Обикновено сме свикнали да си представяме „Дядо Славейков” в лагера на „младите”, като бунтар срещу някакво лошо статукво. Това се отнася и до следосвобожденския период, когато поетът е значима политическа фигура, заема важни постове и пр. И все пак продължава да се бунтува срещу несправедливостта и тиранията или срещу това, което според него е несправедливо и тиранично. Следващите поколения поети и литератори, а и читатели, са склонни да възприемат Пенчо Славейковото „Баща ми в мен” и да се чувстват обвързани по особен начин с автора на „Не пей ми се”, „Жестокостта ми се сломи”, „Изворът на белоногата”.

Всичко това е вярно, но то не изчерпва цялата истина. Всъщност П. Р. Славейков, който, държа да подчертая, и според мен е една от най-големите фигури в цялата българска литература, а и в обществения живот на ХIХ в., не винаги и не при всички обстоятелства е виждан по подобен начин, в отделни конфликти той дори заема позицията на облечената в някаква власт фигура, която съумява да се наложи над другите с най-различни средства. Такъв е случаят със свързаната с Волтер крайно интересна преводна творба „Орисницата”, която П. Р. Славейков спира по неясни мотиви и с неубедителни аргументи, когато започва да редактира в. „Шутош” 1. Като авторитетна фигура, която в известна степен ограничава другите, го вижда и В. Попович в непубликувания си текст „Извлечение от [писма] за отношението към новото и старото в обществения и политическия живот…”, когато подхвърля, най вероятно по негов адрес актуалната и за по-ново време реплика „Да бъдеш и големец, и стихотворец, е май нелепо, извини за откровеността.” 2 Несъмнено примерите могат да бъдат продължени.

Петко Р. Славейков

А могат и да се потърсят нюансите в мненията и на Пенчо Славейков, и на С. Радев. Синът открито ратува за изграждането на светлия образ на баща си като поет и общественик (донякъде в опозиция на Ив. Вазов). Както показват наблюденията на М. Неделчев кръгът около списание „Мисъл” целенасочено работят за канонизирането на Петко Славейков. От друга страна, очевидно със същите мотиви, доста последователно Пенчо редактира съчиненията му,стреми се да ги подобри, а и да ги поизчести от неподхоящото според собствената му преценка. Ще рече, за него те не са достатъчно съвършени, както впрочем е сходна и оценката му за Ботевата поезия. Донякъде парадоксално, нещо подобно по-късно ще му се случи и на него, когато след смъртта му Боян Пенев подготвя съчиненията му и последователно въвежда характерните за поета предлози „во” и „со” (за в/във и с/със).

Многопластов и не съвсем еднозначен е образът на дядо Славейков и измежду Симеон-Радевите „Строители на съвременна България”. Сред немалкото несъмнено положителни характеристики, които авторът му прави, може да се долови и разграничение от някои негови политически жестове и текстове, в които историкът вижда, без да я назовава, известна демагогия и популизъм.

Тук ще се опитам да разгледам един важен елемент от жизнения път на Славейков, който, парадоксално, дава възможност поетът да бъде виждан от съвременниците не толкова като млад бунтар и като нарушител на установения морал, колкото като човек от миналото, т.е. в някаква степен като авторитетна и дори ретроградна фигура.

В коментара към подготвеното от него издание на „Записки от цариградските тъмници” от Св. Миларов Ил. Тодоров съобщава за един крайно интересен ръкопис, съхраняван в НБКМ. Става дума за непубликувано „Предисловие” към българския превод на книгата, „писано от ръката на Св. Миларов (но не от негово име!). 3 Тази малка литературна мистификация е останала недовършена, поради което днес не знаем чий подпис е трябвало да носи. Авторството на Св. Миларов обаче не подлежи на съмнение (не само защото почеркът е със сигурност негов, но и защото в ръкописа се съдържат множество зачертавания, добавки и поправки, каквито само авторът е могъл да внесе).” 4 Любителите на деконструкциите няма да пропуснат да забележат, че предисловието открито противоречи на текста на Записките и дори обяснява това противоречие с два мотива. Първо, текстът отразява тогавашни разбирания на автора („моята младенческа и невинна наивност”) и второ, Записките са писани за чужда публика, която не трябва да бъде занимавана с нашенски кривици („за хърватската публика не съществува Славейковски въпрос”). Както се вижда, двете обяснения също не са идеално синхронизирани - или авторът спестява нещо на публиката, или просто пише това, което на времето е мислел.

И една интересна и фина дискурсивна игра. Особената форма на предисловието позволява субективната преценка на Миларов да бъде представена като разпространено в българското общество мнение; смутен представител на обществото се обръща към авторитетния автор (Миларов), за да го попита защо отстъпва от мнението, което се очаква да защитава. („Знаех, приятелю, - пише ми г. Миларов, - че мнозина от ония, с които съм познат, ще ма интерпелират, както го правите и Вие, върху тая част от моята книга.”)

Текстът наистина е много интересен, но Ил. Тодоров не го публикува изцяло, задоволява се с два пространни цитата, въпреки че напълно основателно посочва, че става дума за „една изчерпателна, всестранна характеристика на П. Р. Славейков – като се почне от физическия портрет и интимния му живот и се стигне до обществено-политическите му възгледи и особеностите на литературното му творчество.” Само че тази „характеристика” е меко казано подчертано критична и не се съгласува с образа на големия поет и общественик, който традицията е наложила и бдително съхранява.

Убеден съм, че публикуването и осмислянето на подобни текстове би трябвало да не се възприема като посегателство спрямо големите личности от миналото или като проява на нездраво любопитство, което наднича в коша с мръсното бельо, нито дори като взимане на страна в спорове с вековна давност. Зад подобни текстове по принцип, а и в конкретния случай стои сложна психологическа, обществена, а и литературна мотивировка, която би могла да разкрие важни неща за епохата и нейните нрави и манталитети, за конкретните личности, да разшири представите ни за обществения и книжовния живот.

Нека се опитам да представя въпросния конфликт и неговия контекст. П. Р. Славейков (роден 1827) е по-възрастен от Св. Миларов (1850), който е връстник на най-големия му син Иван (род. 1853), така че сблъсъкът има и поколенчески аспект, той е от типа синове срещу бащи. По времето, когато помага на Славейков в редактирането на „Македония”, Миларов още няма 20 години. В предисловието се говори за времето от „измежду септемврия 1868 г. до декемврия 1869 г.”, а първото изречение на „Записки от цариградските затвори” отнася текста към „вторий ден на Възкресение г. 1870”. Но разликата не е само възрастова. Единият е утвърден поет и общественик, чието дело е познато на всички по-образовани българи, другият е амбициозен младеж, който трескаво се опитва да докаже своя още само заявен потенциал. Всъщност той няма да успее се наложи като писател. От друга страна, Славейков, както е известно, е самоук, докато Миларов вече е учил в реномираното френско католическо училище в Бебек, след това е завършил гимназия в Загреб (като стипендиант на епископ Йосип Щросмайер), и е започнал да следва право.

Въпросното „Предисловие” е писано през 1878 г., т. е. няколко години преди публикуването на българския превод на „Записки от цариградските тъмници” (1881). По това време П. Р. Славейков е част от руската администрация в България, а на следващата година (1879) става член на Учредителното събрание. Св. Миларов пък е живял в Одеса, Виена и Белград и Загреб, списвал е български вестници в чужбина и също е помагал на руските войски през войната. След това се отдава на журналистика, а по-късно - и на политика. За момента по-младият и по-образованият е набрал самочувствие и се опитва да събори авторитетния представител на миналото поколение и така да разчисти терен за себе си.

И така, какво е смущаващото в образа на Славейков, предложен от Миларов. Ще бъда максимално схематичен, за да не повтарям излишно приложението:
Славейков има слабост към алкохола. Любопитно е, че тук авторът на предисловието се е самоцензурирал - задраскал е фразата „пие ракия и вино ежедневно (постоянно) и множко”.

Не са пощадени и шегите му, които преследват „цел користолюбива или честолюбива”.

Литературното дело на Славейков също е подложено на съмнение: календарите му са „безсолни”, а младежката му любовна лирика е определена като „[гнусливи] развратни и други от гръцки превождани стихотворения”. Тук неволно докосваме един изключително важен според мен проблем, който заслужава специално изследване. Това всъщност е „официалното” мнение за младежката любовна лирика на Славейков, познато от изказвания на Н. Бончев и мнозина други, включително и от Пенчо Славейков. Самият поет в един момент е склонен да се солидаризира с подобно мнение. Примерът му ще бъде последван и от Ив. Вазов, повторението говори за наличие на тенденция, която, разбира се, е забелязана от литературната история, но не е докрай осветлена. 5

Ако се върнем към предисловието на Миларов ще забележим, че след това авторът всъщност прецизира строгата си оценка, поставя я в контекста на времето, опитва се да обясни реакциите на публиката. В критиките, наред със скептицизма, се долавят и очертанията на позитивния идеал, който има авторът на предисловието: „Чух само, че той тъкмял някаква поезия за защитата на Шипченския Балкан от нашето българско опълчение… Дай боже да видим нещо по-особено.” Св. Миларов, авторът на драмата в стихове „Падането на Цариград” 6 явно е убеден, че темата до голяма степен определя стойността на една литературна творба.

Предисловието не подминава и журналистиката на Славейков. Тук е призната заслугата на Славейков и като публицист, и като деец в борбите за църковна независимост. Останалата част обаче е определена като неточни преводи, като лишена от последователна позиция и като писана от други автори. Очевидно тук се проявява авторското самолюбие на Миларов. И все пак, можем ли да сме сигурни, че всички текстове, излизали неподписани във вестниците на Славейков и след това приемани за негови (включително и в съчиненията му), наистина са излезли изпод неговото перо.

И накрая, но не по значение - Катерина. „Колкото за домашния му, фамилиарен живот – за това няма нужда да говоря вам нито дума – всички познават тойзи грозен, тойзи исторически скандал, който няма да избегне от очите на бъдущите мислители, които ще изучават и оценяват съвременните душевни и нравствени сили на българския народ.” „Бъдущите мислители” засега не потвърждават прогнозите на Миларов. Могат да се намерят още няколко подобни фрази, но всъщност нищо за конкретните грехове на Славейков. Читателят е в правото си да запита кое е първичното - дали реалните грехове определят негативното отношение към Славейков или обратното - негативното отношение търси аргументи и ги открива в грехове, реални или мними.

Обективността предполага да се посочат и „неудобните” места в биографията на самия Миларов. Той е обвинен за „турски шпионин”, въпреки че нещата не са докрай ясни. Л. Каравелов на няколко пъти го обявява за оръдие на Хр. Арнаудов, който го използва като провокатор, а след това го предава на полицията, но после го освобождава. Провокацията се състои в това, че Миларов предлагал пари на Каравелов да спре „Свобода” и да започне в „Революционер”, финансиран от Хр. Арнаудов. 7 Други емигранти в Румъния (Д. Ценович, Ив. Кършовски) 8 разказват същия епизод в духа на Каравелов и може би под негово влияние, в „Записки по българските въстания” З. Стоянов 9 директно повтаря казаното от Каравелов. За Ст. Заимов обаче Миларов като че ли не е предател, а един от дейците на революционното движение. 10 В последствие Ст. Заимов също приема версията за шпионството на Миларов, но в един по-мек вариант, в който младежът всъщност се оказва жертва на Хр. Арнаудов. Ст. Заимов твърди, че през 1884 г. в Шумен Св. Миларов му е разкрил своите прегрешения и дори цитира неговата изповед: „…Бях млад и неопитен… излъган бях от Арнаудова, комуто скъпо плащаха за моите грешки на младостта[…] Арнаудов ме въведе в ада; нека той ми носи греховете!” 11

Има и още едно петно в биографията на Миларов, наистина от по-късно време, но то също работи по посока на неговото игнориране като литератор и свидетел на своето време. След Освобождението политически противници на Миларов говорят за прякото му обвързване с руските интереси, а дните му завършват на бесилото в Княжество България, след шумен процес за участие в убийството на министър Христо Белчев – един от преводачите на „Спомени от цариградските тъмници”. Политическият дневник на Миларов е главно доказателство, въз основа на което авторът му е осъден на смърт. 12
Наред с всичко друго тези обвинения представляват чудесно алиби за игнориране на неговите „неудобни” твърдения по модела на „Сега на турските шпиони и убийци ли да вярваме?!”

С. Радев предлага една ефектна лаконична скица на Миларов, според която, освен другото, се оказва, че той също има слабост към чашката – нещо, в което обвинява Славейков:

Миларов беше тоже една твърде любопитна личност: даровит поет, автор на една трагедия върху превземането на Цариград от турците, той бе и публицист с голям талант. Иначе – безподобен бохем: той носеше широки панталони като артистите в Запад, пиеше ракия в тенекиени огромни чаши и повтаряше постоянно фаталистическата турска фраза: Даа нелéр вар!” 13

Ил. Тодоров демонстрира един от няколкото възможни подходи към неудобните текстове от миналото. Документът е представен, но лишен от най-крайните му елементи, а коментарът, който не навлиза в детайлите на мотивите, лесно стига до по същество верния, но трафаретен извод - и двамата имат някакви основания, но Славейков е голямата фигура. Малко парадоксално, целият текст, който трябва да представи Миларов, всъщност не навлиза в неговите мотиви. Този подход би могъл да се приеме за недоведен докрай опит, а и за демонстрация на ерудиция. При всички случаи той е за предпочитане пред много по-често срещаните случаи на критикуване на нецитирани, а често и анонимни твърдения.

В този контекст не може да се пропусне принципната необходимост от проблематизирането на документите. Зад тях винаги стоят авторови намерения и страхове (което ще рече - автоцензура). И тук случаят с Предисловието на Миларов е показателен. Не само защото авторът му не го публикува, но и поради посочените отстъпления от желаната радикална позиция, които се наблюдават в текста - и като зачертавания, и като уговорки. След това те преминават през ситото на тези, които ги съхраняват, по-късно - и на тези, които ги публикуват.

Не се наемам да твърдя кой е „правилният” подход към подобни факти. Позволявам си само да кажа, че адекватният на моите разбирания подход предполага разглеждането им в по-широк литературен и социален контекст и търсене на мотивите, които стоят зад едно или друго твърдение от миналото, анализиране на мотивите, които определят предпочитанията на литературните историци, и експлициране на обусловеността на схемите, които са използвани и които ние използваме при осмислянето на литературата, на миналото, на света около нас. При подобни проблематични възли те като че ли са и по-ясни. Струва ми се, че и контекстът, и мотивите, и използваните схеми по правило се оказват актуални за днешния ден, привличат публиката, а и увеличават, да се надяваме, необходимото, познание за миналото и за литературата.

Научна конференция „Петко Славейков – продължители, хвалители и хулители” – Трявна, 7 юни 2015

Бележки

1 Вж Аретов, Н. Първият български превод на философска новела от Волтер. - Сравнително литературознание, 1986, № 7; вж. и Аретов, Н. Българското възраждане и Европа. С.: Кралица Маб, 1995, с. 199 и сл.

2 Попович, В. Съчинения. С.: Кралица Маб, С., 2000, с. 575. Вж. и Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. С.: Кралица Маб, 2000, с. 160.

3 Вж. Аретов, Н. Един „неочакван” образ на П. Р. Славейков. Как да се справим с него? - Литературна мисъл, 2006, № 2, с. 22-41. За Миларов вж. и Аретов, Н. Затворническите мемоари. Казусът Светослав Миларов. - В: Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Боян Биолчев. С.: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 278-2857; Аретов, Н. Къде е родината? Казусът Светослав Миларов. – В: Мигриращи култури и социални практики. Съст. Р. Станчева. С.: УИ Св. Климент Охридски и Изд. център Б. Пенев, 2013, с. 65-76.

4 Миларов, Св. Записки от цариградските тъмници. Съставител, редакция и бележки Ил. Тодоров. Изд. ГАЛ-ИКО, С., 1994, с. 226.

5 Аретов, Н. Песни за народа, песни за душата. Предпочитания и целенасочени употреби от идеолозите на българския национализъм през ХІХ век. – Във: В търсене на българското: Мрежи на национална интимност (ХІХ – ХХ век). София: Институт за изследване на изкуствата, 2010, с. 127-158.

6 За нея вж. Аретов, Н. Завладяването на Константинопол като митичен сюжет. – В: Beati Possidenties. Юбилеен сборник, посветен на 60-годишнината на проф. дфн. Боряна Христова. С.: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, 2012, с. 346-358.

7 Вж. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 11, Български писател, С., 1989, с. 256-269. Дописката съдържа малко по-различна версия за арестуването на Миларов и разкрива, че споменатия в “Спомени от цариградските тъмници” предател “Албанов” е всъщност Хр. Арнаудов.

8 Вж. Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. 1834-1879. БАН, С., 1964, с. 331-332, 79-799. М. Арнаудов се позовава на писма и други непубликувани текстове и, въпреки че е склонен да повярва на обвиненията, заключава, че “аферата Миларов […] все още не е достатъчно уяснена” (с. 797).

9 Вж. Стоянов, З. Съчинения. Т. 1, С.: Български писател, 1983, с. 73. Авторът не идентифицира Миларов и говори за “някой си Светослав Сапунов”.

10 Вж. Заимов. Ст. Миналото. С.: БЗНС, 1983, с. 522 и 549.

11 Вж. Заимов. Ст. Миналото. Етюди върху Записките на Захари Стоянов. С.: Парадокс, 1895, с. 43-61.

12 Вж. Делото по заговора за убиването на Негово царско височество Княза и министър-председателя Стамболова и убийството на министъра Белчева. Приложение – Дневникът на Св. Миларов. С., 1929. Вж. и Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии, кроежи. Съст. П. Величков. С.: Факел, 2003.

13 Радев, С. Строители на съвременна България. Т. 1. София: Български писател, с. 342.

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.