Всяка относително завършена митология стига до въпроса за началото – на света, на рода, на племето, на държавата. Без обяснение за генезиса, за произхода няма как да се изгради устойчива представа за себе си, за своето. Този елемент е неизбежен, но той може да бъде конструиран не при самото възникване на митологията, а малко по-късно. Всички елементи на митологическите структури, поне докато не бъдат окончателно канонзирани в някаква библия, са динамични и съществуват в различни варианти, много често - конкурентни.

И още едно пояснение. Националната митология се носи от различни типове текстове, които дори само заради жанровите си различия предлагат различни варианти на общото повествование. На върха на една йерархична пирамида могат да се поставят академичните трудове, свързани с тях, но по-различни, по правило не само по-опростени са училищните учебници, които възприемат академичните идеи с известно закъснение; по-многообразни по условие са художествените текстове (литература, филми и др.), някъде между учебниците и литературата може да се разположат публикациите в масовите медии, а най-долу и най-широка вероятно е базата на фолклора в широкия смисъл на думата. Механизмите, по които тези слоеве въздействат на публиката, интензивността и динамиката на тези въздействия е друг интересен възел от проблеми, който тук може само да бъде маркиран.

При много от националните митологии, включително и при българската, се наблюдава подобна множественост на вариантите, които възникват в различно време. За да се навлезе в тяхната динамика трябва да се разграничат два преплетени, но все пак различни елементи – идеите за „началото” на етноса/народа/нацията, от една страна, и на държавата, от друга. И при двата елемента се забелязва множествеността на вариантите.

Наблюденията тук се основават на допускането, че всяка поява на някаква нова идея, на някакъв нов елемент, по правило не отменя наличните варианти, но неизбежно стеснява тяхното значение, дори когато не ги подлага на открита ревизия.

Динамиката и на двата елемента (народ и държава) е важен и интересен проблем, наблюденията тук се насочват към втория, към държавата. За първия само бих маркирал незаглъхващите спорове за съставните елементи, пропорциите и значението на различните елементи (субстрати), които образуват българската нация – славяни, (пра)българи, траки, древни иранци… Исторически най-древният, но най-късно въведеният в националната митология елемент – траките (а в по-малка степен и древните иранци) – представлява интересен обект, който заслужава отделно изследване, което държи сметка за процесите в политическия живот на ХХ в.

В български контекст, при по-ранните варианти акцентът е поставен върху „народа”, върху „българите”, а относително по-късно идва насочването към държавата. Може дори да се говори за известно редуване на акцентирането върху народа и върху държавата. Ако, поне за нуждите на тези разсъждения, се приеме, че българският национализъм започва да се оформя в средата на XVIII в., като най-представителната му ранна изява е „История славянобългарска” (1762) на Паисий Хилендарски, разгръща се през XIX в. и продължава развитието си и до наши дни, то първоначално акцентът пада върху народа, върху българите и славяните, а насочването към държавата (което не измества интереса към народа) се очертава относително по-късно. Едно частично обяснение би могло да тръгне оттам, че българският национализъм възниква по време, когато няма българска държава. За нейното спомняне и последвалото желание за възстановяването ѝ, като че ли е било необходимо първо да се създаде разказ за генезиса на народа. Този разказ трябва да бъда положен в някаква безспорна рамка, по времето на Паисий това е на първо място библейската история; следващата рамка, която се налага по това време, е славянството; след това идва „(просветена) Европа”, а може би и други. Както се вижда, всички отправни системи са оформени извън българското пространство.

Авторите на ранни истории поставят българите в контекста на библейската история и така началото на българското време фактически се отнася към синовете на Ной. Вторият важен акцент, който се откроява в ранната историография е покръстването и делото на Кирил и Методий. Тук като че ли трябва да се търси началото на българското време, разказът за по-ранните събития е все пак предистория. И ако представата за библейския генезис на българите постепенно минава на втори план, то идеята за значението на покръстването и въвеждането на славянската писменост е актуална и до днес. Тя не е атакувана открито от следващите поколения; напротив, непрекъснато е защитавана от опити за присвояване от злонамерени чужденци. ¹ С въвеждането на образите на героичните езически ханове обаче нейното значение автоматично се стеснява. Сред владетелите от езическото време на преден план излиза хан Крум, който е представян като законотворец и велик воин, но не и директно като основател. Подобно негласно разколебаване е свързано и с насочването към времето преди Аспарух.

Освен че представата за възникването на българската държава се оформя по-късно, оказва се, че дълго време тя не е толкова актуална дори в рамките на интереса именно към държавата. Самата държава се дефинира не толкова с някакво нейно начало, колкото с най-ярките (разбирай най-големите в териториален план) прояви – царствата на Симеон (893-927) и Иван-Асен II (1218-1241), а след Освобождението – и с едно краткотрайно образование, останало на хартия, а също и като проект и блян – Санстефанска България (3 март – 13 юни 1878). Сравнително по-късно на преден план излиза фигурата на Основателя Аспарух, която без да бъде проблематизирана в каквато и да е степен, също негласно бива подривана от представи за по-ранни български държавни структури – Кубратова България и дори по-назад във времето. Няма как значението на една напълно безспорна фигура като Аспарух да не бъде леко снижено от твърденията и повествованията за по-ранни Велики Българии. ²

Фигурата на Основателя се налага трудно и сравнително късно, на практика – през ХХ век. В началото и самото име отсъства. При Паисий Хилендарски функцията на Основателя частично се изпълнява от крал Батоя Силни. Той е предхождан и следван от други героични крале – „пръв крал бил Вукич” (Паисий 1963: 71), а след него брат му Драгич, след тях идва Борис.

Нещо подобно се наблюдава и при йеросхимонах Спиридон, който въвежда още по-непривични имена – „крале иллирически и български” от предалександрово време, които несъмнено напомнят фолклорни персонажи и ритуали – „Коладе, третий крал иллирически”, „Лила или Ладо, шестий крал болгарский”, „Перуна или Пеперуда краля българский”. (Спиридон 1992: 12 и сл.)

Всяко нововъдение в митологията всъщност по правило променя, а не отменя старата система. Ако оставим настрани идеята за генезиса на българите, представен според Библията (или според съвременната му индология и сравнителното индоевропейско езикознание, както е при Г. Раковски), то първата представа за началото на българското време вероятно трябва да се свърже с покръстването и делото на Кирил и Методий. Спрямо този твърд и безспорен ориентир се поместват идеите за нови начала. Първото, което отдавна е доминиращо, е Аспаруховата държава (датирана с договора му с Византия от 681 г.). Спрямо тези две отправни точки – Покръстването и Аспаруховата държава – се разполагат идеите за по-късно въведените начала – Кубратовата държава и по-ранните български държавни образувания, които вече са част от различни варианти на националната митология, но (все още) не от каноничния (дали да не кажа – литургичния) ѝ вариант.

Фигурата на Аспарух и договорът му с Византия от 681 г. доста дълго всъщност не стоят в центъра на историческия разказ за българите, не са обградени с очакваната аура на Основателя и Основаването. (Самата година се появява на герба на България през 1971 г.; до 1948, когато се появява надписа „9 IX 1944” на него няма изписана година.) В глава, наречена показателно „Крум и Омуртаг” К. Иречек използва определението „основател”, но някак попътно:

Исперих (у гърците Аспарух), основателът на българската държава, князувал – според сведенията от списъка на князете – всичко 61 година (приблизително от 640-700). (Иречек 1929: 98)

Самото събитие е представено в предишната глава („Идване на българите”), като тук договорът и годината не се споменават:

Преди всичко българите изтикали племето северани от местността пред Берегавския проход в Балкана по-нататък на изток и разположили тук своята главна квартира; Преслав, днес Ески-Стамбул при Шумен, станал столица на техните князе. (с. 88-89)

Близо до днешните представи е разгърнатият разказ за Аспарух в първия том от „История на българската държава през средните векове” (Златарски 1970: 176-209) на Васил Н. Златарски. Тук се споменава основаването, годината на договорът още не е уточнена.

Създаването на държавата не е акцент и през 60-те години:

Дошли в непосредствено съседство с Византийската империя, прабългарите начело с Аспарух започнали да навлизат в нейната територия и да я опустошават. За да се справи с новия си враг, тогавашният византийски император Константин IV Погонат предприел през 680 г. поход, който завършил с пълен неуспех. […]
Победителите прабългари начело с Аспарух влезли в споразумение с местната славянска аристокрация, която възглавявала съюза на седемте славянски племена. Били предприети мерки за организиране на общата българо-славянска държава, която сега се създавала и за отбиване на нови удари от страна на Византия и на други врагове.
[…] Византийският император Константин IV Погонат се видял принуден през 861 г. да сключи мир с прабългарите, като се задължил да им плаща годишен данък. С това новата държава била фактически призната. (Косев, К., Христов, Хр., Ангелов: 1962, 18. Автор на главата е Д. Ангелов.)

По-подробен е разказът на В. Гюзелев в една следваща кратка (но доста по-обемна) история. Тук вече има разказ, построен по византийски източници – императорът настъпва, прабългарите се оттеглили Онглоса, но пък „императорът, който страдал силно от болки в краката, бил принуден с пет кораба и приближените си да отплува за Месемврия (дн. гр. Несебър), за да се лекува”. това довело до „уплаха” сред войските му, част от тях побягнали панически. И тук годината 681 не е спомената.

Прабългарите напуснали своите укрепления и се нахвърлили срещу разколебания противник.Част от византийците „станали храна на техните мечове”, мнозина били наранени и пленени, а само малцина се отървали чрез бягство. […]
Погромът на византийците в битката при Онглоса и настаняването на прабългарите в Балканския североизток като непосредствени съседи на славянските племена възвестили раждането на българската държава. Хан Аспарух сключил съюз със славянските князе […] (Кратка: 1981, 41).

Характерно за всеки национализъм, за всяка идеологическа (и не само идеологическа) структура е да се разширява, в случая - да търси все по-назад във времето своето начало. Този процес се наблюдава и в конструкциите на българския национализъм, но от много по-късно време. През ХХ в., особено през втората му половина на в началото на XXI в. се наблюдава ясно изразено насочване към времето преди основателя Аспарух (VII в.), когато се откриват други български държави. Успоредно с този процес се развиват и търсенето на други древни родственици на българите. Най-разгърнато е обвързването с траките, което води и до раждането на специална научна дисциплина – „тракология”. По-стари, но не така систематизирани, са опитите да обвързването на българите с държавата на Александър Велики (IV в. пр. н.е.), както и с други фигури от елинската и византийската история. Малко парадоксално, когато подобни опити се извършват от други национализми (особено характерни са те за македонския), реакциите са много и заемат целия спектър от добродушната ирония до патетичното възмущение, от битовите анекдоти до официални актове на държавни институции; много по-трудно се забелязват аналогичните явления на „своя” национализъм, а гневните реакции по правило са насочвани не към него, а към опитите за проблематизирането му. В този контекст е интересна ранната рецепция на труда на Якоб Филип Фалмерайер сред българите в средата на ХIХ в. ³ (Г. Раковски, Л. Каравелов, Ив. Селимински, М. Дринов) Присвояването на древно минало и реакциите срещу подобни действия далеч не са нещо уникално балканско, напротив, явлението е по скоро правило за националните митологии в Европа, а сигурно и не само в Европа.

Най-общото развитие на българската национална митология през XIX в. може да се опише по следния начин. В началото се гради разказ за древните българи и славяни и тяхната държава, приела християнството при Борис (Мортагон) и достигнала върховете си при Симеон (Палаузов 1852) и Иван-Асен II.

Г. Раковски (и негови последователи) се насочва, от една страна, към по-дълбока древност (индоевропейските корени на българския език), от друга започва нов митологичен разказ, посветен на по-нови времена, като неговото начало се свързва с хайдутите, виждани като борци за свобода. Този разказ, възприет от Л. Каравелов и Хр. Ботев, се налага като основен за бунтовно настроените кръгове на емиграцията. Макар и с доста по-къс хронологически обхват, този разказ също търси приемствени линии, които водят до съвременните революционно настроени младежи. Ясно е, че подобна представа трудно се съгласува с идеите за миналото, лансирани от други водещи фигури по това време. По-неочакваното е, че този разказ среща и вътрешна съпротива или ревизия сред бунтовно настроените среди, възприели идеите на Раковски. Тази ревизия взима и по-радикални форми, като се отказва не само от дългата линия на приемственост със славните фигури от времето на самостоятелното българско царство, но дори и с по-ранните фигури от революционната линия.

За времето преди Освобождението (1878), преди основаването на княжество България, се наблюдава не толкова очакваното разгръщане на търсенето на своето назад във времето, а обратното – специфично приближаване до своето време. (Част от) представителите на революционното движение фактически отхвърлят акцента върху средновековния период, не се интересуват от по-древните корени (Александър и пр.) и негласно оставят на по-заден план Покръстването. В замяна на това те се насочват към други начала, много близки във времето, ако не и съвпадащи с тяхното време, а дори и с непосредственото бъдеще.

Тази ревизия тръгва от Раковски, но е много по-радикална в отхвърлянето на старите митологически системи. Един от представителните текстове на това отхвърляне е добре познатата, но понякога интерпретирана превратно статия на Хр. Ботев „Народът. Вчера, днес и утре” от 1871 г.

Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. (Ботев 1986: 13-18)

Скоро след това се очертава нов вариант на ревизията, който е максимално радикален – при него се отхвърля не само средновековието, но дори и бунтовната традиция, конструирана от Раковски. Най-пълно изражение тази ревизия намира у Захари Стоянов. Тя вероятно изразява вижданията на Гюргевския комитет, подготвил Априлското въстание от 1876 г., но, поне като текст, намира завършения си вид именно в „Записки по българските въстания”.

Тук, разбира се, трябва да се държи сметка за това, че мемоарите са писани и публикувани след събитията и изразяват мнението авторите си. Не можем да сме сигурни, че всички идеи, което те свързват с персонажите си, наистина отговарят на разбиранията на реалните хора, за които се говори в мемоарите.
Ревизията негласно обхваща и представата за „народа”. У З. Стоянов тя е доста стеснена, от нея като че ли са извадени различни сегменти (шопи, еленчани, несвързаните с бунтовното движение…) и в трайна сметка същинският „народ” си оказват тракийците средногорците, и то тези от тях, които се включват във въстанието.

Малко неочаквано тази представа бе реактуализирана с често повтаряната в края на ХХ в. фраза „най-българското време” (Е. Каранфилов), отнасяна към 70-те години на ХIX в. Тя попада в интересен контекст и може да се свърже със завоя към национализма в официалната държавна идеология, който негласно става за сметка за доминиращата предишните десетилетия идея за „пролетарския интернационализъм”.

 

Цитирана литература

Ботев, Хр. 1986. Съчинения. Т. 2, София: Български писател.
Даскалов, Р. 2011. Чудният свят на прабългарите. София: Гутенберг.
Златарски, В. 1970. История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679-852). (I изд. София 1918) II изд., София: Наука и изкуство, 1970.
Иречек, К. 1929. История на българите. Под. ред. на проф. В. Н. Златарски. София: Страшимир Славчев.
Косев, К., Христов, Хр., Ангелов, Д. Кратка история на България. С.: Наука и изкуство, 1962.
Кратка 1981. Кратка история на България. София: Наука и изкуство.
Паисий Хилендарски 1963. Славянобългарска история. Издава се за двестагодишнината от написването ѝ. Под ред. на П. Динеков. София: Български писател.
Палаузов, Сп. 1852. Век болгарскаго царя Симеона. Сочинение С. Н. Палаузова. Санкт Петербург, 1852
Спиридон 1992. История во кратце о болгарском народе словенском. Сочинися и исписа в лето 1792 йеросхимонах Спиридон. Стъкми за издание В. Златарски. София: Печатница на Ив. Г. Говедаров и С-iе., 1900 (фототипно издание с предговор на Б. Христова, София: ГАЛ-ИКО).

Знанието като ценност, познанието като призвание. Юбилеен сборник в чест на проф. Пепка Бояджиева. София: Изток–Запад, 2015, 325-332. ISBN978-619-152-611-6

• Предишна
• Следваща