Одеса е особен град. Той става част от Руската империя сравнително късно, в края на ХVІІІ в. През 1789 руските войски завладяват населения предимно с татари Хаджибей, дотогава част от Османската империя, който през 1894 с указ на Екатерина ІІ е преименуван на Одеса, по името на древната гръцка колония Одесос, която по онова време неправилно е локализирана в района на новия град. Той е усилено колонизиран от руснаци и украинци, от гърци (които са традиционни колонисти по цялото черноморско крайбрежие), а също и от българи. Преброяването на населението от 1897 г. открива тук и 124 хиляди евреи, вероятно част от тях също традиционно население, които са 30,5 % от жителите на града; според същото преброяване българите са 600. (Перепис 1897) През 1803 г. френският емигрант херцог Арман-Еманюел дьо Ришельо бива назначен за градоначалник, той прави първият градоустройствен план, основава лицеят (вторият в Русия), който носи неговото име. От 1865 учебното заведение прераства в Императорски новорусийски университет. Както е известно тук, както и в Херсонската духовна семинария (основана през 1838) и в други учебни заведения в града, учат мнозина българи от различни поколения. (Налбантова 2006: 153)
Мнозинството от българските заселници са сред бедните слоеве на населението, но има и няколко търговски фамилии. Първоначално българите не са рязко отделени от гръцкото население, постепенно обаче се обособяват като самостоятелна група, и през 1854 създават Одеското българско настоятелство. Културната история на България традиционно отделя сериозно внимание на българите в града, както на В. Априлов, семействата Палаузови, Тошкови и пр., така и на т. нар. първо поколение поети, начело с Н. Геров, Д. Чинтулов, Е. Мутева и другите участници от Одеския кръг, оформен в началото на 40-те години на ХІХ в. Знае се и за присъствието на Г. Раковски в града, Хр. Ботев започва оттук пътя си в поезията, за кратко тук е Л. Каравелов, който май почти единствен има отношение към украинската литература чрез преводите си, вероятно от руски на Тарас Шевченко и Марко Вовчок, за която научава през Москва. Сред преводачите на Шевченко е и П. Р. Славейков, който ги публикува през 80-те години в „Периодическо списание“. Той също посещава за кратко днешна Украйна, когато през 1861 г., подпомогнат от руското правителство, отвежда архиепископ Йосиф Соколски, главата на българската униатска църква в Одеса и Киев. Особен случай представлява представянето на града и на българските първенци в него в забележителната повест на одеския семинарист В. Друмев „Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо“ (1864-1865).
Вниманието тук ще бъде насочено към по-малко познатото присъствие на Светослав Миларов в града. Няколко думи за тази неясна фигура в българския обществен живот, за която са изказвани най-противоречиви оценки.
Светослав Сапунов (1849-1892) 1 е роден в Габрово. По-късно той превежда фамилното си име на Миларов, често използва и псевдонима Младен Николаев. Баща му Никола Сапунов е активен участник в църковната борба, в края на живота си – униат, загива в Цариградски затвор. (Вж. Сапунов 1999) Като писател и журналист Светослав Миларов се изявява в Цариград, Одеса, Загреб, в Румъния, България и др., обвързва се (или го обвиняват, че е обвързан) с различни чужди правителства и интереси, пише и публикува на няколко езика – български, хърватски, руски, френски.
Л. Каравелов на няколко пъти го обявява за турски шпионин, оръдие на Хр. Арнаудов, който го използвал като провокатор, а след това го предал на полицията. (Каравелов Т. 11, 1989: 256-269.) Други емигранти в Румъния (Д. Ценович, Ив. Кършовски) повтарят казаното от Каравелов (вж. Арнаудов 1964: 331-332, 79-799), то попада и в „Записки по българските въстания” на З. Стоянов (Стоянов 1983: 73.). Политическата и обществената дейност на Миларов е богата и не напълно изяснена. Знае се, че той е автора на знаменитата радикална статия „Двете касти и власти или днешната Екзархия и що ни обещава тя“ (Македония, г. 6, бр. 18, 25 юни 1872), писана в затвора по бележки (?) на Петко Славейков, заради която вестникът е спрян окончателно.
След Освобождението политически противници на Миларов говорят за прякото му обвързване с руските интереси (вж. Конев 1972), известно време той е емигрант, а дните му завършват на бесилото в княжество България, след шумен процес за участие в убийството на министър Хр. Белчев – един от преводачите на книгата му „Спомени от цариградските тъмници”.
За крайно русофилската дейност на Миларов в Румъния пише и С. Радев:
Когато се получи в Браила телеграмата за метежа в Силистра, между емигрантите в града настъпи шумно ликуване. Те тръгнаха по кръчмите да пият за успеха на делото. Миларов, пръв вързал главата, отиваше клатушкайки се, от един към друг и викаше: „Ураганът избухва!” (Радев 2009: 120).
Авторът на „Строители на съвременна България“ има предвид русофилските метежи от 1887 г., по-долу той цитира статии на Миларов от това време и подхвърля нещо за „пълната с дим Миларова глава”. (Радев 2009: 121)
Най-популярната, а и най-интересната творба на Миларов е „Спомени от цариградските тъмници”. Тя е изградена като документален разказ за преживяванията му от Възкресение 1870 до 23 септември 1872 г. и проследява събитията от арестуването му в Цариград по подозрения за бунтовна дейност до бягството, което завършва с качването на руски параход и отплаването за Одеса. Публикувана е първо на хърватски (Загреб, 1875), по-късно е преведена на български (1881).
Другата сравнително позната негова творба е драмата в стихове „Паданието на Цариград“, писана през 1871-1872 в затвора, откъс от нея е публикуван във в. „Напредък” (Напредък, ІХ, № 2 и 4, 13 и 27 юли 1874), а целият текст достига до читателите десетина години по-късно, през 1883, като приложение на „Периодическо списание” (Периодическо списание, № 4 и 5, 1883). Миларов е автор и няколко исторически книги, а след смъртта му са публикувани и два негови интересни дневника.
Младият Миларов е сътрудник на Петко Славейков и неговия вестник „Македония“. След бягството му в Одеса той започва активно да сътрудничи на в. „Право“ , под името Младен Николаев и на Иван Найденов, с когото поддържа богата кореспонденция. Първата му публикация тук е пространна, русофилска по дух дописка от Одеса. (Право г. 7, бр. 36, 13 ноември 1872) В следващия брой (г. 7, бр. 37) излиза негова дописка от Киев, веднага след това (бр. 38-39) - два свързани текста - „Одеса“, „Русия и Германия“, вторият е подписан с инициала М. Н. Пространните текстове от Русия продължават и в следващия брой (40), този път неподписани. Две от няколкото вътрешни заглавия на текста насочват към „Евреите в Русия“ и „Женскийт въпрос“. Следват по-кратки неподписани дописки от Русия, които се насочват основно към писаното в руския печат (г. 7, бр. 41-42, бр. 43, 44-46; г. 8, бр. 1, бр. 2, бр. 3, бр. 4, бр. 5, бр. 6, бр. 10, бр. 12, бр. 25, бр. 26), вероятно също писани от Миларов. В края на юни или началото на август 1873 г. той заминава през Виена за Загреб, след това и за Белград, и кореспонденциите му от Русия прекъсват.
Първата дописка на Миларов представя Одеса по следния начин:
Господин Редакторе, като ма нанесе вятъра по тия страни, - толкоз близки нам по местоположение, по вяра и по народност, - но толкоз малко познати у нас, - доде ми воля да отворя с вашийт лист една кореспонденция, през течението на която да ви съобщя своите впечатления, своите разсуждения, колкото за състоянието на духът и на развитието на тъзи грамадна земя, - която ся нарича Русия. (Право, г. 7, бр. 36, 13 ноември 1872)
Одеса не изглежда толкова привлекателна на дописника. Погледът му е насочен към центъра, към Киев и Москва, Политическите емигранти от следващото десетилетия споделят подобно отношение към черноморския град, те също ще го виждат като част от „тъзи грамадна земя, - която ся нарича Русия“. Във втората кореспонденция от 29 ноември 1872 Миларов пише:
...обстоятелствата мя принудиха да ся върна (от Киев) пак в шумната Одеса, която аз частно не обичам поради недобрата ѝ вода и не съвсем здравата ѝ клима... (Право, бр. 38 и 39, 24 дек. 1872)
Следващите дописки на Миларов, подписани с инициалите М. Н. или неподписани, са посветени на идеологическото противопоставяне между западници и почвеници (при него „задгранична партия“ и „панславистите“, наричани и „панрусисти“) и на военните действия в Централна Азия (Хив). Авторът предано подържа политиката на имперското правителство, когато стига до славяните, той се изказва остро срещу поляците, които „поради голямата си мерзост против Русия“ се бунтуват (Право, бр. 43, 15 ян. 1873). По различни поводи, освен българите, разбира се, се споменават чехите (и моравците), сърбите и хърватите; украинците (малорусите) отсъстват от пространните кореспонденции на Миларов от Одеса.
* * *
Следващият предстой на Миларов в Одеса започва през 1886 г. Княжество България вече е учредено, то се е съединило с Източна Румелия. Проруски настроени офицери и политици са детронирали княз Александър Батенберг, контрапревратът го е върнал на трона, а новата власт започва да преследва превратаджиите и техните симпатизанти. По това време една група общественици и политици (а и офицери) емигрират в Русия, главно в Одеса. Тук идва и Миларов, който попада в средата на Ив. Вазов, С. С. Бобчев, М. Маджаров, Димитър К. Попов (Централния) и др.
Тази нова българска емигрантска общност в Одеса заслужават интерес от различни гледни точки. Участниците в нея са относително единна група, разменят писма с приятели в родината и на други места, заявяват своите политически пристрастия, а и се отдават на важни литературни начинания. Както свидетелства сам Вазов, тук той, завладян от носталгията, започва „Под игото“, някои по-късни критици дори твърдят, не съвсем точно, че романът е завършен в Одеса. По време на изгнаничеството си в Русия Ив. Вазов написва 23 стихотворения, 19 от които в Одеса. Повечето от тях са елегични, в стихотворението „Алеята“ се появява „една приятелка рускиня, с която се запознах и с която ме сближаваха мимолетни чувства“. Маджаров пък се залавя с превод на „Война и мир“.
В писмо до К. Величков от 26 юни 1888 Вазов разкрива литературните занимания на Миларов:
Впрочем, Миларова ще ти наклопам: той е хванал да се опуйчва малко и fait le sérieux. За да бъда обаче справедлив, трябва да ти кажа, че той бе занят със съставянето (по поръчка на душеприказчиките на Априлова) биографията на тоя последния, което и свърши. Сега се е завзел с друго литературно предприятие, което сочи да бъде грандиозно: ще напише роман вроде на Жил-Блаза, в който ще раскаже прикрито безчислените приключения на своето многострадално съществуване. (Вазов, Т. 21, 1979: 81-83.)
Грандиозният роман за съжаление остава ненаписан, но биографията на Априлов е завършена и публикувана в Одеса през 1888 г.
Някои от българските емигрантите са част от делегацията, която представлява страната на тържествата по случай честването на 900-годишнината от приемането на християнството в Русия. Именно те са поканените, тъй като на тържествата присъстват представители от всички православни страни, а официалните дипломатически отношения между България и Русия са преустановени. Делегацията се състои от Др. Цанков, Ив. Вазов, С. С. Бобчев, М. Маджаров, А. Людсканов, Св. Миларов и др. До Киев пътуват безплатно с влак, а останалите разходи, около 10-15 турски лири, участниците си поемат сами. (Маджаров 1968: 694-696)
Българската делегация пристига в Одеса на 6 май 1887 г. и отсяда в „Северна гостилница“, която Бобчев смята, че е „Много е хубава, а е евтина“. Той е изключително доволен от пътуването и от факта, че се намира в Русия. (Първанов 2014: 49)
И при Вазов документираните впечатленията от черноморския град не са възторжени. Погледите им по правило са насочени на север. Вазов вижда Киев като „чудна градина”, чието обаяние „се усилва от блясъка на безбройните куполи, които се възвишават в небето“, а за черноморския град ще възкликне в кореспонденцията си: „Ние посетихме всичките любопитности на Киев. Той заслужено е наречен руский Ерусалим (…) Какъв контраст е вечношумящата, тревожна, спекулянтска и юдофилствуваща Одесса!” (Писмо до Ст. Костов. 25 юли, Одеса. Цит. по: Марковска 1981: 463).
В един от мемоарните си текстове, писан доста по-късно, Вазов ще си спомни за престоя си в Одеса, попаднал тук, по думите му, „подгонен от една революционна вълна“.
Одеса с всичките ѝ хубости ми беше мрачна. Безделието ми тежеше, скуката се увеличаваше – България, България исках сега, но България беше далеко. Кога ще се върна там? Извън отечеството, ние българите сме като риба, остала на сух бряг. Нам трябва отечествения въздух, за да можем да живеем нормален живот. Аз нерядко се каех, че заплашван от шайките в Пловдив, бях го напуснал, бях го напуснал скришом, за да диря безопасност в чужбина. (Вазов, Т. 10 1977: 268)
В един момент, в писмо до К. Величков 13 апр. 1888 Вазов забелязва красотата на града: „Пролетта от няколко дена се усмихна с южна красота. Квартирата ми е почти при самото море и при великолепний одеский (Александровский) парк. Всяка заран излизам и се любувам на хубавото зрелище и мечтая. (Вазов, Т. 21, 1979: 74-76)
Всички български емигранти в Одеса са открито заявени русофили, като все пък тези им пристрастия могат да се степенуват, като че ли най-краен е С. С. Бобчев, а по-умерен – М. Маджаров. Практически всички търсят и осъществяват контакти с руското правителство, а и са подпомагани от него. Мнозина от тях от разстояние участват във политическите борби в България. Може би всичко това е една от причините те да не обръщат поглед към украинците в този етнически пъстър град в Руската империя, да не се вглеждат в тяхната култура.
Емиграцията в Одеса не означава непременно мизерия и страдания. В едно от писмата си до К. Величков от 26 юни 1888 г. Вазов пише:
Ти лесно ще си обясниш моя сибаритски живот, като ти кажа, че се намирам на произвола на две вълни: Миларова и Нейчова, който гостува в Одеса. Едната ме искарва във веселите сфери на одеския high life, а другата ме вмъква в подземните кръчми и трущоби на Одеса, дето виното е пак добро и евтено. Той е в отчаяние, че не намира тук панагюрски гивеч. (Вазов, Т. 21, 1979: 81-83.)
Писанията и действията на емигрантите са насочени срещу княза и правителството в София. Те са толкова остри, че екзарх Йосиф моли Бобчев да не „очерня толкова образа на България в чуждия печат“. (Първанов 2014: 52)
От България не им остават длъжни. Вестник. „Свобода“ (1, бр. 29) съобщава, че руското посолство в Цариград е дало на Вазов средства, за да издаде „някаква книжка, която да възпиява руският цар, ІІІ-то отделение и кнутът“. Отговорът му е стихотворението „Не, корони аз не възпявам“ (Марковска 1981: 436)
Руските архиви пазят свидетелства за връзките на официалните власти с българите. От тях може да се разбере, че „Граждански лица, с които са водени непосредствени преговори: (са) Попов, Миларов, Геров, Карамихайлов, Бобчев, Цанков, Людсканов, Бракалов“. (Авантюрите 1991: 112) Според Писмо от първия секретар на мисията в Букурещ до директора на азиатския департамент Зиновиев от 8 юни/27 май 1887 г. „Самият г-н Миларов, според мен, е човек, способен с характерната си бъбривост да ни компрометира в делото, в което поради старанията на приятелите на Мантов името на мисията и без това е твърде много замесено.“
* * *
Миларов присъства в живота на емигрантската общност, но не е централната фигура в нея. Вазов е признатия авторитетен писател, а Бобчев изглежда е политически най-активният, особено в публично заявените действия. Извън „веселите сфери на одеския high life“, Миларов като че ли предпочита по-дискретните контакти с местните власти. Той документира своите мисли и преживявания в Одеса в своя дневник, изпратил го на бесилото. И в неговите бележки градът практически отсъства, вниманието е насочено към личността на автора, а и към заговора за убийството на Фердинанд, в който той е централна фигура, а редом с него са Константин Попов, Петър Тодоров Мусевич-Бориков и Георги Василев. 2 Някъде във фона се мяркат Драган Цанков, Бобчев и преводачът и публицистът Д. К. Попов, с когото доскоро са издавали заедно вестник „19-ѝ февруари“ (1887) в Румъния, но са се разделили поради поредния конфликт. Вазов практически отсъства от дневника. Откровено са разкрити връзките с руските власти, които подкрепят и финансират начинанието.
Частично запазеният и публикуван в документите по процеса срещу Миларов дневник е воден между 25 януари и 28 февруари 1889 г. В него се споменава и за по-ранни дневници, които не са съхранени. 3 Включително и от първия престой в Одеса, когато „бях отворил дневник по причина на една мома от къщата, в която квартирувах, и с която мома бяхме дошле в едно обоюдостро отношение.“ (Миларов 2003:25) Основната част от дневника са крайно любопитните психологически наблюдения на автора върху собствената си личност. Когато стига до събитията, в които участва, Миларов, който е склонен да се надценява, акцентира върху участието си в заговора за изпъждането на Батенберг.
От пролетта на 1885 се предадох решително против Батемберга (sic) и неговата коварна политика, почнах заговора за изпъждането му и се борих против режимите и лицата, които го наследиха. (Миларов 2003:27)
Според дневника, първият замислен от Миларов атентат е от „лани“, т. е. 1888 г., и предвижда „направата на бомби, които да се пренесат в България и да убият Кобурга и сие, разбира се не аз, а други. Графът [Игнатиев], разбира се, неясно одобряваше тази мисъл, а и Цанков по-сетне също.“ (Миларов 2003:30) Замисълът е финансиран от руското правителство и това е документирано в дневника на 27 февруари 1889:
Зех от Кривцов 1000 р., подписахме с Мусевич разписката на Цанково име, обеща се твърдо, че в първите дни на априлия ще изпрати в Одрин Мусевичу други 500 р. […] Решихме да се дадат Мусевичу 100 р. за до Одрин, Василеву 150 за дългове, дрехи и път, Попову 150, мене 100 = 500 р. Решихме утре да стане опит с дадените от Кравцова револвери и ако се намерят недотам добри, да се купят в Цариград „Голдови“ 3 по 5 л.т. = 15 = 135 р., 4 ками = 5 л. = 45 = и т. 280 р. (Миларов 2003:93)
* * *
Емигрантите безусловно приемат официалната руска гледна точка, погълнати са от вътрешните борби и не забелязват украинците. Т. Бурмов, който учи в Киев през 50-те години на ХІХ в., в спомените също си не говори за украинци или малоруси. (Бурмов 1994) Като че ли по-голямо внимание, доста негативно, се отделя на евреите. Съвсем епизодично при Миларов и Вазов се споменава за някаква неясна връзка с местни девойки, може би украинки.
Вероятно най-представителният текст за впечатленията е политическите емигранти от 80-те години – Вазовите пътни бележки „Извън България“, публикувани за първи път неподписан в сп. „Денница“ (г. 2, бр. 1-6, 1891), във втората си част наистина се говори за Украйна, към която сякаш Одеса не принадлежи, а и самата тя е част от Русия:
Аз казах сбогом на гостолюбивата Одеса и куриерския влак ме понесе на север, през безкрайните полета към благодатната Украйна. Който не е пътувал из Русия […] Сутринта се озовахме в широките степи на Украйна. […] При Петра Велики тя се присъедини към Русия. Отдавна вече малорусите от диви и юначни дружини се превърнаха в мирни земеделци. (Вазов, Т. 10, 1956: 295-296)
Закономерно Вазов отделя внимание на това, което чете, като при пристигането си споменава Пушкин, разбира се и връзките му с Одеса, а също Ал. Островски и С. Надсон. В страниците, посветени на Москва, той прави преглед на съвременната му руска литература, като специално внимание отделя на граф Толстой, когото има желание, но не успява да посети. На страниците, посветени на Украйна, е вмъкнато доста по-краткото „Шевченко и Овсяненко са написали прекрасни песни на малоруски език, с които оплакват миналото на родината си.“ (Вазов, Т. 10, 1956: 296)
Един от малкото, които забелязват украинците, е М. Маджаров, но неговите спомени са писани или поне редактирани и завършени десетилетия по-късно:
Одеса ми се видя чужда за славянския елемент, но Киев беше възхитителен и по своето местоположение, и по своя климат. Много наши българи бяха ми говорили, че руското правителство гони малоруския език и малоруската литература, но аз намерих в Киев книжарници, пълни с малоруски книги. Много от надписите по магазините бяха тоже на малоруски език. (Маджаров 1968: 696)
Години преди това, когато младият Маджаров публикува няколко стихотворения и се среща с вече известният и високо ценен Петко Славейков, авторитетният поет, го попитал дали е запознат с „малоруската книжнина“ (Маджаров 1968: 297). Младежът отговаря: „…на руски съм чел само когато бях ученик в Пловдив“ и разговорът се насочва към други теми. Учението на Маджаров в Пловдив дотогава е доста кратко и, както сам споделя на няколко места, тогава не е учил руски език, но някои учебниците, които използвали, били на руски.
В очите на емигрантите Одеса се оказва не особено впечатляващ град, от който може да се тръгва към центъра на империята, да се установяват връзки с правителството и славянските организации, от които да се получават помощи, а и, какъв е случаят с Миларов – да се кроят заговори срещу българския княз и правителството. Гледната точка почти изцяло съвпада с официалната руска, той почти не забелязва украинците, гледа негативно на поляците, а Вазов дори се учудва, че финландците говорят фински.
Литература
НБКМ-БИА, ф. 112 Миларов, Светослав
Миларов 1888: Василий Евстатиевич Априлов, мощният подвижник на новото образование в България. Опис на живота му и деятелността му. По повод на наближаващата се 100-год. от рождението на В. Е. Априлова и по покана на г. г. душеприказчиците негови Николая Христофоровича Палаузова и Василия Николаевича Рашеева. Паписал... Одеса [Варна].
Миларов 1994: Миларов, Св. Спомени от цариградските тъмници. Съст. Ил. Тодоров. София: ГАЛ-ИКО.
Миларов 2003: Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии, кроежи. Съст. П. Величков. София: Факел.
Авантюрите 1991: Авантюрите на руския царизъм в България. София: Стено.
Арнаудов 1964: Арнаудов, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. 1834-1879. София: БАН.
Бобчев 1920: Бобчев, С. С. Нашето емигрантство в Русия. – Юбилеен сборник Ив. Вазов. София.
Богданов 1966: Богданов, Ив. Светослав Миларов. Живот и творческа съдба. - В: Богданов, Ив. Литературни студии. София: Български писател, с. 239-261.
Бурмов 1994: Бурмов, Т. Дневник. Спомените ми. Автобиография. Съст. Р. Радкова. София: Любомъдрие.
Вазов 1956: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 10. София: Бълг. писател.
Вазов 1977: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 10. София: Бълг. писател.
Вазов 1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 21. София: Бълг. писател.
Дойнов 2005: Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“.
Каравелов 1989: Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 11, София: Български писател.
Конев 1972: Конев, Ил. Непознатият Светослав Миларов. Из живота и дейността му в Хърватско и Румъния. В: Ил. Конев. В: Конев, Ил. Ние сред другите и те сред нас. София: Наука и изкуство.
Леков 1999: Леков, Д. Одеса и формирането на българската литературна интелигенция. // Леков, Д. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. София.
Маджаров 1968: Маджаров, М. Спомени. София: Български писател.
Марковска 1981: Марковска, М. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. Ч. 1, София: Наука и изкуство.
Налбантова 2006: Налбантова, Е. Одеса в българската история и литература. ХІХ век. Одеса: Друк.
Начов 1929: Начов, Н. Българската колония в Одеса. // Училищен преглед, г. ХХVІІІ.
Перепис 1897: Первая всеобщая перепись населения Российской Империи 1897 г. Распределение населения по родному языку и уездам 50 губерний Европейской России.
http://www.demoscope.ru/weekly/ssp/rus_lan_97_uezd.php?reg=1665
Първанов 2014: Първанов, П. Второто емигрантство на Стефан Бобчев. – В: Ценности, традиции и външна политика. Стефан Бобчев - учен, дипломат, държавник. София: УНСС, 47-55.
Радев 2009: Радев, С. Строители на съвременна България. София: Св. Климент Охридски.
Сапунов 1999: Сапунов, Н. Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград. Предговор, встъпит. студия, съставителство, бележки и речник Хр. Темелски. В. Търново: Пик.
Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 1, София: Български писател.
България и Украйна – култура на преломите (XIX–XXI век). Сборник с научни изследвания.
София: ИЦ „Боян Пенев“, 2019, с. 49- 61, ISBN 978-619-7372-23-6
- Николай Аретов
- Възраждане
- 14 Януари 2020
- Посещения: 5143
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.