В началото някои биографични данни, който разкриват географския контекст, в които е ситуиран разглежданият автор и неговото семейство. В случая този контекст представлява добра изходна точка към различните частично застъпващи се, частично противоречащите се (поне от днешна гледна точка) идентичности, което пък от своя страна въвеждат в не чак толкова ясния проблем за културата (или културите), към която може да бъде отнесено книжовното наследство на Миларов.

Светослав Миларов (1849-1892) ¹ е роден в Габрово. Баща му Никола Сапунов е ученик на Неофит Бозвели, активен участник в църковната борба, в края на живота си – униат, загива в Цариградски затвор. ² Майка му Стамата Илиева ³ (според Хр. Темелски нейната майка е гъркиня) известно време е учителка в Карнобат след смъртта на Никола. Брат му Илия Миларов също е изявен общественик, учил в Белград, Николаев, Загреб и Виена, след това е прокурор и съдия в България, директор на Народната библиотека и на Народния театър, в края на живота си обаче се установява в Загреб, където умира. Другият му брат - Евтим Сапунов учи във Военномедицинското училище в Цариград. Като писател и журналист Светослав Миларов се изявява в Цариград, Загреб, в Русия, Румъния, България и др., обвързва се (или го обвиняват, че е обвързан) с различни чужди правителства и интереси, пише и публикува на няколко езика – български, хърватски, руски, френски. Любопитно е, че кореспонденцията до голямата му любов – загребчанката Луиз Льошнер (Louise Löschner) - е на френски. ⁴ Редактор е и на източнорумелийския френскоезичен вестник EchodesBalkans, излизал в Пловдив през 1885 г. Ползва немски и още няколко езика. ⁵

Миларов е неясна фигура в българския обществен живот, за него са изказвани най-противоречиви оценки. Л. Каравелов на няколко пъти го обявява за турски шпионин, оръдие на Хр. Арнаудов, който го използва като провокатор, а след това го предава на полицията. ⁶ Други емигранти в Румъния (Д. Ценович, Ив. Кършовски) ⁷ повтарят казаното от Каравелов, то попада и в “Записки по българските въстания” ⁸ на З. Стоянов. За Ст. Заимов обаче Миларов като че ли не е предател, а един от дейците на революционното движение. ⁹ В последствие той също приема версията за шпионството на Миларов, но в един по-мек вариант, в който младежът всъщност се оказва жертва на Хр. Арнаудов. ¹⁰ Ив. Богданов последователно оспорва тези твърдения с множество аргументи.

Освобождението и учредяването на новата българска държава (по-точно на две държавни структури) също по принцип има отношение към културното поданство на хората и особено на писателите от това време. Промяната е очевидна. От поданици на Османската империя и хора, които се чувстват част от една въобразена в най-прекия смисъл на думата българска култура, лишена от държава, мнозинството от тях стават граждани на нови държавни структури (които няма как да съответстват напълно на предварителните им представи), които започва все пак по по-различен начин да градят своите културни общности. За книжовниците промяната означава, освен всичко друго, различна като географски очертания, като представа за себе си и като интереси публика. Тук този възел от проблеми остава само маркиран.

След Освобождението политически противници на Миларов говорят за прякото му обвързване с руските интереси ¹¹, известно време той е емигрант (какъвто не е бил по-рано, в точния смисъл на думата), а дните му завършват на бесилото в княжество България, след шумен процес за участие в убийството на министър Хр. Белчев – един от преводачите на “Спомени от цариградските тъмници”.

За крайно русофилската дейност на Миларов в Румъния пише и С. Радев:

Когато се получи в Браила телеграмата за метежа в Силистра, между емигрантите в града настъпи шумно ликуване. Те тръгнаха по кръчмите да пият за успеха на делото. Миларов, пръв вързал главата, отиваше клатушкайки се, от един към друг и викаше: „Ураганът избухва!” ¹²

Според някои източници във вените му може би тече една четвърт гръцка кръв; баща му е разпален деец от църковната борба, православен, който в края на живота се присъединява към униатите и дори става „канцеларин” на униятската Обединена българска църква и от нейно име издава документи. ¹³ Самият Светослав е възпитаник на френско училище, в което католицизмът ще да е имал някакво място; след Освобождението той е верен политически съратник на бившия водач на униятското движение Драган Цанков. Без да е някакво изключение за епохата, Светослав (а и брат му Илия) променя (превежда) фамилното си име от Сапунов на Миларов.

Закономерно възниква въпросът къде всъщност Миларов се чувства у дома, какво възприема като свое – страна, правителство, национална кауза, човешка среда, с какво се идентифицира, как тази идентификация присъства в литературните му текстове. Въз основа на наблюдения върху „Спомени от цариградските тъмници”, „Падането на Цариград”, двата известни дневника на писателя и други текстове докладът се опитва да хвърли светлина върху този кръг въпроси и да посочи някои фактори, които влияят върху субективното му усещане за собствената му идентичност (политически ангажименти, лични конфликти, възрастта и др.)

Представата на Св. Миларов са собствената му идентичност се усложнява от още няколко елемента. Още от раждането си той сякаш е орисан за велики дела и ако те не се сбъднат, фрустрацията е естествената реакция. Баща му отбелязва появата му на белия свят по следния начин в частно писмо до габровеца Петко Манафов, чието име пък е свързано със Спиридоновата исторя:

И като са венчахме с толиката тържествена сватба [не просто с благословията, а по подтик на вселенския патриарх], сите благословиха перва сватба болгарска в Ц.г. Второ, кращение в новобългарска церква, мажки отрок и да биде име ему Светослав. И така по прорицания на свещениците первата година дете не имах, но и церквата не беше устроена. Но на втората година церквата совершихми и Бог ми дади мажки отрок, и са красти перви в новата церква на первое название Светослав, а от народът се наречи первородний[...] ¹⁴

По-късно К. Иречек документира мегаломански настроения у Миларов и се съмнява в психическото му здраве:

[...]поетът Светослав Миларов, човек с малък ръст, който правеше впечатление със своите сантиментални декламации. Той не беше винаги с ума си, особено откакто падна от кон в търновските скали. Веднъж седеше сам у Иречек на канапето и излагаше своето недоволство от българската политика горе-долу тъй: „Не съм спокоен. Имам за туй причини. Аз съм потомък на онези, които някога са царували в нашето отечество. Водя рода си от старите български царе. Не мога да го докажа, но аз го чувствувам.” При това държеше ръката си както всякога театрално на сърцето си. [...] Миларов е бил осъден на смърт въз основа на своя дневник, пълен с побъркани субективни излияния. ¹⁵

Книжовните изяви на Миларов като че ли съответстват на подобни предзнаменования, неговите планове са амбициозни, дори свръхамбициозни и са насочени към високите пластове на културата или съчетават успешно високото и популярното („Цариградските затвори”). Малко неочаквано други източници го свързват с масовата култура, с ниските й пластове. Според Ив. Богданов той е автор (по-точно побългарител) на емблематичната за времето трапезна песен „Зелен листец” ¹⁶, любимата на самия Бай Ганьо.

Не ми са известни текстове, в които Миларов по някакъв начин се идентифицира със Загреб (по това време днешната столица на Хърватска е в границите на Хабсбургската империя), но несъмнено образованието там слага своя отпечатък върху представата му за себе си, а и върху отношенията му с другите. Миларов публикува на хърватски език „Спомени от цариградските затвори” (“Iz uspomena jednoga političkoga patnika”, Загреб, 1875) и други текстове. След това, а дори и преди се държи като високо образован човек, който поне по този показател надхвърля средата си и очаква сънародниците му да се съобразяват с това. В същата посока работи и по-ранния му престой във френския католически колеж в Бебек, Цариград.

След като напуска загребската гимназия, за да се включи във Втората българска легия (1868, Белград, Княжество Сърбия), а когато тя е разпусната за кратко е в Босна (тогава в Османската империя). Публицистиката и политическите му жестове го разкриват като убеден славянофил.

Ако се приеме, че в слуховете за шпионството на Миларов има нещо вярно, то тогава ще се окаже, че в някаква степен той се идентифицира с правителството на държавата, в която живее (Османската империя). Друг е въпросът за мотивите му – те може да са доста различни и при всички случаи са свързани с личните му амбиции. Не могат, разбира се, да се изключат априори и чисто материални подбуди. От друга страна двете му основни литературни произведения несъмнено говорят за емоционална обвързаност с Цариград.

По-късно (като че ли) действа в полза на руското правителство. Възможните мотиви отново са многобройни, включително и материални. Нещата изглеждат още по-сложни, когато се държи сметка за всеизвестния факт, че интересите на Русия и Османската империя са в постоянен конфликт през времето на целия живот на Миларов, а и преди и след това.

Русофилските и славянофилските идеи са ясно заявени в публицистичните му текстове и в мемоарите, но като че ли по-трудно се откриват в литературните му произведения, поне ако не се държи сметка за публицистичните отклонения в тях.

Последните години, прекарани в новоучредената българска държава и в Източна Румелия като че ли не разкриват някаква особена емоционална обвързаност с някакво конкретно място. И това не е кой знае какво изключение. Емигрантите пишат текстове като „Хубава си моя горо” и „Тъга за юг”, но когато се завърнат (ако въобще се завърнат, когато имат тази възможност), те стават доста по-критични. Ако се съди по дневниците в България Миларов се идентифицира първо с политическата кауза на русофилите, а след това – с писателските си амбиции. А и връщането му в България не го свързва с конкретно място, още по-малко – родно. Всъщност след Освобождението той се установява за кратко в Карнобат, където живее майка му, член е на губернския съд в Сливен, след това, със съдействието на Ив. Вазов ¹⁷, е избран за депутат в Учредителното събрание от Карнобат, но след Берлинския конгрес града преминава към Източна Румелия и мандатът му е прекратен (Ив. Б., с. 216). Живее в Търново, заема дипломатически пост в Белград (1880), откриваме го в София, Пловдив, Ловеч. Той е кандидат за народен представител в ІІІ обикновено народно събрание от Горна Джумая (1893) ¹⁸ и веднага след това е съден и интерниран в Ловеч. Емигрира и живее в Румъния и Русия (Одеса). ¹⁹ След завръщането си от емиграция по времето на Стамболовото управление той отново е интерниран, този път в Карнобат (1889 – 1891 ?).

Най-популярната, а и най-интересната творба на Миларов е “Спомени от цариградските тъмници”. Тя е изградена като документален разказ за преживяванията на автора между Възкресение 1870 и 23 септември 1872 г. и проследява събитията от арестуването му в Цариград по подозрения за бунтовна дейност до бягството, което завършва с качването на руски параход и отплаването за Одеса. Централно място в мемоарния разказ, наред със самия автор, заема фигурата на П. Р. Славейков, на когото по-младият Миларов по това време помага при списването на в. “Македония”. Отношението на мемоариста към големия поет е сложно, а и преминава през известно развитие. Зад декларираното уважение се долавят известни нотки на чувство за превъзходство поради по-високото образование, както и скрито несъгласие с връзката на Славейков с Катерина Стойоглу. В архива на Св. Миларов се пази интересен недовършено “Предисловие”, писано от ръката на автора (но не и от негово име). На тази “малка литературна мистификация” обръща внимание Ил. Тодоров, който обаче публикува само откъси от въпросния текст. ²⁰

Известно място в спомените на Миларов е отделено и на църковната борба, на личностите, които участват в нея и на оценките на мемоариста за тях – Г. Кръстевич, Ст. Чомаков, Ив. Пенчович, д-р Г. Миркович. Но това са по-скоро разсъждения, отколкото разкази за конкретни събития, на които авторът е бил свидетел. Същото може да се каже и за написаното за великите везири Махмуд Недим паша и Митхад паша, както и за руския посланик граф Игнатиев, с които Миларов не се среща. По-голямо внимание е отделено на колоритните портрети на мнозина българи – затворници в Цариград или живеещи в града, чиито имена не са запомнени от историята. Вазов, който е близък с Миларов и пише ласкава рецензия за „Спомени...” в „Народний глас” през 1882 г., се изказва доста обтекаемо за присъствието на фикция в заявената като документална творба. ²¹

Централно място в “Спомени…” заемат няколко обширни вставни разкази, оформени като отделни глави. Това са историите на различни затворници, които авторът целенасочено предразполага към откровение, изслуша, а след това прилежно записва. Всички те не са българи, нито революционери, излежават присъди за криминални престъпления, за които повече или по-малко охотно разказват. Османските затвори се оказват подходящо място за по-интензивни междуетнически контакти и това проличава и в “Записки по българските въстания”, и в “Миналото” на Ст. Заимов. От гледна точка на разглеждания тук проблем е важно да се отбележи, че Миларов се чувства част от една мултиетническа следа, в която се опитва да заеме лидерска позиция. Извън евентуалното му обвързване с османското правителство, това показва, че той приема като естествена мултиетническата среда, не акцентира върху конфликтите, с които тя е заредена, и в този смисъл е близък до идеологията на „османизма”, разбирана като различна от „ислямизма” и „(пан)тюркизма”, които са актуални по това време и през следващите десетилетия в империята и в нейния основен наследник – република Турция. ²² При всички случаи за него (както и за мнозина българи по това време) Цариград не е чуждо място, той не се чувства „в чужбина” тук.

* * *

Драмата в стихове на Светослав Миларов „Паданието на Цариград” е писана през 1871-1872 в затвора, откъс от нея е публикуван във в. „Напредък” (1874), а целият текст достига до читателите десетина години по-късно, през 1883, като приложение на „Периодическо списание”. ²³ Въпреки че не е оценена високо от съвременниците и литературните историци, това е вероятно най-амбициозната публикувана творба на този амбициозен автор. Написването й е сравнително добре документирано. Тя е спомената в „Спомени от цариградските затвори” ²⁴, има и сравнително пространен послеслов. От него се разбира както претенцията за достоверно представяне на събитията, така и конкретният източник – Ламартиновата Histoire de la Turquie. ²⁵ След като завършил работата над текста, авторът попаднал на друг източник „едно руско популярно издание („О разорении и взятии Царь-града”. Москва, 1882)” ²⁶, който потвърдил представата му за историческите събития.

Интересна е признанието на Миларов: „Аз исках да възвелича, да издялам спомена – за най-прекрасния предел на света, за своя роден град, за Цариград. Аз обичам този град, както някой би обичал една девойка.” ²⁷ И наистина, в рамките на текста града е „свой”, авторът заема гледната точка на неговите жители и противно на основната линия в литературата от епохата, всъщност героизира византийците. Което обаче не означава антиосманска насоченост. Съществуват твърдения, които тръгват от автора и от издателя на „Напредък”, че вестникът е спрян заради фразата „Името й на таз ламя сура, / Мохаммеда...” (1, 1) В нея става дума за султан Мехмед и тя е произнесена от римския кардинал Исидор (бивш митрополит на Москва), представен по-скоро негативно.

В общи линии драмата повтаря събитията и оценките, познати от византийските хроники и „История за превземането на славния Цариград” – персонажи, събития и пр.. Причините за падането на града тук като че ли не стоят във фокуса на вниманието на автора. Завоевателите са по-многобройни и по-силни, съюзниците са малко, а и, тъй като са католици, не се радват на особено доверие, защитниците на града не са особено единни... Всичко това присъства в текста, но сякаш е останало на по-заден план.

Не липсват обаче отпратки към минали събития, които, се откриват в разговорите между персонажите. Важна отпратка към минали събития се съдържа във въвеждането на „Сянката на Византийското царство” и „Сянката на Леонида”. Те се явяват на император Константин, като има известно колебание в това дали са видения на яве или на сън. Леонид като че ли не е ясно идентифициран, името му е въведено като известно на всички; може да се предполага, че става пума за спартанския цар Леонид, противопоставил се срещу персите и загинал героично в битката при Термопилите (480 пр. н. е.), познат от текстове на Херодот (История, ХІІ, 225), Симонид („Странниче, обади на спартанците, че тук лежим, послушни на техните заповеди.” прев. Ал. Балабанов) и т. н. Подобно идентифициране на Леонид разкрива поне две особености на историческите представи, залегнали в основата на драмата. Първата е, че Византия е разглеждана като пряк наследник на антична (и езическа) Елада – тезата на т. н. „филелинизъм”, чийто изтъкнат късен представител е Халкокондил. ²⁸ Към същата аналогия прибягва и Вазов в „Опълченците на Шипка” („едно име ново, голямо, антично / като Термопили славно, безгранично...”, „като шъпа спартанци под гнева на Ксеркса...”). Втората аналогия е между турци и перси, тя е позната и в други български текстове, най-често преработки на Александрията.

„Паданието на Цариград” също представя своя автор като човек, вграден в мултиетническата среда, като патриот на Цариград – столицата на империята, склонен да я вижда и като наследница на елинската древност, към която авторът се чувства, поне косвено, съпричастен. За него византийското наследство не е нещо чуждо; макар и в по-малка степен, същото може да се допусне и за османското наследство.

Сред другите български текстове от епохата, свързани със столицата на империята, заслужава да се споменат „Цариградски сонети” на Константин Величков, 5 години по-млад връстник и познат на Миларов ²⁹, също за известно време емигрант, само че в по-друга посока, автор на не по-малко интересна мемоарна творба („В тъмница”, 1899) и на „Писма от Рим” (1899).

* * *

Особено място и особена съдба имат дневниците на Светослав Миларов, един от отявлените противници на Стамболов. Те са водени през различни периоди ³⁰, известните части са посветени на последните години от живота му, вероятно без намерение да бъдат публикувани, но достигат до читателите като доказателствен материал към делото за убийството на Хр. Белчев, по което той е осъден на смърт и обесен. Дневникът бива включен в книгата “Делото по заговора за убиването на Негово царско височество княза и министър-председателя Стамболова и убийството на м-ра Белчева” (1892), след това д-р Кръстев го помества в сп. “Мисъл” (1897). Този дневник с основание е наричан политически. Той е продължен от друг, “поетически” дневник, който представя малко по-късни събития. ³¹ От него, след смъртта на автора, е публикуван само краят. ³² Миларов проявява подчертан интерес към жанра дневник. По-рано, през 80-те години той публикува дневника на баща си с бележки на „преписвача”, но без да отбележи участието си. ³³

Двата текста са поразително различни. Политическите записки са изпълнени със сведения за срещи, разговори, за искани и получени (от Русия) пари, за закупени оръжия и пр. Тук се мяркат силуетите на Тодор Икономов, Др. Цанков, Д. К. Попов... Един от парадоксите около този дневник е това, че той недвусмислено свидетелства за заговор, който обаче няма нищо общо с конкретното убийство, станало повод за процеса.

Между публичния и частния живот сякаш няма връзка, те текат успоредно, за да се пресекат в безкрая, което може би ще рече – в наши дни. Във втория дневник Миларов е сам, учудващо сам. Той сякаш е забравил политическите заговори и се потапя в света на литературните планове (които малко неочаквано напомнят за “На съне и наяве” на В. Попович). Те са свързани с написването на голяма епична поема “Небесният преврат” и разкриват не само замисъла и литературните пристрастия на автора, но и, според бележката на сп. “Български преглед”, където дневникът е публикуван през 1895 г., и “как една богато надарена натура се бори против психическото разстройство”. Пред погледа на Миларов тук са Омир и Данте, Байрон и Пушкин. Авторът усилено търси и чете християнска, индуистка религиозна литература, спиритически книги, Блаватска, Папюс и пр. Любопитно е, че и този радикално различен замисъл тръгва от познатия мотив за похитената девойка. (с. 207)

Повече от скромно е мястото, което е отделено на конкретните български селища, а и на природата в този дневник.

Творчеството на Св. Миларов поставя пред литературната история сложен възел от различни въпроси – и психологически, и рецепционни, и свързани с поетиката и развитието на жанровете. Очевидно те не могат да бъдат разгледани, нито дори изредени тук, но и самото им поставяне, надявам се, провокира днешния читател. Пред него стои една значителна и открояващ се автор, който не влиза в канона на българската литература и който не успява да разгърне своя несъмнено голям потенциал. Нещо повече, той поне на два пъти се оплита в големи политически скандали, което допълнително го дистанцират от съвременниците и потомците. Възможно е тук да се потърсят силуета един автор, който има високо самочувствие, но остава самотен, чувства се неразбран и недооценен, а може би и гузен – все неща, за които българската литература от ХIХ и ХХ (а защо не и от ХХI в.) не е лишена от прецеденти. Сред мотивите за написването на “Спомени от цариградските тъмници” вероятно стои познатата амбиция на множество мемоари – да се легитимира автора. В случая той е подсилен от желанието да се отхвърлят обвиненията – един набеден “турски шпионин” разказва за страданията си в цариградските тъмници. Възможно е дори да се допусне, че оплитането във втория скандал – атентата срещу министър Белчев – е непряко следствие от отреденото му периферното място в литературната йерархия; възможно е политическите авантюри да са някаква форма на компенсация за скромния литературен статут.

От друга страна изолираността на Миларов от литературните групировки и конфигурации, добрата му подготовка, а може би и контактите и въздействията, на които е подложен в Загреб, му дават възможност да си изгради една особена и плодотворна в случая “външна” гледна точка. За това несъмнено спомага и особеното му усещане за това къде е „чужбина” и къде е „у дома”. Днес читателят остава с впечатлението, че като че ли Миларов е „у дома” в Цариград, а също и в Загреб и Русия – места, които днес определяме като чужбина, и не се чувства особено комфортно (т. е. не е „у дома”) в България. Тук, в по-голяма степен отколкото другаде, той започва да се идентифицира с въобразената общност на словото, така както той си я представя. И с това всъщност застава близо до кръга „Мисъл”, в чието списание посмъртно са публикувани негови стихове. ³⁴

Мигриращи култури и социални практики. Съст. Р. Станчева. С.: УИ Св. Климент Охридски и Изд. център Б. Пенев, 2013, с. 65-76.

• Предишна
• Следваща