През 1886 Вазов бяга за няколко месеца в Цариград, след това се установява в Одеса, където пише „Под игото“. Романът е публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (Т. 1-3, 1888-1889), а няколко години по-късно и като отделна книга (1894) и почти веднага започва да се възприема като първото значително произведение от този жанр в българската литература, образец за висока национална класика, централна творба за българската национална митология, носител и дори създател на всеобщо споделено знание за себе си.

„Под игото“ излиза в един ключов момент от българската история. Това е време на разпалени политически борби в княжеството, а доскоро – и в Източна Румелия, в които писателят е активен участник. Те несъмнено оказват въздействие върху „Под игото“ и особено в неговото продължение „Нова земя” (1896). По това време се изграждат институциите на новото княжество, включително и правните институции – законите, представите на хората за законност; търсят се лица, които да влязат в тези институции, да прилагат законите, а и да оформят мисленето на хората. Подготвените юристи са единици, а нуждите са значителни и те са задоволявани с лица без специално образование. Един от тях е Вазов, който, както е известно, за кратко е съдия в Берковица. Промяната е радикална, особено в съзнанието на хората, тя не може да се извърши бързо, в някаква степен – дори да се осъзнае в пълнота, включително и от хората, които я осъществяват. Някои важни аспекти от тази промяна присъстват в творчеството на Вазов, в някои случаи, но не винаги, въведени съзнателно от него.

Каква е правната система преди Освобождението. На какво се основава тя, как се прилага и какво е отношението на хората към нея. Юридическата норма в империята е доста сложна и функционира все по-трудно. От една страна, съществува османско законодателство – светски закони, издавани от султана, а в последно време – и от новоучредения през 1877 парламент, тази правна уредба варира според вилаетите (за които са издавани специални разпоредби). Успоредно с нея действа ислямското религиозно право – шариат. Християнските само частично са подчинени на шариата, те имат свои институции, на първо място свързани с църквата (да припомня, че след 1871 г. се създава Българската екзархия, която съществува успоредно с Вселенската патриаршия), както и с местното самоуправление, което на отделни места е само християнско, но на повечето е османско с български представители в местните съвети (междлиси) към конака. Наред с тях съществува и обичайното право. По някои въпроси – семейни, имуществени – християните са имали възможност да избират институцията, към която да се обърнат, и са се възползвали от това право, известни са случаи, при които недоволни от решението на една институция, са се обръщали към друга.

Борбата за собствена църква и критиките към Патриаршията, революционното движение, което атакува институциите на империята, недоброто функциониране на всичките институции и широкото приложение на неписаното традиционно обичайно право, процесът на модернизация, който налага или поне предполага традиционните представи да бъдат преосмислени и преодолени – ситуацията е сложна, динамична и вътрешно противоречива. Представите за това що е престъпление и що е справедливост са размити, идеята за отмъщението и възмездието доминира над модерната представа за наказание и превъзпитание на закононарушителя.

Източна Румелия, а първоначално и Княжество България, са принудено да се придържат към османското законодателство, докато Княжеството изработи свои закони (съобразени с волята и образците, които Русия и Великите сили предлагат) и да започне да ги прилага, като за това намери и подготви подходящи лица – съдии, прокурори, адвокати и държавни служители. И, най-сложният и продължителен процес – да убеди поданиците на държавата да възприемат това законодателство и неговите норми. От друга страна, тази промяна е част от глобалния процес на модернизация, който по различно време и с различна интензивност обхваща целия свят и дори не навсякъде е завършил. Едно сравнение би показало, че по времето, когато Вазов пише „Под игото“, новите представи за законност не са се наложили окончателно не само на Балканите и в Източна Европа, но и в целия континент. И това е документирано в литературата.

Познатите и от литературата традиционни представи се характеризират с няколко особености:

- Писаният закон и официалните власти не се уважават, в най-добрия случай хората се съобразяват с тях. Институциите, дори когато те са „свои“, не се радват на особена почит. Моралът и справедливостта (така, както ги виждат жертвите) са над закона.

- В много отношения моралът не е евангелски (ще рече християнски), а старозаветен – „око за око, зъб за зъб“ (Изход 21:24; Левит 24:20; Второзаконие 19:21)
Исус проповядва: Чули сте, че е било казано: „Око за око, зъб за зъб“. А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. (Матей 5:38-39)

- Престъпникът по условие е чужденец и друговерец. Когато някой от своите извърши прегрешение, то се оценява според отношението му към народното движение – в негово име може да се извърши дори кражба от уважаван сънародник.

- Отмъщението е легитимна реакция към престъплението.

- Човекът извън закона често бива героизиран. Бунтът срещу държавата, който по условие е противозаконен, се разглежда като подвиг, като саможертва, и се оценява високо. Поне такава е представата от следосвобожденското време, която в някои случаи бива пренасяна към предишната епоха, през която само част от хората са споделяли подобна представа.

Тези представи са доминиращи в предосвобожденската литература, включително у Каравелов и Ботев. Под една или друга форма те са живи и днес. Те могат да се открият и в литературата, не само българската, в редица нейни жанрове – т. нар. „разбойническа повест“, уестърна, в някои разновидности на трилъра и пр.
Като съдия в Берковица на Вазов му се налага да взима лично участие в тогавашния правораздавателен процес. Впечатленията му от тогавашното правораздаване намират място в повестта „Митрофан и Дормидолски” (1882) и някои от разказите му. Това са предимно анекдотични истории или сатирични картини на тогавашния живот; чрез тях авторът търси повод да формулира свои мисли и наблюдения и често го намира в различни престъпления и съдебни процеси.

Въпреки временната си служебна принадлежност към правораздаването, Вазов запазва характерния за предосвобожденския период скептицизъм към институциите и писаните закони. Именно към институциите, не само към реалното им функциониране, което естествено е още далеч от съвършенството и най-често може да предизвика само заслужена ирония. Неверието в закона и неговите пазители ще се окаже доста трайно, ще се превърне едва ли не в народопсихологическа особеност и ще намери отражение както в социалния живот, така и в литературата, включително и в творби като „Андрешко” на Елин Пелин.

Вазов пише „Под игото“ по време на полупринудителната си емиграция в Одеса и в творбата определено се чувстват носталгичните му настроения от това време. Те са допълнени от конфликта му с властта, ще рече, в някакъв смисъл, и с новата държава и нейната уредба. Писателят си поставя амбициозната задача да предложи цялостна картина на народния живот, на развитието на националната идея и Априлското въстание. Романът „Под игото” е разделен на три част, всяка от които е посветена на определен етап от развитието на историческите събития, а и на сюжета. Първата (и най-запомнящата се) е съсредоточена върху мирния живот преди всичко в Бяла Черква (родния Сопот), втората разкрива подготовката на въстанието – „пиянството на един народ”, а третата – трагичния финал на бунта. Наред със съзнателното изграждане на големия разказ за героичното минало, романът въвежда читателите в „живота на българина в навечерието на Освобождението“, което неизбежно включва и представите за закон, морал, справедливост, възмездие.

В тази панорама трябва да намерят място всички гласове на епохата, или поне тези от тях, които писателят смята за важни – от социалиста Кандов до предания на властта чорбаджи Юрдан и предателя Киряк Стефчов. Някъде между тях е и чорбаджи Марко (прототип е бащата на писателя) – портретуван с много симпатия като човек от „прежното време”, което не е точно Каравеловото „старо време”. В центъра, разбира се, стоят апостолите – представени главно чрез Бойчо Огнянов - и народа. Апостолите стъпват на известна революционна традиция, в центъра на която стои Левски; оказва се че той не просто е посещавал Бяла Черква, но и нощувал там поне на три места – в манастира, в метоха и при Соколов, а Рачко Пръдлето се хвали, че и той го е „посрещал”. Носителите на тези различни гласове на епохата имат и различни, дори противоположни представи за това що е престъпление и каква е трябва да бъде реакцията спрямо него.

Още във втората глава „Бурята“, в духа на високо ценените от Вазов Й. Сю и В. Юго е представено едно престъпление, типично за предосвобожденската книжнина, пък и за по-късната литература, посветена на „робството“. То ще се повтори и в главата „Тлъката в Алтъново“, където отново демонични друговерци нападат красива и беззащитна българка. И в двата случая жертвите са спасени не от закона и неговите представители, а от българи, които фактически действат, без да се съобразяват със закона, тогавашния, а и сегашния. Убийството на Емексиз Пехливан и Топал Хасан предизвиква разследване, при което сътрудничеството с властите, т.е със закона, се възприема като предателство.

Навсякъде Вазов се придържа към популярното сред българите разбиране за възможността да се оправдае едно престъпление в името на по-високата цел, каквато е националното освобождение. Най-ясният пример е епизода с жълтиците на отец Йеротей (главите „Викентий“ и „Зелената кесия“).

Сходна проблематика присъства широко и в „Нова земя. Роман из живота на българите през първите години след Освобождението” (1896), който до голяма степен следва модела на „Под игото“ и е изградена върху същата представа за литература. Амбицията на автора е да представи по аналогичен начин националния живот през следващото десетилетие, като почне от Руско-турската война и стигне до Съединението. Същевременно, за разлика от „Под игото”, тук Вазов се потапя в нова, непозната по-рано проблематика, която предполага нови решения, които имат и политически, и морален смисъл. В центъра на сюжета стоят някои от второстепенните персонажи от „Под игото” и на първо място Найден Стремски, синът на чорбаджи Марко, само споменат в първия роман.

Особено интересни са онези междутекстови връзки, които са свързани с пресомислянето на предосвобожденските ценности и сюжетни мотиви. При Вазов то е съзнателно търсено, но не и радикално. За него е характерно въвеждане на различни юридически казуси от нов тип, които обаче са свързани с познатата от „Под игото” и други български творби от епохата идея, че патриотизмът е най-висшата морална категория. В един случай българин е убил турчин и е даден на съд. Какво следва от това, каква е правилната морална позиция, как се съчетава патриотизма със законността. Набелязани са няколко решения, Стремски (несъмнено изразител на авторовата гледна точка) всъщност драстично сменя гледната си точка. Отначало той е привърженик на закона – бил е свидетел на деянието и ще даде показания в съда, въпреки че по този начин ще навреди на българина. Нещо повече, той критикува различни формални нарушения в съдебната процедура. След това затворникът бяга (т. е. върши ново престъпление), а Стремски не само му помага, но и открито заблуждава преследвачите – т. е. изправя се срещу закона. При това в същото време разпалено критикува прояви на открита политическа демагогия (от представител на либералната партия, на която симпатизира). Причината за промяната е, че убитият турчин е „лош“, нещо повече, оказва се че той е убиеца на баща му, на чорбаджи Марко.

Контекстът, в който е представен този юридически казус в „Нова земя”, отвежда до поставянето на по-общия проблем. Ясно е, че патриотизмът и семейните ценности са поставени над правото. По-сложният въпрос, на който Вазов като че ли избягва да даде отговор, въпреки че не може да не си дава сметка за него, е – какво би станало, каква би била „правилната“ линия на поведение, ако турчинът не беше убиец. Творбата като че ли насочва към едно общо снизходително отношение към прегрешенията на своите, когато те са в ущърб на другите. Стремски често прави жестове в името на честността и справедливостта, но и той, и Вазов, всъщност се отнасят снизходително към начина, по който е забогатял Боримечката. Подобно е отношението му към следващите престъпления на същия герой (Рангел), който е бил хайдутин (т. е. разбойник), а след това фактически убива невярната съпруга на свой приятел, който пък се е обесил заради изневерите на жена си.

По подобен начин са представени и изборните борби. Стремски патетично ратува те да се провеждат честно, по правилата и без демагогия. След това обаче се оказва, че когато поради машинации на силния на деня чорбаджия явно ще загуби изборите в Бяла черква, той охотно приема да бъде избран в околия, в която не се е мяркал, но в която местният авторитет може да го наложи.

Не само нов, но и рядко срещан в по-късната литература представлява проблемът с покръстването на туркините, целенасочено осъществявано от Дикий Барин, един от героите в „Нова земя”, а преди това – и в „Митрофан и Дормидолски”. Формално погледнато то е огледално копие на широко коментираното от националната митология „потурчване“ на българи. Отношението към него е снизходително негативно, и то главно защото злепоставя (руските) власти в нова България.

Проблемът за промяната на вярата е ключов за българската литература от ХІХ в., негови сериозни рецидиви могат да се открият и през ХХ в. Основният вариант, който се очертава в житийната литература и охотно е подет от националистическата публицистика, историография и белетристика, представя насилствено потурчване на българ(к)и, като най-голямо престъпление. Чрез Дикий Барин Вазов представя обратния случай – християнизиране на туркини, придружено с известно (но определено не така брутално) насилие. Българската литература рядко събира кураж да се насочи към това явление, което ще да е съществувало реално, въпреки че и мемоаристиката, и историографията не са особено словоохотливи по въпроса. Вазов не само го въвежда в „Нова земя”, но и го представя в подчертано комична светлина, както и целия съмнителен патриотизъм на покръстителя.

* * *

Вазови разкази, изградени около закононарушения и тяхната морална оценка, могат да се открият в сборника „Драски и шарки. Очерки из столичния живот” (Ч. 1, 1893; Ч. 2, 1895). Краткият разказ „Член 33” предлага любопитен юридически казус - дребен съдебен чиновник открадва пари, стъписва се от деянието и връща част от сумата. Но когато съобщение за случая излиза в пресата, журналистът е даден под съд и дори осъден за клевета, въпреки че крадецът чистосърдечно си признава и иска да му помогне. Подобно съмнение в смисъла на закона е изразено и в разказа „Небивала защита” (1906), където пък, въпреки несъмнените доказателства, съдът оправдава майка, която е откраднала, за да нахрани петте си деца, и адвокатът изгражда ефикасната си пледоария върху тяхната ненадейна поява по време на процеса.

Познатият цикъл „Кардашев на лов” (сб. „Драски и шари”) обединява различни истории, на които героят писател се натъква. Много от тях съдържат ако не престъпления, то поне закононарушения или неморални действия.

Обширният разказ „Една одисея в Делиормана” (сб. „Утро в Банки”, представлява сериозна творба с умерено и умело въведени приключенски перипетии. Завръзката ни въвежда в непривични отношения между престъпник и съдия и отново разколебава техния социален статус, преобръща ролите им - нещо, което според наложилите се по-късно представи, може да бъде само изключение на общия фон, а по това време се домогва до статуса на норма. Съдията българин се оказва преследван по политически причини и е принуден да се укрива като престъпник и да бяга извън страната. За да се придвижи до границата, той наема колар турчин, който се оказва разбойник, осъден от него преди години и наскоро излязъл от затвора.

Благородният разбойник самоотвержено помага на човека, от когото е пострадал. Разказът проследява перипетиите на двамата герои, които са преследвани от полицията, нападани от крадци и пр. Разказът „Една одисея в Делиормана”, който и днес се чете с интерес, представлява сериозен за времето си опит да се навлезе в преживяванията на съдията. Същевременно творбата се родее с някои особености на така наречения жанр „разбойническа повест”, както и с образи, характерни за романтизма и високо ценения от Вазов В. Юго. По ситуирането на сюжета в едно особено пространство, в което писаните закони са безсилни, но пък престъпниците могат да се окажат с висок морал, макар и нетрадиционен, по преследването в една враждебна среда разказът на Вазов може да бъде видян и като типологически сходен с повествованията за Дивия Запад. Аналогията няма да изглежда напълно неуместна, ако се държи сметка и за успоредността в трудния процес на установяване на държавност, ред и законност в двата твърде различни региона.

Друг опит да се потърси сериозна проблематика в сюжети, свързани с полицията, а фактически - и с престъпления, представлява известният разказ „Тъмен герой” (сб. „Пъстър свят”, 1902), посветен на бедняк, който от сиромашия става полицай, но скоро напуска тази служба и обрича семейството си на глад, защото не желае да измъчва политическите противници на властниците. Сходна насоченост има и разказът „Травиата”. Видени като характерен социалнокритичен тематичен кръг, тези творби принадлежат към една много продуктивна линия в българската литература. Но те могат да бъдат прочетени и от гледната точка на процесите, които съпътстват установяването на правоохранителните институции.

В сборника „Повести и разкази” (1891-1893) неканоничния разгърнат разказ „Белимелецът. Из живота на един разбойник” е последван от каноничния „Из кривините” и това съседство явно посочва общия исторически контекст на двете творби, а и като че ли трябва да смекчи идеализирания героизъм на едната и подривността на другата. Подобно на много други Вазови белетристични творби „Белимелецът” се опира на „видено и чуто”, на спомена от близкото минало, а и на народните песни. Но народната памет (все още?) се различава от митологемите за героичното и трагично близко минало, основните фигури не изпълняват функциите, които националната митология им налага, а авторът констатира това разминаване, както и контрастът между ужасът на човешките дела и прекрасната природа.

„Белимелецът” представлява особен поглед към хайдутството, връзката му с разбойничеството, попадането му в народната песен, а и вписването на разбойници „в лика на мъчениците за вяра”. Всъщност тук, доста след Ботев, думите хайдутин и разбойник продължават да са синоними. Текстът играе с очакванията на читателя за героично дело, което и става, но не според познатата традиция.

Сюжетът следва познатата универсална митологема за разбойника, станал народен закрилник. Освен всичко друго тя го сближава и с уестърна (който често експлоатира подобни превращения), в разказа на Вазов също има и престрелки и прояви на сила. По-късно Йовков ще предложи своите романтични варианти („Индже”, „Шибил”) на мотива. Разказът на Вазов стои по-близо до също така универсалният „реалистичен” и дори демитологизиращ вариант на мотива. Героят (извънредно едър и силен) случайно убива „някой свой роднина” и затова става хайдутин. (Раковски и Каравелов настояват, че бъдещите хайдути хващат гората поради някакво насилие от страна на турците, чорбаджиите, гръцките духовници.) После четата обира „видинската хазна”, затова е преследвана и разбита, а Славчо е хванат. Когато алчният предводител на потерята го разпитва, Белимелецът го измамва и успява да избяга с помощта на жена си. В следващия епизод Белимелецът пленява чорбаджи Недю, но чорбаджийката го измолва.

* * *

„Под игото” и неговото продължение „Нова земя“ са средищни творби за българската литература като цяло, за националната митология и за българския литературен канон. От друга страна, двата романа, а и Вазовите разкази, разкриват важни мисловни и психологически нагласи на българина от епохата, а и участват активно в тяхното формиране. Тези нагласи включват отхвърлянето на османските закони, в известен смисъл – на писаните закони, и се опират на неписаната норма на „морала“, която варира и не винаги е еднозначна. Новата държава трябва да промени тези нагласи. Литературата и особено творчеството на Вазов документират тази промяна, постепенно въвежда и нови типове престъпления (изборни нарушения, полицейски своеволия, неправомерно забогатяване), навлиза в душевността на закононарушителя, а на места и проблематизира големия разказ за близкото минало.

Литературата – смисъл, страст и съдба. Юбилеен сборник в чест на професор Милена Цанева. София: УИ Св. Климент Охридски, 2020.

 

 

• Предишна
• Следваща