Михаил Маджаров (1854-1944) е значима фигура в обществения живот преди и особено след Освобождението, когато е във вихъра на политическия живот, първо в Източна Румелия, където е член на Областното събрание, на Постоянния комитет, директор на финансите. След Съединението и контрапреврата е арестуван, по-късно емигрира в Цариград и в Русия. Завръща се през 1889 г., многократно е избиран за народен представител, бил е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1894-1899), на вътрешните работи и вероизповеданията (1919-1920), пълномощен министър в Лондон и Петербург.

Преди Освобождението младият Маджаров правите си стъпки на книжовното поле, но още не е сред активните книжовници. По-късно превежда „Война и мир“ (1890), започва превод на „Ана Каренина“,публикува няколко мемоарни и исторически книги, редактира в. „Мир“ (1894-1912), сп. „Българска сбирка“ (1893) и „Юридически преглед“ (1894); сътрудничи на в. „Марица“ и др.

 Портрет на М. Маджаров от неустановен художник. Публикуван в юбилейна брошура от 1924 г. по случай 70-годишния му юбилей.

В авторитетния труд „Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар“ на Маньо Стоянов под името на Маджаров са посочени само една дописка за лошия ход на училището в родната Копривщица (Напредък, ІХ, 25, 18 ян. 1875) и две стихотворения – „Ясна, светла месечинко“ и „Не ща вече риторики…“ (Ден, г. 1, бр. 24, 21 юли 1875) Публикуваните му стихотворения са поне три, вероятно има и непубликувани, вероятно и дописките са повече, ако се приеме твърдението в спомените му: „Като петокласник аз пишех вече дописки и стихове в цариградските вестници.“ (Маджаров 1968: 272) Младежките стихотворни опити на Маджаров не са предизвиквали особен интерес сред изследователите, не попадат и в представителната антология на Кирил Топалов „Българска възрожденска поезия“. Маджаров отсъства в „Енциклопедия на българската възрожденска литература“. (В. Търново: Абагар, 1996); той е представен от Елка Константинова в „Речник на българската литература“ (Т. 2, София: БАН, 1977, с. 322-323), но стихотворните му опити не са споменати, не са споменати и в „Българска възрожденска интелигенция“ (София: Петър Берон, 1988). На други места са маркирани са в отделни публикации, но без конкретна информация, още повече – интерпретация (вж. напр. Гърдев 2001)

 

След Освобождението Маджаров наистина тръгва по други пътища. Но в добре познатите му „Спомени“ (1968), писани много по-късно, в последните години от живота му, той не пропуска да отбележи своето младежко увлечение по литературата. Това документиране е нещо доста рядко за епохата.

През ученичеството си в Роберт колеж следях българската литература, четях българските вестници и напечатах в цариградските вестници няколко стихотворения. (Други няколко с любовно съдържание останаха непечатани и досега.) (Маджаров 1968: 291-292)

Историята на първото му публикувано стихотворение е любопитна. Маджаров е още ученик, когато в книжарницата на „Промишление“ показва опита си на младия копривщенин Ив. Говедаров, който го пратил в „Шутош“. През коледната ваканция, очевидно на 1873 г., Говедаров „ми обади, че ще го прати (стихотворението) на П. Р. Славейков, защото той издавал специален сатиричен лист. (Маджаров 1968: 293) Едва през лятото на 1874 година един ученик от Роберт колеж ми донесе писмо, в което беше приключен брой 34-и на Славейковия сатиричен вестник „Шутош“ с моето ученическо стихотворение. (…) [Шутош, 1, бр. 34, 22 юни 1874] Стихотворението имаше заглавие „Как мисли една к-ка госпожа“ и следното съдържание:

Как мисли една к-ка Госпожа

Ази искам да живея,

            като хората в света;

дълъг фустан налюлея,

            пътищата да мета!

На гърди ми куп жълници,

            като слънце да лъщят,

на ръце ми ръкавици

            кат ги свивам да пръщат.

От Европа стивалчета

            на по-малки от пара,

да им бъдат чуканчета,

            та всякого да горя.

Нека думат мой душмане,

            че съм била диване...

На ли имам аз фустане!

            На ли имам аз буне!

Тук стихотворението е сверено с публикацията, разликите са незначителни, а езикът е минимално нормализиран. Неясното „к-ка“ може би означава „копривщенка“, „стивалчета“ вероятно идва stivali (итал) – „ботуши“, а въведените от Славейков „чуканчета“ на мястото на „столчета“ може би отпраща към „токчета“. (Благодаря на Б. Илиева за помощта при това тълкувание.)

Говедаров организира и среща на младежа с авторитетния поет. Маджаров пише в спомените си:

Преди всичко аз си го представях висок, сух и бледен, а на стола в книжарницата ми се стори дебел, благообразен и благодушен. […]

- Слушай, аз поправих нещо в стихотворението, но малко… струва ми се, една дума: чуканчета вместо столчета. Вие в Копривщица имате ли чуканчета?

Аз се поосвободих малко и му отговорих:

- У нас има чук, чукчета, но не чуканчета.

- А пък у нас – казва той – столчета не значи това, което вие разбирате. (Маджаров 1968: 295)

Още по-любопитна е историята на друго стихотворение на Маджаров, към което той няколко пъти се връща в спомените си.

Наскоро беше обнародвано в цариградския в. „Ден“ (чийто редактор беше С. С. Бобчев и чийто издател беше П. Карапетров) едно мое стихотворение за българския заточеник, чиито начални стихове гласяха:

Ясна, светла месечинко,

кажи, теб се моля:

дали има друг кат’ мене

във такваз неволя?

Дали има друго сърце, тъй силно ранено,

препълнено с тежки мъки

и със кръв облено!...

(Маджаров 1968: Вж. и Ден, г. 1, 13, 5 май 1875)

 

В спомените си Маджаров на няколко пъти говори за това стихотворение, за поводът за написването му и за по-късна негова иронична поява в живота му. Малцина са обърнали внимание на тези редове.

…в стихотворението, за което става дума, аз описвах тъгите на България и съдбата на много българи. Случаят, който ми даде повод да напиша „Ясна, светла месечинко“, бе завръщането на Стоян Заимов от Диарбекир в Цариград.

Една вечер, след като вече бяхме свършили вечерята си, промъкна се едно непознато лице между учениците, което търсеше ученика от Бургас Русалиев. Аз го познах и като помислих, че е освободен от някакво султанско помилване, извиках го по име. (…) Заимов ми разказа за своите патила. Обади ми същевременно, че се крие под чуждо име и с чужд паспорт. Русалиев му помогна да прекара нощта в училището, без знанието, разбира се, на училищното началство. На другия ден Заимов се изгуби и аз вече не го видях, освен след освобождението на България, и то когато стана окръжен управител в Стара Загора, по времето, когато се извършиха кървавите насилия по изборите (1886). (Маджаров 1968: 298-299)

Всъщност „кървавите насилия“, за които споменава мемоаристът тук, не е са точно „по изборите“. Да се върнем към спомените. След контрапреврата (1886) Маджаров е арестуван и хвърлен в „тъмница“, първоначално в Пловдив. Там чува един от затворниците да пее: „Ясна, светла месечинко…“ (Маджаров 1968: 612)

Разказах на Наботкова [негов другар по килия], че тая песен съм писал аз още в своето ученичество в Роберт колеж по повод изпращането на Заимова в Диарбекир; че тогава е публикувана в един от цариградските вестници с подпис М-ов, но отпосле я видях препечатана в многобройни песнопойки. Той почна да ме подиграва, че едновремешния той страдалец е надминал от 6 септември най-лошите турски мютесарифи; че ако българските песни ще оплакват Заимова, то по-добре да няма никаква поезия.

Трябва да си призная, че до голяма степен Наботков имаше право. (…) Както и да е, но арестуваните от Заимова, без да знаят, пееха написаната за Заимова песен. (Маджаров 1968: 613)

Сюжетът ми се стори любопитен и се запитах дали някой е коментирал стихотворението „Ясна, светла месечинко“. Гугъл любезно ми отговори (не казвам изчерпателно). Имало песен, в която присъстват първите три стиха от стихотворението. (Янева бг.) Изненадата обаче бе друга. Попаднах на дописка в хасковски сайт, в която авторът Тодор Кръшков се е доверил на местния литератор Йордан Нанчев, съставител на антология на хасковски поети и писатели „Край реката с тополите”, в която се посочва друг автор – „първият кмет на Хасково след Освобождението – Михаил Минчев“. И следва пояснението:

За неговите литературни опити свидетелстват главно писмата му от Диарбекир и Одрин. Негови песни са били публикувани в „Читалище“ и във в. „Ден“.

Някои от тях, като „Ясна, светла месечинко“, пише Нанчев, и до днес е известна в Хасково:

Ясна, светла месечинко,

кажи теб се моля…

(Кръшков 2016)

Името Михаил Минчев отсъства от споменатия труд на М. Стоянов, трудно може да се открие и другаде. Ст. Заимов го споменава, но не като поет, а като участник в Хасковското приключение. Откъде е тръгнало приписването му на стихотворението предстои да се установи, но мотивите май са ясни – криворазбран местен патриотизъм.

Третото публикувано стихотворение на Маджаров е „Неща вече риторики“.

Неща вече риторики,

нито голи фрази

Те не могат да премахнат

злините от нази.

Те не могат да отнемат

моята неволя,

която е в мен убила

и сила, и воля.

Кажете ми що да стора,

за да са прехраня,

че за мене твърде тешко

време веч настана.

Аз работя, аз са трудя,

Нъ пак аз съм гладен;

вов моята татковина

стоя като странен.

А вие ми говорите

„Нужно е търпенье,

за да можем да получим

от Бога спасенье.“

Приближете при моята

къща разрушена,

испитайте защо стои

тъй осамотена.

Испитайте издълбоко

мойто положение,

па тогази ма учете

с подобно ученье!...

Ей, кажете що да сторя,

за да са прехрана,

като за мене твърде тешко

време веч настана.

М-в (Ден, г. 1, бр. 24, 31 юли 1975; с. 188)

Установените досега стихотворения на Маджаров несъмнено не са шедьоври, но отговарят на особеностите на поезията на своето време – 70-те години на ХІХ в. Младият поет всъщност откровено следва тогавашни модели. Това най-ясно личи в последното стихотворение – за разлика от лирическия говорител той далеч не е сиромах и всъщност не споделя неговите неволи. Във второто стихотворение различията между автор и лирически говорител също е несъмнено. Колкото до иронията към женските моди от първото стихотворение, това е донякъде общо място в публицистиката и в хумористичната поезия (и драматургия) от епохата, към която има отношение и П. Р. Славейков. По-рисковано е да се търси някакъв диалог с „Моята молитва“ на Ботев във второто стихотворение, което като цяло също има своите аналогии по това време.

Ако се доверим на спомените на Маджаров, неговите публикувани стихове и особено „Ясна, светла месечинко“ се радват на някакво разпространение – поне едно от тях попада в „многобройни песнопойки“ (все още неустановени), затворник го пее, а по-късно е приписвано на друг автор.

Има и нещо друго, което заслужава внимание - неглижирането от литературната история на ранните литературни опити на изявени по-късно обществени фигури – М. Маджаров, С. С. Бобчев, Ив. Е. Гешов, а вероятно и други. То може да има различни мотиви. Основният е, че всички те изоставят младежките си литературни увлечения и се насочват успешно към други сфери на изява. Някои от тях (имам предвид Бобчев, който вероятно е и най-активния) преминават и през идейно развитие, което ги отдалечава от по-симпатичните им младежки опити, осигурява им социален престиж, но пък и отблъсква поне част от изследователите на литературата. При всички тях, но особено подчертано при Бобчев, младежките опити потъват сред многобройните други по-късни публикации – публицистични, научни, мемоарни. От друга страна, отношението към опитите на изредените млади литератори от 70-те години на ХІХ в. може би разкрива и представите за литература, които те, съвременниците, а и по-късните изследователи имат. Според тези представи писането на стихове е младежка работа, която отстъпва по значение на по-късните сериозни книжовни занимания. Възможна, а и реално съществувала (пък и все още жива) е и една друга гледна точка, бих я нарекъл романтична. Според нея стиховете стоят на върха на книжовната йерархия, всичко друго е по-маловажно. Струва ми се, че подобна гледна точка може да се потърси при Вазов (с много уговорки, свързани на първо място със значението на романа), при К. Христов, при Ем. Попдимитров, за когото често забравяме, че е университетски професор.

 

Литература

НА БАН, ф. 44к (Михаил Маджаров)

М-ов, Как мисли една к-ка Госпожа. - Шутош, 1, бр. 34, 22 юни 1874.

М-в, Ясна, светла месечинко. - Ден, г. 1, бр. 13, 5 май 1875.

М-в, Неща вече риторики – Ден, 1, 24, 21 юли 1875.

Маджаров, Михаил. Спомени. София: Български писател, 1968. [Бележките на Анна Каменова, консултирани с П. Стайнов]

Янева, Цветелина. Първом, първом. б. г. -
(видяна ноември 2019)

Ангелова, Росица, Мемоарите на Михаил Маджаров като източник за дейността на Народната партия (януари 1899 – февруари 1901), Исторически преглед, № 1-2, 2004, 188-200.

Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. Съст. Н. Генчев и Кр. Даскалова. София: Петър Берон, 1988.

Българска възрожденска поезия. Съст. К. Топалов. София: Български писател, 1980.

Гърдев, Борислав. Литературното наследство на Михаил Маджаров. - Литературен форум, бр. 33 (474), 16 октомври 2001.

Енциклопедия на българската възрожденска литература. В. Търново: Абагар, 1996.

Илчев, Ив. Робърт колеж и формирането на българската възрожденска интелигенция. – Исторически преглед, 1981, № 1, 58-60.

Каменова, Анна и др. Напиши за този род. София, Весела Люцканова, 1995.

Кръшков, Т. Йордан Нанчев: Първият кмет на Хасково е бил поет. – Haskovonet, 18 юли 2016.
(видяна ноември 2019)

Михаилъ Ив. Маджаровъ : 31. 01.1854 [По повод 70 годишнината му]. 1924

Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877. София, 1925.

Речник на българската литература, Т. 2, София: БАН, 1977.

Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар. Т. 1-2, София: НБКМ, 1957-1959.

Събев, Орл. Робърт колеж и българите. София: Изток-Запад, 2015.

Толстой, Лев, Война и мир. 1890.

Колегиум по възрожденска литература „Разногласия през/около Възраждането“

СУ, 5 декември 2019

 

• Предишна
• Следваща