"Из мъртвия дом“ на Любен Каравелов е особена творба, която се насочва към една актуална за ХІХ в., пък и по-късно проблематика – затворническите преживявания. Тя е публикувана от автора на сръбски език в сп. „Млада Србадиjа“ (г. ІІ, бр. 18-29, 1871) под заглавието „Из мртвог дома“. По това време авторът вече е изявен книжовник, публикувал две книги на руски („Памятники народнаго быта болгар“, 1861; „Страници из книги страданий болгарскаго племени“, 1868), една на сръбски („Jе ли крива судбина?“, 1869), две повести на български („Хаджи Ничо“ 1870; „Войвода“, 1871), а също и разкази, статии, стихотворения и др. Езикът на публикуването им посочва и публиката, към която са насочени. Предполага се, че преводът на „Из мъртвия дом“ е на друг книжовник, който не е познавал добре руски език, на който вероятно е писана, и е допуснал някои неточности. Не е ясно и има ли намеси на редактора на списанието, в което излиза.¹ , изследователи допускат подобна намеса и в руските му публикации. На български творбата е издадена много след смъртта на автора, първо в превод на Б. Йоцов (1938), след това на Ст. Елефтеров в събраните съчинения на писателя (т. 4, 1966, т. 4, 1984). Още преди появата на превода Г. Константинов, който трябва да е чел творбата на сръбски, подхвърля, без да влиза в подробности: „Макар и писано под силно чуждо влияние, това произведение на Каравелов има голямо автобиографично значение.“ ² Въпросът за това „силно чуждо влияние“ при него остава открит.

В европейските литератури могат да се открият разнообразни модели за затворнически повествования, основани на лични преживявания, като класическите или поне популярни творби от ХIХ в. са „Тъмниците ми“ (1832) на Силвио Пелико, „Записки от мъртвия дом“ (1860-1861, 1862) на Ф. Достоевски; по-късно се появяват „Моите затвори“ (1893) на П. Верлен, „De profundis“ (писана 1897, публикувана посмъртно 1905) на О. Уайлд и т. н. Затворът присъства и във фикционални творби като „Граф Монте Кристо“ (1845-1846) на А. Дюма и „Клетниците“ (1862) на В. Юго, където са въведени мотивите за несправедливото наказание, за възмездието и отказа от възмездие.³ През ХХ в. затворът и следствените действия ще попаднат в „Чужденецът“ на А. Камю, в творчеството на Фр. Кафка и много други фикционални и документални книги. Не е ясно доколко Л. Каравелов е познавал по-ранни чужди документални и фикционални творби с подобна проблематика, може би с изключение на книгата на С. Пелико.

* * *

Връзките на Каравеловото произведение със съвременни му българските творби по темата са специфични и, в някаква степен проблематични. Първите български спомени за османските затвори датират от 50-те години на ХIХ в., когато Г. Раковски работи по две редакции на ръкописа „Неповинен българин“ (1854), който, наред с други негови текстове от това време остава непубликуван приживе и Каравелов едва ли го познава, въпреки че цени неговото творчество и следва линията, начертана от „Горски пътник“ (1857). Интересът към проблематиката продължава след Каравелов, но отново не е ясно доколко следващите автори познават тази негова книга, въпреки че те, разбира се, четат другите му творби, а един от тях – Захари Стоянов – стои в основата на канонизирането на Каравелов като писател.

Само няколко години след Каравелов Светослав Миларов пише и публикува на хърватски „Спомени от цариградските тъмници“ (1875). И неговата книга е издадена на български едва след Освобождението, през 1881 в превод на Спас Вацов и Христо Белчев, авторизиран от Св. Миларов. Каравелов и Миларов открито враждуват по политически причини. Но не това определя съществените различия между „Спомени от цариградските тъмници“ и „Из мъртвия дом“. При Л. Каравелов липсва приключенското, и, още повече – любовното повествование. При Миларов пък публицистичните и патриотични отклонения не стоят в центъра на повествованието. Хвърлен в единична килия, Каравелов няма възможност да изслуша любопитни истории, каквито Миларов охотно записва и включва в своите спомени. Освен това авторът на „Страници от книгата за страданията на българския народ“ като че ли не проявява интерес към подобни повествователни елементи, доколкото ги има в неговите повести и разкази, те винаги са потиснати от социалните и патриотични внушения и се промъкват донякъде против волята на писателя. З. Стоянов, Ст. Заимов и другите мемоаристи, повечето от които са идейно близки с Каравелов, също проявяват интерес към сюжети, случили с тях или с други затворници или заточеници. При тях също се откриват публицистични отклонения, но те заемат доста по-малко място в сравнение с Каравелов.

Темата става особено актуална при мемоарите на участниците в Априлското въстание, а и съвременниците на събитията – Захари Стоянов, Стоян Заимов, Никола Обретенов и др. При тях, включително и при „Видрица“ на поп Минчо Кънчев⁴, ясно се забелязва общото, включително и преминаването на текстови фрагменти от една творба към друга. Основните мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове и пр.⁵ В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и Кирил Ботев попадат заедно в затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и З. Стоянов.⁶ След Освобождението и завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе, към тях понякога се присъединява и Стефан Стамболов. Те разполагат както със записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други участници в събитията.⁷ По малко по-специфичен начин в същото начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на „Видрица“ ползва текстове на Каравелов.

Реализирането на общия план не се изчерпва с появата на книгите на З. Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, нито само с писането на мемоари. След публикуването на „Миналото“, към 1900 г. на Заимов е възложено изготвянето на официалната история на Априлското въстание. Той събира много документи, но през 1902 г. се отказва и предава 99 пакета материали на Димитър Т. Страшимиров, който през 1907 г. издава класическия си тритомен историографски труд. По подобен начин и записаните от Ст. Заимов разкази за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, сглобени в повествователната цялост „Агликина поляна“ преминават в „Четите в България“ на З. Стоянов. Така че събраното и записаното от мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна то влиза и в литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на публикувани или архивни източници.

От това време са ръкописните бележки за заточения на Иван Найденов⁸затворническите бележки на Ив. Е. Гешов⁹, към същото време се насочва и Хр. Стамболски¹⁰, който по-късно публикува мемоарите си, в които представя и свое заточение. Това е една линия в затворническите мемоари, която остава в сянка на спомените на революционерите. С известни уговорки към тях може да се добави и „В тъмнице“ (1899) на К. Величков, която е член на революционния комитет в Татар Пазарджик, арестуван е и не взима участие в самото въстание.

С изключение на „В тъмница“ на К. Величков техните творби остават в периферията на литературата, въпреки че мемоарите им, особено на Гешов са написани умело, а и демонстрират непривична за времето си ерудиция. Гешов твърди, че докато е в Англия е бил потопен в научна литература (на първо място Дж. Ст. Мил), но след завръщането си в Пловдив през 1872 г. е започнал да чете руска, като освен Достоевски споменава Тургенев и дори цитира „Накануне“. Наред с явно много популярния сред българските книжовници от епохата С. Пелико, Гешов цитира и Мирабо и „неговата обширна опитност по затворите“¹¹. Той визира френски аристократ, революционер, писател, дипломат, журналист, политик Оноре Габриел Рикети, граф дьо Мирабо (1749 – 1791) и неговата книга „Des Lettres de cachet et des prisons d'État“ (Hambourg, S.n., 1782).

Както е известно устните разкази на Заимов, слушани от Вазов, лягат в основата на „Под игото“. Трудно може да се говори за някаква близост между „Из мъртвия дом“ и произведенията на останалите български автори от епохата, свързани със затворнически преживявания, от Раковски през З. Стоянов до Миларов, Гешов, Величков и останалите. Текстуални сходства се откриват практически само с „Видрица“.

По-късно проблематиката привлича вниманието на социолога Иван Хаджийски, който написва „Из философията на съвременния затвор. Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно действие“ (1937). През следващите десетилетия проблематиката е широко експлоатирана от дейците на комунистическата партия, а след падането на Берлинската стена излизат спомени на концлагеристи и затворници от предишните десетилетия.

* * *

Една от чуждите творби, с които Каравеловата книга влиза в някакви взаимоотношения, е „Моите затвори“(1832) на Силвио Пелико. Българският ѝ превод под заглавие „Тъмниците ми“, дело на Драган Цанков, излиза през 1874 г., т.е. след „Из мъртвия дом“. Но, по-думите на Б. Илиева, „Твърде възможно е по време на деветгодишния си престой в Русия (1857-1866) той [Каравелов] да е познавал книгата на италианския революционер в руски превод, реализиран още през 1836 г.“¹² След публикуването на българския ѝ превод обаче Каравелов се изказва по-скоро критично за книгата на С. Пелико, на която посвещава специална рецензия. Повече от половината от текста ѝ представлява възхвала на науката и здравия разум и критика на предразсъдъците. Когато стига до самата книга, оценката му е по-скоро негативна:

Ние говориме тука сичко това само затуй, щото в книгата на Силвия Пелико не съществува нито оная човеческа самонадеяност, нито оная велика гордост, нито оная свещена борба, нито онзи величествен разум, които увеличават човеческите действия пред нашите очи и които ни накарват да даваме на предпринимачите велики титли. В сичката история на „Темниците ми“ ние видиме слабохарактерно същество, което се покорява на своята съдба и което не иска нищо друго освен наивно съчувствие даже и от онова човечество, което е било главната причина за неговите страдания. (Знание, г. І, кн. 2, 30 ян. 1875¹³)

След няколко броя на „Знание“, в рубриката „Полезни книги“ Каравелов подхвърля: „И наистина, ако нашите преводачи и писатели са се решили да се трудят над „Темниците ми“ от Силвия Пелика, над „Животоописанието на Франклина“, над „Тайните на Инквизицията“ и пр., то по-напред би трябвало да посветят своите труди на много по-полезни и безотлагателни потребности.“¹⁴

Мнението на повечето други книжовници от епохата е по-различно. К. Величков започва „В тъмница“ (1890) с разсъждения за творбата на италианския си събрат по съдба, като леко обърква хронологията:

Не зная дали г. Цанков, който е превеждал „Тъмниците ми“ от Силвио Пелико, е имал предвид събитията от 1876 година, но тая хубава книга не е могла да се появи по-своевременно на български. Никой от ония, които пострадаха през тази година, не е могъл да я чете без полза. От деня, в който, поради потъпкването на въстанието, властите, освободени от първата си и най-голяма грижа, бяха почнали да търсят виновните и компрометираните в движението, тя беше станала настолна книга на всички у дома. През неминуемите бедствия, които се висяха над главите ни, ние се стремяхме да черпим доблест, от каквато чувствахме, че имаме нужда всички, в страданията на италианския патриот-мъченик и в геройската резигнация, с която ги беше понесъл.¹⁵

В подобен контекст Ив. Е. Гешов също споменава „безсмъртните тъмници на С. Пелико“¹⁶. Не само тук, а и при другите първи следосвобожденски мемоари може да се потърси нещо повече от обикновено позоваване на известна творба. Сходствата говорят за приближаване към познат на публиката повествователен модел. Оказва се, че поне за част от мемоаристите книгата на С. Пелико е по-актуална от произведенията на Г. Раковски и Л. Каравелов.

* * *

„Из мъртвия дом“ е формално близка по жанр и особено по заглавие до „Записки от мъртвия дом“ на Достоевски. Българският автор, който активно следи руската преса и руската литература, е имал възможност да се запознае с книгата на руския класик, която излиза първо през 1860-1861 г. в списание „Русский мир“ и е продължена във „Время“ през 1863, а през 1862 г. е публикувана като книга, която има и още едно издание преди публикуването на Каравеловото произведение. Няма данни българинът да е чел тази творба на руския писател, а и въобще да е познавал неговото творчество, въпреки че в руски контекст Достоевски е познат и ценен автор, до публиката по това време вече са достигнали два от големите му романи „Престъпление и наказание“ (1866) и „Идиот“ (1869). За разлика от него Ив. Е. Гешов не само познава, но при излизането си от затвора цитира, на руски, в своите спомени Достоевски.¹⁷

Различията на Каравеловата творба с произведенията на руския писател и италианския мемоарист са значителни. При Каравелов близостта с Достоевски е практически само при заглавието и общата сюжетна ситуация. За разлика от останалите мемоаристи, Каравелов е затворен не в държавата, в която се е родил (Османската империя) или в държавата, в която доскоро е живял (Русия), а в „Пещенската тюрма“ (т.е. Австро-Унгария). Затова и основната част от негативните персонажи са унгарци. Българинът се чувства свободен да критикува затвора и по-общо несправедливия ред на държавата, в която е хвърлен в затвора. Това го отличава от Достоевски, при когото критиките на доста места са смекчени с бележки (вероятно заради цензурата), че констатациите се отнасят към положението в миналото, което, според автора, вероятно е вече променено.¹⁸ Другите български мемоари са писани и публикувани след Освобождението (или в чужбина, като Записките на Св. Миларов) и авторите им се чувстват не само свободни, но и задължени да критикуват съществуващия в затворите и в страната ред.

Значителна част от текста на Каравелов представляват публицистични тиради, насочени всъщност по-скоро към сръбската публика. Реалните събития от затворническия живот остават на по-заден план. Нещо подобно може би може да се потърси и при С. Пелико, който обаче предпочита друг, доста по-различни несюжетни отклонения и размишления. От Каравелов научаваме твърде малко за останалите затворници, които при Достоевски са представени с интересни психологически характеристики.

* * *

Особено интересен е случаят с Каравеловия разказ „Мъченик“ (Свобода, г. І, бр. 20-32, 22 март – 27 юни 1870 ¹⁹), публикуван след престоя на автора в затвора, но преди „Из мъртвия дом“ (1871). Д. Леков установява, че Каравеловата творба свободно ползва, по същество побългарява разказа „Невольники“ на украинеца Д. Спека, публикуван пак през 1870 г.²⁰ , но завършен през 1868 г. Д. Спека е практически непознат автор, името му не се открива в основните украински литературни справочници и истории. Възможно е да става дума за еднократно използван псевдоним на някой от сътрудниците на авторитетното списание „Правда. Письмо наукове и литературне“ ²¹ . Не е ясно как Каравелов го е открил (според Д. Леков той е получавал списанието), не е ясно и как Д. Леков е попаднал на неговия разказ.²²

Разказът „Мъченик“ е ситуиран сюжетно в Диарбекир (Спека пише за Сибир), в началото е представена нерадостната среда. След това повествованието се насочва към преживяванията на двамата основни персонажи преди заточението и с това се приближава, от една страна до „Войвода“ и дори „Горски пътник“, а в някакъв смисъл – и към „Спомени от цариградските тъмници“ на Св. Миларов.

К. Възвъзова-Каратеодорова и Т. Тихов²³ и Д. Леков обръщат внимание и на близостта между Каравеловите мемоари и „Видрица“ на поп Минчо Кънчев.²⁴ Поп Минчо пише веднага след представяните събития, които имат по-дълга хронология (кн. 1 „от началото на XVIII в. до 19 май 1878 г.“; кн. 2 „1878-1901“), но след това допълнително обработва записките си, а неговата „Видрица“ е отпечатана много след смъртта му – книга първа през 1983, а втора - през 1995 г. Поп Минчо попада в Диарбекир през 1874 г., т.е. след публикуването на двете Каравелови затворнически повествования. Леков се фокусира върху аналогиите между разказа на Каравелов (и на Спека) и „Видрица“ и вижда в тази близост въздействие на по-авторитетния писател върху по-неукия селски свещеник, който по сходен начин цитира като песни свои варианти на стихове от Каравелов, Чинтулов и Ст. Стамболов, без да споменава авторите им.

Посочените от Леков текстуални съвпадения са неоспорими, те започват с началото на разказа, почти буквално повторено в пространно писмо на поп Минчо до поп К. Новакович от 15 юли 1875, включено във „Видрица“.

Дълъг и широк е Диар-бекир; яки и високи са стените на неговото кале; тежки са и тукските синджири. Проклет е от бога тоя турски град; проклети са и хората, които в него живеят. Няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец, няма нищо добро, каквото в нашите страни, каквото в нашата благословена България. Пече от небето анадолското слънце, пече над главата ти като адски огън и мозъкът на човека ври в главата, като в котел; керемидите се пукат и куршумът на джемиите са топи от това сърдито слънце²⁵ .

Дълъг и широк е пустий Диарбекир, яки и високи са стените на неговото кале, тежки са и турските синджири, проклет е от Бога тоя турски град, проклети са и мрачните и грозни тъмници, няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец, няма нищо добро, каквото в нашите страни, каквото в нашата благословена България. Пече от небето арабистанско слънце, пече над главата ти като адски огън и мозъкът на човека ври в главата като в бакър (котел), керемидите се пукат и куршумът над джамиите се топи от това сърдито слънце.²⁶

Двата цитата могат да бъдат продължени, Леков посочва и други почти буквални повторения. От друга страна, както посочва Леков, побългаряването на Каравелов превръща сибирския студ в анадолска жега. Каравелов не познава Диарбекир, а поп Минчо го познава, но следва Каравелов, като на други места в текста на „Видрица“ не е толкова категорично негативно настроен към Анадола, към края на престоя си там той, подобно на Ст. Заимов и други заточеници споменава и близките библейски топоси, които при освобождаването посещава, например „дядова Яков кладенец“ (с. 460), с рая („между Тигър и Ефрат нали е рая, в Библията тъй пише“, с. 518) и пр.

Историята на аналогиите между творбите на двамата всъщност е по-сложна. Диарбекирските записки на поп Минчо включват преписи на писма от и до него и съдържат много сведения за други заточеници, реални лица баща му и брат му Георги, неговия приятел поп Костадин Новачков и др. Трудно днес можем да си представим, че един диарбекирски заточеник разполага с в. „Свобода“ от преди няколко години или че възпроизвежда по памет чужд литературен текст от вестника. Странно изглежда и това, че заточеникът пази копия от писмата си или че след завръщането си в родното село ги е изискал от получателите. Поп Минчо споменава, че поне част от бележките му са се изгубили, не е изключено тай пост фактум да ги е възстановявал по памет, а и да ги е дописвал.

Поп Минчо твърди, че от Диарбекир е имал кореспонденция с Л. Каравелов, на когото е пратил „всичкото описание, което съм описал за заточените българи“²⁷ , и е получавал пари от него. К. Възвъзова-Каратеодорова пояснява: „Досега не са намерени други източници за разменена кореспонденция между Л. Каравелов и поп Минчо. Знае се, че Хр. Ботев е възнамерявал да издаде негов ръкопис, предлаган му чрез други лица.“ И по-долу: „Става дума за ръкопис на поп Минчо, озаглавен „Изгубений старец...“, написан в Диарбекир и изпратен за печат в Букурещ до Ботев чрез Д. Попов, брата на Ан. Попхинов през 1875. [...] Засега не е известно този ръкопис да е отпечатан; за него са знаели Ив. Адженов, С. С. Бобчев, Ст. Заимов - може би и други. Пази се в НБКМ в архива на С. С. Бобчев.“²⁸

* * *

Наблюденията върху контекста, в който се оказва „Из мъртвия дом“, разкриват няколко неща. От една страна, текстови фрагменти преминават от една творба в друга по-лесно, отколкото през ХХ в. и все пак, не така често, както е през Средновековието. От друга, връзките на българските текстове с по-старите и съвременните им образци са проблематични. От трета, пътят, по който идеологията тръгва от метрополията (руската и украинската книжнина) и Каравелов, вероятно достига до поп Минчо в Диарбекир, който, от своя страна я преработва и я изпраща до близките си от родното си село, до народа. Това „изпращане“ на идеология от чужбина към българските земи много ясно се наблюдава и в писмата, в които поп Минчо пише за бедите и разрушенията по време на Априлското въстание, докато в обратните писма баща му се вълнува повече от реколтата. И тук идеологията извървява един сложен път - поп Минчо черпи сведенията от българските вестници (издавани в Цариград и в Румъния) и ги препраща до близките си в родното си село, т. е до „народа“.

The Notes “From the Dead House” and Their Context

Nikolay Aretov

Abstract: Prison memoirs are a current topic in the literature of the 19th century and beyond. The article examines the memoir work of L. Karavelov “From the Dead House” (1871), published in Serbian, in the context of earlier original (G. Rakovski) and translated (S. Pelliko) Bulgarian works with prison issues. Soon after his release from prison, but before publishing “From the Dead House,” Karavelov wrote the story “Martyr” (1870), which is a more Bulgarian version of a work by the unknown Ukrainian author D. Speka. Attention is also drawn to other similar Bulgarian works that appeared shortly after it (Sv. Milarov, Z. Stoyanov, N. Obretenov, Iv. E. Geshov, K. Velichkov, Iv. Naydenov, Hr. Stambolski, etc.). Observations show that except for "Vidritsa" by priest Mincho Kanchev, the remaining Bulgarian prison memoirs do not follow the Karavelov tradition and prefer to quote the Italian S. Pellico.

Keywords: Prison memoirs, Lyuben Karavelov, Mincho Kanchev, Silvio Pellico

Литература

Величков, К. Избрани произведения. София: Български писател, 1955. [Velichkov, K. Izbrani proizvedeniya. Sofia: Balgarski pisatel, 1955.]
Възвъзова-Каратеодорова, К., Тихов, Т. „Видрицата“ на Поп Минчо Кънчев като исторически извор. – В: Кънчев, М. Видрица. Кн. 1. София: Труд, 2006. (1 изд. Български писател 1983). [Vazvazova-Karateodorova, K., Tihov, T. „Vidritsata“ na Pop Mincho Kanchev kato istoricheski izvor. – V: Kanchev, M. Vidritsa. Kn. 1. Sofia: Trud, 2006. (1 izd. Balgarski pisatel 1983).]
Гешов, Ив. Е. Спомени из години на борби и победи. София: Кооперативна печатница „Гутенберг“, 1916. [Geshov, Iv. E. Spomeni iz godini na borbi i pobedi. Sofia: Kooperativna pechatnitsa „Gutenberg“, 1916.]
Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София: БАН, 1928. [Geshov, Iv. E. Spomeni i studii. Sofia: BAN, 1928.]
Достоевски, Ф. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 3, София: Народна култура, 1981. [Dostoevski, F. Sabrani sachineniya v dvanadeset toma. T. 3, Sofia: Narodna kultura, 1981.]
Елефтеров, Ст. Каравеловите произведения на сърбохърватски език. В: Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. София: БАН, 1990, с. 96-100. [Elefterov, St. Karavelovite proizvedeniya na sarboharvatski ezik. V: Lyuben Karavelov. Sbornik po sluchay 150 godini ot rozhdenieto mu. Sofia: BAN, 1990, s. 96-100.]
Заимов, Стоян. Записки от терсханата. 1968-1878. София: Парадокс, 1999. [Zaimov, Stoyan. Zapiski ot tershanata. 1968-1878. Sofia: Paradoks, 1999.]
Илиева, Б. Затворническите мемоари на Любен Каравелов и Силвио Пелико. Съпоставителни наблюдения. – В: Езиците на културата: сборник материали от конференция Езиците на културата, проведена на 29-30.10.2011 г. в чест на 80-годишнината на проф. дфн Надежда Драгова и 35 години ЮЗУ „Неофит Рилски“. Том 2, 2013. [Ilieva, B. Zatvornicheskite memoari na Lyuben Karavelov i Silvio Peliko. Sapostavitelni nablyudeniya. – V: Ezitsite na kulturata: sbornik materiali ot konferentsiya Ezitsite na kulturata, provedena na 29-30.10.2011 g. v chest na 80-godishninata na prof. dfn Nadezhda Dragova i 35 godini YUZU „Neofit Rilski“. Tom 2, 2013.]
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1984. [Karavelov, L. Sabrani sachineniya. T. 2. Sofiya: Balgarski pisatel, 1984.]
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 4. София: Български писател, 1984. [Karavelov, L. Sabrani sachineniya. T. 4. Sofia: Balgarski pisatel.]
Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 6. София: Български писател, 1985. [Karavelov, L. Sabrani sachineniya. T. 6. Sofia: Balgarski pisatel, 1985.]
Константинов, Г. Любен Каравелов. - В: Библиотека „Български писатели“. Живот - творчество - идеи. Т. III. Под ред. на М. Арнаудов. София: Факел, 1929. (https://liternet.bg/publish7/gkonstantinov/lkaravelov.htm) [Konstantinov, G. Lyuben Karavelov. - V: Biblioteka „Balgarski pisateli“. Zhivot - tvorchestvo - idei. T. III. Pod red. na M. Arnaudov. Sofia: Fakel, 1929. (https://liternet.bg/publish7/gkonstantinov/lkaravelov.htm)]
Кънчев, М. Видрица. Кн. 1. София: Труд, 2006. (1 изд. Български писател, 1983); Кн. 2., София: Български писател, 1996. [Kanchev, M. Vidritsa. Kn. 1. Sofiya: Trud, 2006. (1 izd. Balgarski pisatel, 1983); Kn. 2., Sofia: Balgarski pisatel, 1996.]
Леков, Д. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. София: БАН, 1970. [Lekov, D. Problemi na balgarskata beletristika prez Vazrazhdaneto. Sofia: BAN, 1970.]
ЛМ, 1988, 7
Леков, Д. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. София: Народна просвета, 1988. [Lekov, D. Pisatel – tvorba – vazpriematel prez Balgarskoto vazrazhdane. Sofia: Narodna prosveta, 1988.]
Манолакев, Хр. Диалогът Каравелов – Гогол в повестта „Българи от старо време”. – Литературна мисъл, LIX, кн. 1, 2016.
Миларов, Св. Спомени от цариградските тъмници. Съст. Ил. Тодоров. София: ГАЛ-ИКО. [Milarov 1994: Milarov, Sv. Spomeni ot tsarigradskite tamnitsi. Sast. Il. Todorov. Sofia: GAL-IKO.]
Мирчева, К. „Записки от терсханата“ – към началото на летописа на българското освободително движение. В: Ст. Заимов. Записки от терсханата. Ръкописите проучили и подготвили за печат Кл. Заимова и К. Мирчева. София: Парадокс, 1999. [Mircheva, K. „Zapiski ot tershanata“ – kam nachaloto na letopisa na balgarskoto osvoboditelno dvizhenie. V: St. Zaimov. Zapiski ot tershanata. Rakopisite prouchili i podgotvili za pechat Kl. Zaimova i K. Mircheva. Sofia: Paradoks, 1999.]
Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1939). Съст. В. Дюлгерова и Д. Минцев. София: ОФ, 1988. [Obretenov, N. Dnevnitsi i spomeni (1877-1939). Sast. V. Dyulgerova i D. Mintsev. Sofia: OF, 1988.]
Пеллико, С. Тъмниците ми. Превел от францушки Д. Цанков. Цариград : [издава Българското печатарско дружество Промишление], 1874 (в печатницата на Карапетров и друж.) [Pelliko, S. Tamnitsite mi. Prevel ot frantsushki D. Tsankov. Tsarigrad : [izdava Balgarskoto pechatarsko druzhestvo Promishlenie], 1874 (v pechatnitsata na Karapetrov i druzh.)]
Ташев, Т. и Л. Ташева. Захари Стоянов. Документален летопис. София: БАН, 1995. [Tashev, T. i L. Tasheva. Zahari Stoyanov. Dokumentalen letopis. Sofiya: BAN, 1995.]
Унджиева, Цв. Любен Каравелов. (Белтрист и фейлетонист). София: НИ, 1968. [Undzhieva, Tsveta 1968. Lyuben Karavelov. (Beletrist i feyletonist.) Sofia: NI, 1968].

С перо и меч за свобода и независимост. Сборник с доклади от национална научна конференция, посветена на 190 години от рождението на Любен Каравелов. София: Дирекция на музеите, 2025. ISBN 978-619-91933-7-2. с. 135-147.

Бележки

³ Както показва една кратка бележка в „Свобода“ (г. 3, бр. 3, 15 юли 1872) за драмата „Лукреция Борджия“ за Каравелов името на В. Юго (изписано Гюго) е познато, не е известно дали той е чел негови творби. (Вж. Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 6, София: Български писател, с. 476).

⁴ Кънчев, М. Видрица. Кн. 1. София: Труд, 2006. (1 изд. Български писател 1983); Кн. 2., София: Български писател, 1996.

⁵ Вж. Мирчева, К. „Записки от терсханата“ – към началото на летописа на българското освободително движение. В: Заимов, Ст. Записки от терсханата. Ръкописите проучили и подготвили за печат Кл. Заимова и К. Мирчева. София: Парадокс, 1999.

⁶ Вж. Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1939). Съст. В. Дюлгерова и Д. Минцев. София: ОФ, 1988, с. 81.

⁷ Вж. и Ташев, Т., Ташева, Л. Захари Стоянов. Документален летопис. София: БАН, 1995.

⁸ Вж. Аретов, Н. Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма. София: Кралица Маб, 2019.

⁹ Гешов, Ив. Е. Записки на един Осъден. - Периодическо списание, 1889. Вж. Гешов, Ив. Е. Спомени из години на борби и победи. София: Кооперативна печатница „Гутенберг“, 1916; вж. и Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София: БАН, 1928.

¹⁰ Вж. Стамболски, Хр. Автобиография, дневници спомени. (първо изд. в 3 тома 1927-1931) София: Български писател, 1972.

¹¹ Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София: БАН, 1928, с. 80.

¹² Вж. Илиева, Б. Затворническите мемоари на Любен Каравелов и Силвио Пелико. Съпоставителни наблюдения. – В: Езиците на културата: сборник материали от конференция Езиците на културата, проведена на 29-30.10.2011 г. в чест на 80-годишнината на проф. дфн Надежда Драгова и 35 години ЮЗУ „Неофит Рилски“. Том 2, 2013.

¹³ Каравелов, Л. Събрани съчинения, Т. 6, 1985, с. 190-194

¹⁴ Каравелов, Л. Цит. изд., Т. 6, 1985, с. 507.

¹⁵ Величков, К. Избрани произведения. София: Български писател, 1955, с. 17.

¹⁶ Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София: БАН, 1928 1928, с. 53

¹⁷ „Да съ-Богомъ! Свобода, новая жизнь, воскресенiе из мертвыхъ!... Экая славная минута!“ Гешов, Ив. Е. Спомени и студии. София: БАН, 1928, с. 87.

¹⁸ Вж. напр. „Всичко, което пиша тук за наказанията и екзекуциите, беше по мое време. Сега, чувам, всичко това се е променило.“ (Достоевски, Ф. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 3, София: Народна култура, 1981, с. 177.

¹⁹ Каравелов, Л. Събрани съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1984.

²⁰ Леков, Д. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. София: БАН, 1970, с. 140-145. Наблюденията на Леков са публикувани и другаде, включително и в бележките към том 2 (1984) от съчиненията на Каравелов.

²¹ Дължа благодарност на колежката от Киев Надя Бойко, която ми изпрати копие от текста на Д. Спека и потърси сведения за него в украинските източници.

²² Рецепцията на текста продължава. „През 1873 г. повестта [на Спека?] се появява в сръбски превод на страниците на в. „Исток“. Леков, Д. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. София: Народна просвета, 1988, с. 66.

²³ „Особен интерес представлява и въпросът за очевидни взаимодействия, заемки и паралели със спомени и записки, отнасящи се за същите събития, писани от съвременници и съратници на поп Минчо, а също така и за заемките на автора от Раковски, Каравелов и др.“ Възвъзова-Каратеодорова, К., Тихов, Т. „Видрицата“ на Поп Минчо Кънчев като исторически извор. – В: Кънчев, М. Видрица. Кн. 1. София: Труд, 2006. (1 изд. Български писател 1983), с. 4 – 5.

²⁴ Леков, Д. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. София: Народна просвета, 1988, с. 65, вж. и 292; Вж. Кънчев, М. Видрица. Кн. 1. София: Труд, 2006. (1 изд. Български писател 1983).

²⁵ Каравелов, Събрани съчинения, Т. 2, 1984, с. 7.

²⁶ Кънчев, М. Цит съч. 2006, с. 596.

²⁷ Кънчев, М. Цит съч. 1985, с. 520.

²⁸ Вж. Кънчев, М. Цит съч. 1985, с. 680 (бел.).

С перо и меч за свобода и независимост. Сборник с доклади от национална научна конференция, посветена на 190 години от рождението на Любен Каравелов.

София: Дирекция на музеите, 2025. ISBN 978-619-91933-7-2. с. 135-147.

• Следваща