Темата за семейния живот и интимните преживявания на възрожденците е интересна само по себе си, още повече – когато се свърже с книжовниците и се постави в контекста на творчеството им. Немалко от тях предлагат интересни казуси, които са леко изместени спрямо идеализираните представи за епохата и нейните първенци. Изследовател(к)ите на епохата с основание (но някога и не без известни увлечения) поставят акцента върху подчиненото положение на жената. Картината вероятно е по-сложна, наложеното от традициите подчинение поражда и ответни реакции. Но не затова е думата тук.

Единна норма за европейски „просвещенски брак” разбира се не съществува. Но има някаква частична представа, която неправомерно се генерализира – свободните отношения на либертините, които възникват през ХVІІ в., малко преди Просвещението. Либертинско поведение и различни варианти на либертински литературни текстове могат да се потърсят не само при граф Джон Уилмът (John Wilmot), маркиз Дьо Сад, Клод Проспер Жолио дьо Кребийон-син, Дидро и Казанова, но и при Волтер и Русо, по-смекчени – дори при Гьоте. И, разбира се, в „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Просвещението несъмнено лансира и други варианти, например при С. Ричардсън, който е определян като „сантиментален“ и който днес, при един по-повърхностен поглед, изглежда доста „патриархален” и „традиционен”. И все пак, ако в Просвещението се вижда преди всичко еманципирането на човека, включително и на жената, може да се допусне, че за него е характерно по-скоро отхвърлянето на „патриархалното”, прокламиране на свободния избор на брачни (и не само брачни) партньори. Друг е въпросът, че самото коментиране на „патриархалното”, неговата „защита” свидетелства както за съществуването, така и за подриването му. Това впрочем важи за всички защити на някакви духовни или други ценности.

Известно е и друго - идеолозите, каквито несъмнено са представителната част от авторите от епохата на Просвещението, не винаги следват в живота си прокламираните от тях от принципи. Класическият пример е разминаването между педагогическите принципи на Ж.-Ж. Русо (пространно изложени в „Емили или за възпитанието”) и изоставените му деца. Върху това противоречие разсъждава и самият Русо в „Изповеди”.

Заслужава си да се хвърли един поглед към аналогичните процеси в български контекст. Оставям настрани важния въпрос за българските аналогии на Просвещението, който предполага много уговорки и по-разгърнато разглеждане. Ще насоча вниманието преди всичко към първият елемент от събитийната верига – избора на партньор при тукашните просветители, сключването на брак и представянето му в мемоарни текстове от епохата. Другаде съм се опитал да разгледам по-общите тенденции, отношението към чужденките като брачни партньорки, както и сюжетите около браковете на Ив. Найденов, Хр. Стамболски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. (Вж. Аретов 2014; 2017; 2018-19) Примерите тук са свързани с двама други изявени дейци от епохата, които са донякъде свързани помежду си, а отношенията между тях са напрегнати – Никола Сапунов и Тодор Бурмов. И двамата документират по някакъв начин своя брак, а Бурмов – и едно отхвърлено от него предложения за брак.

Веднага се забелязва, че сключването на брак не заема особено важно място в автобиографичните текстове (документални и фикционални) на авторите от епохата. От Софроний до Ботев практически отсъства и обвързването на брака с любовта, както и с някакви „сантиментални“ сюжети. По повод съпругата си Софрония подхвърля две реплики, която изследователите обичат да цитират: „…понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа.[…] Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!” (Софроний 1989: 25) и не се задълбочава в отношенията в семейството си. Всъщност, макирана е и смъртта на съпругата: „След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая харч.” (Софроний 1989: 29)

Дори и младият Петко Славейков говори за любов доста пестеливо и двусмислено в едно (само едно!) писмо до Цвятко Недев за годежа си с Ирина.

…но вчера аз ту в облаците, ту в бездна възлизах и падах и най-сете улових немеца за краката. Чу ли ти! Аз ся гудих. Е, как ти ся струва, дали можеш приказва ти с мене? Теб пиша и годеничката си мисля, то било хубаво нечто бе, братко! Дядо ти поп е причина, та прибързах, той мисляше друго, пък аз да му докажа, че глътнах жълтото около устните си, спечелих нова китка и либаво златно пръстенче, с чернооко момиченце. Ех, кой като мене сега? От всяка страна съм добре – от сговорни и согласни роднини, от къща, дрехи речи и прочее, само едно мя мъчи, и то само от съмнение, надявам ся, според мой нрав, да ся погодиме. Дано, дано! „Кусурус яр истеен ярсас калар. (Славейков Т. 8, 1982: 25.) „Който търси либе без недостатъци, остава без либе.“ (тур.)

Във фикционалните текстове от епохата бракът също не се радва на особен акцент, повече внимание се отделя на похищенията на жени от чужденци и друговерци. Доколкото любовта има място в поезията, тя е по-скоро нещастна или представена в хедонистичен план, в първият случай бракът е възпрепятстван, а във втория той остава на по-заден план или въобще не се мисли от автора и не се обсъжда от персонажите.

* * *

Никола Евтимов Сапунов е интересна личност, малкото сведения за него са събрани от Христо Темелски, на него дължа привежданите тук данни. Сапунов е роден в Трявна, вероятно през 1815 г. Скоро след това семейството му се преселва в Габрово, а през 1840 не особено образованият Никола заминава за Цариград, където е абаджия и се издига в еснафската гилдия. Свързва се с Александър Екзарх, от 1847 е негов помощник срещу месечно заплащане от 300 гр. Взима активно участие в изграждането на българската черква в османската столица. С това е свързан и неговия брак, за който той споменава в два документа, в които сведенията се покриват, но не напълно. И в двата текста бракът е представен като резултат от външен подтик - от изискването на патриарха. По това време (1858-1852) вселенски патриарх е Антим IV Константинополски. Сапунов участва в преговорите с него и в един момента патриархът му казал, че не може бекярин да бъде представител и да поеме отговорност за строежа.
В писмо на Сапунов до Петко хаджи Манафов в Габрово от 15 януари 1851 г. събитията са описани по следния начин:

Тогава ази като ни можах да улесня тая причина; наистина има доста наши болгари фамилиоти в Ц.г., обаче тая работа невозможна за тях. И тако са принудих да намеря едно болгарско момиче, слепо, хромо, току да исполня законат, за да са соверши общо жилаемата ни работа. И тако по щастие намери са в Ц[ари]г[рад] едно момиче българско, добре възпитано и аз реших в три дена да са удомя, за да стана фамилиат, според патриаршеското повеление. (Сапунов 1999: 13 и Прилож. 7)

Името на избраницата не се споменава, то става известно от други източници. Булката е Стама Илиева, баща ѝ от Берковица, а, според Т. Бурмов (Бурмов 1994: 98) и др. тя е гъркиня; Темелски установява, че не тя, а майка ѝ е гъркиня. Повече за нея се научава покрай синовете ѝ – Светослав и Илия Миларови. След смъртта на Никола тя се жени за фотографа хаджи Мина Попов и живее в Карнобат.

Дневникът представя и самата сватба, която е свързана с едно малко премеждие.

На 31 май (вер. 30) реших да изпълня человеческата си длъжност, т.е. да се удомя. В неделя сутринта дойде ми едно писмо от патрикът – непременно да отида при него. Аз отидох и като си сторих обичаят, рече ми патрикът:
„Аз те виках за църковната работа, но научих се, че днес имате брак.“
Аз: „С молитвата Ви, В[аше] Св[етейшество] – искам благословението Ви.“ (Сапунов 1999: 44)

Друг документ, излязъл от ръката на Сапунов, представя историята малко по-различно.

И така в [1]848, мая 30 като реших да са обручя и в ден брачний като са приготвихме според обичая да отидем на баня, ето довтаса от патриархо едно тискере, че ма сака беззабавно да отида при него. Но аз като нямах благовремие, пратих бабалъка си вместо мене и да му обяви причината на моито неотивани… (Сапунов 1999: 175-176)

Със или без лична среща с патриарха, сватбата става и Сапунов е горд, че патриархът разрешава църковната служба да се извърши на български, намират се и подходящи свещеници. По думите му, това е „перва сватба болгарска в Ц[ариград]“ (Сапунов 1999: 14 и прил.) По-късно патриархът отказва на Сапунов друга сватба на се извърши на български език и дори аргосва свещениците. (Сапунов 1999: Приложение 7?)

Дневникът гордо отбелязва и раждането на първия син, несъмнено много по-важно събитие.

„Бог ми даде мъжки отрок и са кръсти перви в новата церква на перво название Светослав, а от народа наречени первородний…“ (Сапунов 1999: 15 и прил. 7, с. 176)

* * *

Тодор Бурмов (1834-1906) е първият министър-председател на княжество България и изявен политически деец. Преди това, през 1857 г. завършва като стипендиант Киевската семинария, връща се в родината и става учител в Габрово. Още по това време той е изявена личност в града – високо образован за времето си учител, общественик, сътрудника на цариградския печат, поддържа активна кореспонденция с руските славянофили. Облеклото и поведението му в града го представят като носител на новото, на модерното. И това в някои случаи предизвиква леко негативни реакции, както става с честото му къпане през лятото в реката близо до града. Закономерно Бурмов става обект на брачни замисли, маркирани на няколко места в дневника му от този период.

В тоя ден госпожа Петковица Манафова ме пита ще ли да ѝ чакам момичето или ще се женя по-скоро. (Бурмов 1994: 194)

И малко по-късно:

Жена му ми каза, че госпожа Петковица Манафовата и много други майки се ласкаели с надежда да ме направят зет. (Бурмов 1994: 201)

Бурмов съумява да отклони тези предложения, при това, ако се съди по дневника му, без да си развали отношенията със семейството на девойката. Баща ѝ е местен първенец, автор на единствения препис на Спиридоновата „История во кратце“, в Габровската галерия се пази негов портрет от Хр. Цоков. На него Сапунов пише цитираното писмо. От Петко Манафов по-младият Бурмов често търси съдействие по различни въпроси, свързани с училището.

Хр. Цакав, Портрет на Петко Манафов,1873

Дневникът на Бурмов документира и няколко други случая на междуполови отношения и бракове. В единият самият Бурмов е обвинен в разврат и той полага сериозни усилия да изчисти името си:

…и ми каза, че уж Петровица Таковата, комшийка моя по училището, видяла тия дни след заминуването на Христодула, че някоя си Марковица излязла сутринта из школото (…) Подир обяд аз отидох да моля поп Неофита да отиде да изпита Петровица видяла ли е тя таквоз нещо или не. (Бурмов 1994: 208)

… ходих у Н. Попконстантинова. Там жена му ми потвърди това, що беше ми той сам казал през деня, а именно, че пуснали недоброжелателите ми приказки, уж че Кънчовица Ройката си свободно иде при мене и че Никола Евтимов (Сапунов) си бил жената, че тя му уж изневерявала с мене. Тя прибави още, че Петковица Манафова вярва от сърце на тия слухове. (Бурмов 1994: 209-210)

…и най-напред отидохме у Петка Манафова по молба на жена му. Тя си бе признала грешките, които беше направила в хортуването си за мене и искаше да ги заглади. Тя обяви пред всичките, че желае да ме направи зет. (Бурмов 1994: 226)

Бурмов разказва и друг епизод е свързан с укоримо поведение на „турския учител“: „… парите, които бил взел в Търново, дал ги, рекъл той, за борч, но това не било така, ами му ги откраднали лошите жени, които посещавал.“ (Бурмов 1994: 246)

Днес турчинът изглежда естествена мишена на критиките на съвременниците. В два други епизода укоримо, макар и по други причини, е брачното поведение на българи.

Тук се научих, че Ив. Димчов се годил за едно момиче от Трявна. Някои си възнегодуваха против този господин, като си представиха колко е несъобразна и егоистска постъпката му. При трима синове, от които най-големият има до 22 години и които дават добра надежда, той на 45 години человек взема момиче на 16-17 години! (Бурмов 1994: 272)

…кир Теофила (Пашов), който беше ни канил да си изприкаже пред нас болката. Тая болка беше, че Хр. Станчов Арнаудов, който беше се сгодил за дъщеря му, искал сега от него да му даде по-многото от половината на имота си нещо, което не било се приказвало при годежа. (Бурмов 1994: 327)

Бурмов, руски възпитаник с по-скоро традиционни разбирания, намира повод да се разграничи от традиционните брачни обичаи. Епизодът е свързан с годежа на дъщерята на Христо Манафов.

…дойдоха някои негови роднини с едно момче на име Никола Селдарьов, което и годиха за момичето на Христа – Пена. Ергенът и момата, като целуваха на всичките ръка, поискаха да целуват и на мене, но аз си дадох ръката само на попчето. Вечерта ходих на ядене у същия. домакинката ми предложи да дам на дъщеря ѝ да ми целуне ръка, че и останало хатър, като не съм ѝ дал ръката си сутринта. (Бурмов 1994: 343)

След няколко години младият Бурмов напуска Габрово и се установява в Цариград, където през 1860 г. е поканен за редактор „Български книжици“. Тук той сключва брак, който е документиран в неговата Автобиография, писана по-късно.

…ограничавам се само да запиша датата на едно от най-важните събития на человеческия живот, сиреч че на шести август хилядо осемстотин шейсет и първа година се събрахме у г. Н. Тъпчилеща на остров Халки, по предварително едно споразумение с г. Георги Золотович, г. Д. Золотович, Н. Тъпчилеща и аз, гдето се изрази взаимното съгласие между г. Георгия Золотовича и племяницата му Мариолка, от една страна, и мене, от друга, да се съчетаем ний с нея в брачни свръзки. (Бурмов 1994: 349)

Мария (Марионка) Иванова Първова-Золотович

Бележка на редактора пояснява, че става дума за Мария (Марионка) Иванова Първова-Золотович (1835-1916), възпитаничка на гръцко училище в Цариград и на френски пансион в Париж (1860). Запазен е и Договорът за сключването на брака. (НБКМ, БИА, ф. 16, а.е. 2, л. 15-16). Това вероятно е първият документ от този род, в него са изброени вещите на двамата,.

* * *

Вглеждането в реалната брачна практика на българските „просвещенци“, на познатите книжовници и обществени фигури от средата на ХІХ в. насочва към няколко извода.

Бракът е по-скоро социално събитие, средство за постигане на някаква друга цел (безхитростно заявена при Сапунов, намекната при Бурмов). За някакви предбрачни чувства, за любов между бъдещите съпрузи и в двата случая (както и в много други) не става дума.

Литературата и идеите на европейското Просвещение предлагат няколко модела, два от тях се открояват, можем условно да ги наречем единия „либертински“ („Опасни връзки“ на Лакло), другия - „сантиментален“ („Клариса“ на Ричардсън) и третия - „специфично просвещенски“ (като представителен български образец може да се разглежда „Крива ли е съдбата“ на Л. Каравелов, който следва Н. Чернишевски). Сантименталният и просвещенският донякъде трите присъстват в литературата, либертинския – по-скоро не. В реалната практика на просвещенците обаче не само либертинският, но и сантименталният трудно се откриват, доминира един рационален вариант, при който решаващи за избора на партньора са друг тип съображения – традиционни, социални, а и финансови.

Положението ще се промени след Освобождението, и то не веднага, с прочутите и любовни истории на Пенчо Славейков и П. Яворов, романтични, идеализирани, привлекли вниманието на обществото и формиращи представите му за голямата любов. Донякъде на прехода между двете епохи и техните разбирания, стои фигурата на Ив. Вазов. При него, доста по просвещенски, голямата любов и съпругата не съвпадат. А за раздялата, съвсем по патриархален табиет, решителна роля изиграва майката на вече не съвсем младия поет. При следващото поколение подобна роля се опитва да играе майката Екатерина Каравелова (съпруга на Петко Каравелов, брата на Любен) в един брак – на Лора и Яворов – превърнал се в мит в българската култура.

И една уговорка. Литературните творби и реалните браковете на изявените фигури може да задават модели, но е рисковано да се твърди каквото и да е за тяхното следване от широката публика. За установяването на статистически значимите модели на брачно поведение на хората от епохата са необходими други данни и друга методика.

 

Литература

НБКМ, БИА, ф. 16, а.е. 2, л. 15-16

Аретов, Н. Теория и практика на просвещенския брак: Случаят Л. Каравелов. - Електронно списание LiterNet, 15.12.2014, № 12 (181)

Аретов, Н. Българската литература от XIX век и проблема за смесените бракове. – Балкани, 6.2, 2017. с. 36-44. ISSN 1314-4103

Аретов, Н. Христо Ботев и „чуждите“ жени: Казусът Жаба Крекетуша/ Екатерина Ценович. // Ботев и българската литературa. Нови изследвания. Варна: LiterNet, 2018-2019.

Бурмов, Тодор. Дневник. Спомените ми. Автобиография. Предговор, съставителство и коментар Р. Радкова. София: Любомъдрие, 1994.

Сапунов, Никола. Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград. Предговор, встъпителна студия, съставителство, бележки и речник ст.н.с. д-р Христо Темелски. В. Търново: ПИК, 1999.

Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 1, София: Български писател, 1978, Т. 8, 1982.

Софроний Врачански, Съчинения. Т. 1, София: Български писател, 1989.

Стоянов, Захари. Съчинения. Т. 2, София: Български писател, 1983.

 

Научна конференция Жените в българската литература и култура. - СУ, 27 ноември 2019.

• Предишна
• Следваща