Преклонението пред цялостното дело на българските възрожденци нерядко се съчетава с по-слаб интерес към някои от тях, които не са сред духовните първенци или дръзките революционери. Но мнозина от съвременниците на П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев, оставили след себе си по скромна диря, привличат вниманието не само като интересни детайли от общата картина на духовния живот, но и със собствените достойнства на своя жизнен път. Един от тях е Анастас Гранитски – продуктивен книжовник, общественик, учител и човек с интересна съдба.
Анастас Поппетров, който по-късно приема гордия псевдонима Гранитски, се ражда в Котел през 1825 г. (1830 според други източници1). Баща му поп Петър, както и дядо му Стая Чорбаджи са известни котленски първенци. Таската, както приятелите му наричат бъдещия книжовник, учи при Сава Доброплодни, който по това време (1842-1847) е в Котел. По думите на учителя „Атанас п. Петров беше един от сериозните, прилежните и даровити мои ученици, той беше голям краснописец“ (вж. Violino Primo 1935). Негови съучениците са Сава Филаретов (учил в Котел през периода 1840-1843), бъдещият генерал Иван Кишелски и др. В балкански градец по това време се пресичат пътищата на мнозина – Ст. Изворски учителства тук през 1840 г., К. Фотинов минава с пробния брой на „Любословие“ от 1842 г., Г. Раковски се връща в края на 1844 г.
Друг именит котленец – Стефан Богориди – повиква поп Петър, който се е славел и като добър песнопоец, да служи в цариградската българска църква „Св. Стефан“ (основите ѝ са положени на 25 декември 1859 г.) и той се премества със семейството си в имперската столица. Междувременно Анастас е учил в сливенското гръцко училище, а след това, вероятно някъде през 40-те години е извикан, и той от Богориди, който го настанява в Куручешменската гръцка гимназия, а по-късно в и в Медицинско-хирургическата академия в Галата сарай. Ст. Богориди се грижи за образованието и на други млади котленци – Г. Кръстевич, Г. Раковски, Ст. Изворски (вж. Уста-Генчев 1927). Може би Гранитски идва заедно с Изворски през 1843 г. Но не след дълго Таската губи покровителството на влиятелния си съотечественик, което го лишава от възможността да има съдбата на Кръстевич и го приближава до размирния дух на Раковски.
В. Манчев твърди, че Гранитски с брат си е бил учител в Свищов през 1848 г. На това свидетелство би трябвало да се вярва, тъй като по-късно двамата са „добри приятели“ (Манчев 1982: 36-37 и 42). Вероятно то се отнася за времето непосредствено след като котленеца изоставя Медицинско-хирургическата академия. Но скоро той отново е в столицата, може би повикан от Ал. Екзарх.
В Цариград младежът се сближава с мнозина от видните българи. П. Р. Славейков, който несъмнено го е познавал, твърди, че котленецът е бил близък с неистовия борец за църковна независимост Неофит Бозвели (Славейков Т. 3, 1979: 249), от това време датира и дружбата му с бунтаря и книжовника Андон Никопит, близките му контакти с редакторите на „Цариградски вестник“ Ив. Богород и Ал. Екзарх, както и с Хр. К. Даскалов също са документирани. Десетилетия по-късно дъщеря му ще твърди, без да конкретизира периода, че Гранитски е бил във връзка и с Л. Каравелов и М. Дринов (вж. Кулелиев 1937).
Младежът несъмнено притежава това, което днес се нарича оперативно перо и скоро става един от редовните сътрудници на „Цариградски вестник“, появяват се и първите му самостоятелни книжовни трудове, главно преводи.
По това време Ал. Екзарх съумява да измести Ив. Богоров от „Цариградски вестник“ (вж. Боршуков 1976: 72) и, след известно прекъсване и смяна на номерацията, започва да го издава сам, като негов собственик. В повечето изследвания посветени на това забележително периодично издание, се твърди, че в началото Ал. Екзарх сам го е редактирал. Гранитски обаче заявява, че от бр. 1 (18 септември 1850) до бр. 26 той е редактирал вестника със заплата от 200 гроша, преди него Хр. К. Даскалов получавал 600 гроша (Гранитски 1853: 39). След това редакторът и собственикът се скарали, но от брой 90 до бр. 105 (излизали през 1852 г.) Гранитски отново редактирал вестника.
Може да се допусне, че младият котленец е работил по-скоро като секретар на Ал. Екзарх в продължение на „две и повече години“, като несъмнено е имал отношение към списването на вестника. Но настъпва окончателният разрив, Гранитски е поканен за главен учител в Свищов, отива там, но Ал. Екзарх проваля назначаването му. За всичко това Гранитски разказва в „Истинний глас…“, но дали не смесва с предишното си кратко учителстване в крайдунавския град. По повод на конфликта може би трябва да се държи сметка и за това, че Ал. Екзарх е във вражда със Ст. Богориди, бившия покровител на Гранитски.
Гранитски сътрудничи на арменския печатар Тадей Дивитчанин, за когото „изправя“ (което вероятно ще рече „редактира“) няколко книги – „Кратко описвание за святата и преславна гора Атонска. съчинено от священодякона А. Хилендарца“ (1853) и поредното издание на „Книга нарицаема митарства...“ (1853), включваща няколко произведения, едно от които е отново описанието на х. Антоний Хилендарец.
По това време сръбски дипломатически представител в Цариград е Константин Николаевич, а брат му Таса завежда канцеларията. Благодарение на отличната си езикова подготовка Гранитски се оказва много полезен и работи за тях, може би като секретар, до 1856 г., когато К. Николаевич става министър на външните работи на Сърбия. Българинът посвещава на двамата братя превода си на „Практическа медицина“ (1854), а, ако се приеме за достоверно публикуваното в „Разговори французско-български“ (Букурещ, 1859), през 1856 той получава от тях благодарствено писмо за двегодишната си служба.
Не по-късно от края на 1858 г. Гранитски се оказва в Букурещ, където става коректор в печатницата на Йосиф Романов, а след това води деловата кореспонденция на С. Майер, управител на застрахователно дружество и председател на евангелистко общество. Или, както пише в един от диалозите от „Разговори французско-български“: „Имам предложение да обнародвам няколко български книги. Освен това преди няколко дни Господин Симон Майерс (…) представител в Букурещ на почитаемото Свещено писателно Британско и иностранно общество и на Английското съдружество за обезбеждение от пожар, повери ми някои работи за перо“. В писмо от януари 1859 Гранитски уверява Н. Геров, че „после няколко дни надявам ся да Ви пратя първите листове от Българската звезда, която газета, имам намерение да издавам тук“ (т. е. в Букурещ) (Из архивата на Найден Геров. Т. 1, 1911: 475.)
Вместо това обаче скоро се озовава в Шумен. Доскорошен учител в Цариград, Добри Войников се връща в родния си град и постъпва в горното класно училище, на което през 1859 е вече директор (главен учител). Може би след кратък престой в Котел тук пристига и Гранитски и няколко години (1859-1863) преподава предимно чужди езици, включва се в бурния културен и просветен живот на Шумен по това време.
На 4 август 1861 г. от Белград Раковски се опитва да се свърже с Гранитски чрез Й. Дайнелов, за да го покани да работи в „Дунавски лебед“:
Той мя знай и аз го зная и със сички си недостатки той е по-добър от тия горделиви даскалетини… той знай, че аз всякоги съм ся старал за негово добро и пак ще ся старая и между него и мене нищо противно не е последвало. (Архив на Раковски. Т. 1, 1952: 287-288)
Боршуков нарежда Гранитски сред най-дейните сътрудници на „Дунавски лебед“ (1860-1861) (Боршуков 1976: 154), но явно той не е работил в редакцията на вестника в Белград, а публикациите му са неподписани.
В Шумен Гранитски по някакъв начин е свързан с униатските среди, с което си спечелва раздразнението на мнозина. Още преди февруари 1861 г., т.е. преди предложението да сътрудничи на „Дунавски лебед“, Раковски получава писмо от Стоил Балкански, който пък предава това, което е научил от свой шуменски кореспондент:
…Обаче като прочетох в „Латиния“ (бр. 97) (т.е. в. „България“) една укорителна статия под заглавие Шуменски журнал, която е измайсторосана от главний ни учител Анастас П. Гранитски, който от началото, като захваща с големи клевети и лъжи против нашите съграждане… да не вервате нищо от колкото той пише заради шуменци, че били в разположение да приемат унията. (Архив на Раковски. Т. 3, 1966: 176. М. Стоянов не свързва тази статия с Гранитски.)
Явно подобни причини карат и П. Р. Славейков в писмо до Н. Михайловски от 14 февруари 1863 също да се изказва негативно за дейността на Гранитски по това време (Славейков, Т. 8, 1982: 50). Накрая учителят е принуден да напусне града. Според някои източници за кратко той учителства в Ловеч през 1863 г.
През 1862 г. (Д. Уста-Генчов, Ел. Гранитска), а според други източници през 1863 или дори 1864 г. Гранитски се установява в Търново. Тук се жени за Пелагия - дъщерята на местния първенец Никола Маждрака – една от основателките на женско благотворително и просветно дружество в града. Преподава френски, турски, гръцки и български език. Негови колеги в тукашното централно училище „Св. св. Кирил и Методий“ по различно време са Н. Михайловски, Кънчо Кесаров, Т. Шишков и др. Като изкусен калиграф и полиглот Гранитски помага в канцеларията на каймакамина и кадията, тълкува правителствени документи, съставя прошения, за които казвали, че винаги донасяли положителен отговор. Това му осигурявало известно влияние сред местните управници и той се застъпвал за някои преследвани българи. Според В. Примо съумял да помогне на арестувани габровски учители и дори да свали от бесилото известния търновски бунтар (по-късно кмет) Джорджо Момчев.
Сред питомците на училището по това време са хора като Ст. Стамболов, Тодор Иванчев, Филип Симидов, Ст. Михайловски, бъдещите въстаници Ив. Панов (Семерджиев) и Хр. Донев. Н. Лазаров, по-късно също учител и просветен деец, постъпил в главното училище през 1864 г., си спомня една любопитна история:
Учителът ни Ст. Границки (sic) по турски език беше с големи знания и полиглот, но особен характер (…) Седеше в коридора на училището, близо до класната стая и там, на едни разхвърляни книги по масата превеждаше на български „Телемах“, пушеше и си поръчваше кафе подир кафе, така понякога се набираха по 5-6 кафета, без да ги пие, увлечен в превода (…) Против тоя учител ний направихме „бунт“, т.е. строшихме му кафените чаши, „избягахме“ от училището и отидохме да играем край Янтра. (Лазаров 1936)
Организатор на бунта е Ст. Стамболов, наричан тогава от приятелите си „Дяволчето“. Учителстването в Търново не върви добре, появяват се и по-сериозни обвинения. М. Сарафов, един от учениците му, си спомня: „Той познаваше добре предметите си, но често биваше пиян. Това даваше повод на учениците да бъдат невнимателни или да правят бележки, та Гранитски ги биеше и с тояга и с ръце.“ (Жечев 1979: 165)
По това време котленецът попада и в центъра на шумен обществен скандал. В запазен източник, озаглавен „Писмо против Анастас П. П. Гранитски“ от 24 (юни) 1870 г. група търновски младежи се оплаква пред своите съграждани от поведението на учителя. (ДА – Велико Търново, ф. 931 к., оп. 1, а. е. 270, л. 1 – 2 ) В друг документ със същата дата авторът преразказва и допълва информацията от първата жалба (ДА – Велико Търново, ф. 65 к, оп. 1, а. е. 209, л. 1 – 2.). Според него учителя е „туй е челяка, който живей под покровителството на четирите Елински богове: Бакхус, богът на пиянството; Венера, богинята на разкошността и разврата; Плутон, бога на черния тартар; Ерида, богинята на крамолата“.
Според обвиненията от „един от търновските младежи“, както се е подписал авторът, той е действал срещу друг учител там – търновецът Тодор Шишков, „защото Гранитски, когото общината стана държи неколко време за учител без да заслужава туй звание, не може от злината си да търпи правите хора, затуй става толкоз време гони и напада достойния учител като той да са принуди да напусни училището“. Котленецът е обвинен, че създава раздори сред търновските учители и общественици, както и в разорителни разходи за училището.
Трудно може да се разбере какво е ставало и какви са точно мотивите на Гранитски да пристъпи към подобни действия, но е факт, че Шишков напуска учебното заведение. В писмо до търновския мютесарафин самият потърпевш споделя: „Известни Ви са тоже и гоненията, които претърпях и търпя от сътрудника си г. Гранитский вътре и отвън училището, като е повдигнал върху ми и частни некои лица, които малко се интересуват от добрия ред на училищата градски“ (Георгиев 1903:580 – 581.), и взема решението:
Понеже от една страна срещам препятствия в изпълнението на службата си в училището, от друга пак са гоня и нападам неправедно без да получа некое удовлетворение за обидите що съм претърпял с безчестие, аз предпочитам да дам оставка от службата си. (Терзиев 2023: 183)
През 1870 г. Т. Шишков напуска училището поради „гоненията, които претърпях и търпя от сътрудника си Гранитски вътре и отвън училището“ (Георгиев 1903) Но скоро Б. Горанов, П. Енчев и Гранитски едновременно също напускат училището (Ботушаров 1986а: 531), последвани от Гранитски. Според дописка на в. „Турция“, му е взета оставката поради пиянство. Възможно е обаче тези обвинения също да са като реакция в защита на учителя Шишков (Турция, VIII, № 45, 23 дек. 1872, с. 3).
Във фонда на Богдан Горанов са съхранени сведения, според които учителят е освободен от длъжност поради пиянство. „Неще расправени какво е лудувал подир това Гранитски и как е псувал и насаждал по кафенета и по пътя ония, които ся станали причина за изважданието му. Деня и нощя, сутринта и вечер пиеше и цяла неделя не иставрезя [изтрезня]“. (НБКМ – БИА, ф. 384, а. е. 36, л. 1, цит. по Терзиев 2023: 185)
Не всички са настроени против Гранитски. Архивните документи помнят и позицията на неговите защитници:
Някои от противниците на противниците му казали му: Защо слушаш тех, защо не идеш на училището да си следоваш; те ако са граждани и ний сме граждани, те тя пъдят, ний не тя пъдим и искаме да следоваш да преподаваш на децата ни. Той си го взема това за капитал и без да губи време започна да ходи в училището и да държи уроци в клас. Настоятелството поручва на учителите да не го пускат, но кой смее от тех да му кажи нещо, и тъй с този начин установи се пак и до сега следова.
Според В. Примо през 1875 г., Гранитски заминава за учител в Ловеч, но скоро се връща. По други сведения той е търсил учителско място и в Габрово (НБКМ – БИА, ф. 384, а. е. 36, л. 1), но се връща в Търново (вж.: НБКМ – БИА, кол. 25., а. е. 223, л. 51–52). На 21 май 1876 г., дни след разгрома на въстаниците в Дряновския манастир се ражда дъщеря му Елена.
Гранитски е сред търновчани, които посрещат войската на ген. Гурко. По това време в старата столица се събират мнозина, между тях е и Л. Каравелов, в неговата печатница излиза последната книга на Гранитски – „Руско-български разговори“ (1878). Училището временно е затворено, а когато подновява работата си Гранитски вече не е там поради търкания с някои членове на новата община. По това време материалното му положение е доста разклатено, налягат го болести. Умира на 23 май 1879 г. в Търново.
Пътят му на педагогическото поприще бива продължен от дъщеря му, която учи в Търново, Дрезден и Виена. Тя учителства още преди да замине за странство, а след връщането си е първоначална, а след това гимназиална учителка в родния си град и София (за нея вж. Кулелиев 1938).
* * *
Цариградският период от живота на Гранитски е наситен с книжовни изяви. постепенно се очертава твърде широкият кръг на неговите интереси, които се задълбочават. Първият му труд е превода на „Сборниче за холерата“ (1848). В НБКМ се пази само второто му издание „Описание на холерата“ (Константинопол, 1849). Тази книга е резултат от усилията на правителството да се справи с върлуващата по това време страшна болест. Написана на турски и преведена на езиците на народите в империята, тя съдържа кратки исторически сведения, описание на симптомите, препоръки за профилактика и лечение и пр. Въпреки че не завършва медицинското училище, Гранитски се вълнува от подобна проблематика и ѝ посвещава част от усилията си. След три години превежда от френски и друга книга с медицинска проблематика - „Гигиена. Начин за сохранение на здравието“ (1851). В тази книжка се представят и коментират препоръките на „г-н Орфил, директор на врачебната академия у Франция“. Според М. Стоянов става дума за Матьо Орфил (1777-1876) (Стоянов Т. 1, 1956: 421). Тя е насочена предимно към „децата, що ся учат в първоначалните училища“. Предлаганите препоръки и елементарни знания са приложими и днес.
Основното медицинско съчинение, преведено от Гранитски, е тритомната (общо 530 страници) „Практическа медицина… Съчинение Д. Пирово“ (Константинопол, 1854). За такъв наистина представителен за епохата труд, може би най-значителното съчинение с медицинска тематика преди Освобождението, е необходим по-обстоен подпис. И преводачът се представя – „преведе на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в България, бивший ученик на Императорската в Константинопол отоманска медико-хирургическа академия на Галата-Серай и проч.“ След Хипократовата клетва книгата включва: „терапевтика (лечебничество)“, „материя на медицината, то ест съставлението на 400 лекарства“, фармакопея, „ботаника според системата на мудраго Линея“, анатомия, хигиена, диетика и пр. (вж. Русев 1904. Авторът на това най-ранно разглеждане на делото на Гранитски е роднина на книжовника, получил е сведения за него и от Ст. Заимов).
Гранитски се насочва и към другите характерни за епохата жанрове. Той подготвя няколко религиозни книги и учебници. Превежда от гръцки съчинението на Адамандиос Кораис „Християнско поучение или краткий священий катихизис“ (1849), превеждано по-рано от Неофит Бозвели (1835) и Ем. Васкидович (1847) (вж. Данова 1985: 49 – 50; Алексиева 1987: 92), като Гранитски първи посочва името на големия гръцки просветител.
Години по-късно е отпечатано „съставеното“ от Гранитски „Житие на светаго Кирила и Методий“ (1865) По наблюденията на Б. Ст. Ангелов в началото Гранитски предава биографията на Солунските братя според Панонските легенди, като използва и други източници, например Нестор и някои съвременни нему публикации (вж. Ангелов 1969: 233). По-късно същият труд е включен във второто издание „Служби с житием преподобнаго и богоноснаго отца нашего Йоанна Рилскаго чудотворца“ от Неофит Рилски (1836, 2 изд. 1870). През 1865 г. Гранитски подготвя прегледаното и поправено трето издание на Софрониевия „Неделник“ – „Евангелие поучително…“ (1865). В едно „предизвестие“ Петър Неделев от Копривщица съобщава, че ще издаде Свещена история, преведена от Гранитски (Цариградски вестник, 4, № 149, 28 ноември 1853).
Сред първите книжовни трудове на Гранитски е и „Буквар за малките деца“ (Цариград, 1849), подготвен заедно с Андон Никопит, от който не са запазени екземпляри; според Виолино Примо котленският книжовник написва сам „Български буквар…“, без да посочва други сведения, подобно издание отсъства в описите на възрожденската книжнина. Съществуват обяви и за други негови трудове - „Священа история“, „Учебник по френски език по Олендорфовата метода“.
През 1849 г. излизат няколко книжки на Гранитски. Особено място сред тях заема преведената от гръцки „Пития или гледание за щастие“ (1849). Не се изисква много смелост да се твърди, че тя би имала доста широка публика и днес. Не заради любопитните стихове в нея, а заради предлаганата система за надникване в бъдещето. С помощта на няколко операции (писане на точки, броене и пр.) читателят може да получи отговорите на 16 съдбовни въпроса. Гадателната процедура напомня за прочутата старокитайска „Книга на промените“ („И дзин“), която е частично позната на българската книжнина от миналите векове.
Особено интересно е представянето на астрологията, на която е посветена втората част от книжката. То започва с краткото въведение „Волшебство чрез ороскопи или ороскопия“ (с. 44) и е последвано от, също кратки, текстове за дванадесетте зодии. От гледна точка на рецепцията на елинската митология е важно да се отбележи обвързването на отделните зодиакални знаци с елински митологични фигури. Те не са задължителен елемент от процеса на предсказването на бъдещето на отделния индивид; всъщност те не са и основен елемент от астрологията, доколкото въобще съществува една „канонична” астрология. Както е известно, корените на астрологическите идеи са свързани с древна Месопотамия и Вавилон, откъдето се разпространяват в целия древен свят и около ІІІ в. пр. н. е. или дори по-рано достигат до Елада, където са радикално преосмислени в духа на Платоновата и Аристотеловата философия. Тук се оформят и представите за дванадесетте зодиакални знаци и техния смисъл, както и връзките с фигурите от митологията. След това зодиакалната символика получава различни варианти, включително във Византия и в Западна Европа от времето на Средновековието.2 Връзките между елинските богове и астрологията са част от астрологическите вярвания (макар и не съществена) и практически нямат отношение към същинската елинска митология. Парадоксално е, че началото на популяризирането на елинската митология в България е свързано и с подобни не особено представителни адаптации. От друга страна, струва ми се, книжката на Гранитски е един от първите, ако не и първият опит за представяне на астрологията в новобългарската книжнина.
В „Хороскоп на двата пола“ (с. 49-59) има две стихотворения, като и в двете има отпратки към елинската митология. В първата част е поместено четиристишие, в което България е асоциирана с муза от Парнас:
О ти Болгария! мати наша мила,
Утеши ся чи приближаваш до Парнаса;
Защо синове твои тичат днес съ сила
Да призоват у тебе премудра Мусса. (с. 12)
Второто стихотворение „Пития, жрица Аполонова, в Делфах просвещена, жена и слугиня прелюбезна” е по-голямо, без директни отпратки към България и може да се предполага, че е превод и е взето от прекия източник, използван от Гранитски.
Читателю мой благоразумний!
не буди ти в жалости прискорбний.
Пития жрица Аполлонова,
тебе благи надежди подоба.
В Делфах богиня просвещенна,
жена и слугиня прелюбезна,
Несчастливи щедро утешава,
счастливи же весело забавлява.
Вси нейни изложения са басни;
обаче превосходно са красни;
Понеже она чрез познание,
прилепва добро внимание.
Да би на отчаянни будощност,
возлюблена соделала радост;
Щото да ся чудят премудрому,
дивному промислу Божиему?
Към подобна категория книжнина може да бъде отнесена и „Знаменитаго астронома Казамий месецослов предвещателний. Содержающий всеобщое умозрение за лето 1850“. Годината на отпечатване не е посочена, вероятно това е краят на 1849-а, но затова пък Гранитски не „превел“, а „издал“ книгата за Т. Дивичиан. Тук, наред с традиционните за тогавашните календари информационни рубрики, са включени „предвещания“, които имат по-общ характер и не са насочени към отделния читател.
Гранитски опитва перото си и като стихотворец. Няколкото му стихотворения, появили се в „Цариградски вестник“ през 1850 и 1851 г., а също и в някои от книгите му („Пития“, Знаменитаго астронома Казамий.., „Поучителни речи…“) не се открояват на фона на тогавашната даскалска поезия. „Изпровождание на 1850 годена“ и „Посрещание на новата година“ са изпълнени с характерните за времето патриотични настроения. Интерес представлява „Отправление към българското юношество“, в което Гранитски – ревностен пропагандатор на позитивните знания – гледа на учението от по-различен ъгъл, която впрочем е характерен и за други възрожденци.
Защо, чеда, уроците
са нищо без нравието.
Учението е кат нож,
В добро ся употреблява
От един добродушний муж,
А от зол на зло ся струва.
Науката не ползва человека,
Нито пак го согледува…
Виолино Примо разказва интересен епизод, свързан с поета Гранитски:
Една творба на Гранитски, стихотворението му „Солнце зорница“ според някои негови съвременници е имала една голяма историческа и патриотична роля. Шуменци си спомнят, че когато А. Гр. и Добри Войников били учители в Шумен, между учениците се пеело на особен глас „Солнци Зорница“, много приличен, почти сходен на „Шуми Марица“… Г-н Никола Живков, бившият министър на Нар. Просвещение, посоченият автор на „Шуми Марица“ е бил във В. Търново ученик, когато Гранитски бил учител.
Мелодията и текстът на първия химн са предизвиквали многократно интереса на литератори, музиковеди, общественици. Говорело се е, че музиката е взета от песен, изпълнявана от чужд оркестър в Одрин. По този повод на запитване на Ив. Шишманов Н. Живков отговаря: „Преди, в турско време, съм бил главен учител, но не в Едерне, а във Велес, ала не съм чувал на немски подобна песен, а близо до напева ѝ имаше на български, която е с глуповато съдържание, ала в напева ѝ се бях влюбил. Ето как беше:
Слънце зорница тук се разбива
В младия възраст, който извира,
Умната сила, крехката младост,
На человека драга до старост…
Толкова помня от съдържанието ѝ. (Цит. по Ботушаров 1976: 50)
Стихотворението е публикувано „Поучителни речи на старите философи“ (1854, с. 135 – 140) Не е изключено мелодията от Одрин да е достигнала до Гранитски в Цариград или другаде, той да я е донесъл до Търново заедно със своя текст, където да я е чул Живков и по-късно, когато в Плоещ е писал пиесата „Жельо войвода“, към която е и марша „Шуми Марица“, да си е припомнил мелодията, в което е бил „влюбен“…
Гранитски се оказва свързан със съдбата на едно значително произведение на възрожденската литература, излязло изпод перото на Неофит Бозвели. Григорий Хилендарец (Григорий Немцов, по-късно епископ Доростоло-Червенски) твърди: „Разговор между едного бесарабскаго българина (който съм аз…) даде ся мене господину А. Гранитски да го поправи, когато бехме заедно в Цариград при господина Николаевича, а той, не знам как, изпратил го в Москва, както се уведомих от сущаго Разинскаго“ (Архив Раковски, Т. 3, 1966: 263).
Централно място сред школските издания на Гранитски заемат езиковедските му съчинения. Едно от тях носи заглавието „Теория на българското правописание“ (Цариградски вестник, Г, № 81, 7 януари 1850. Вж. и № 76 и 82), но фактически представлява отговор на критиката на Мълчан (Н. Геров) срещу някои правописни особености в буквара на Гранитски и Никопит; в следващия брой на вестника критиката е продължена. Всъщност спорът е за трите графични знака ца звука Ъ, като Гранитски е по-близо до общоприетото днес положение (един знак), докато Мълчан настоява да не се нарушава старобългарската традиция.
Интересен е и краткият френско-български разговорник „Разговори французско-български“ (1859). Предлаганите в него „правила“ са разгърнати и сполучливи, а няколкото „разговора“ едва ли изпълняват учебните си функции, те са по-скоро средство за защита на собствените виждания за училищата, за модите и пр., а и да се подчертаят заслугите на автора. По-съответни на характерните за жанра задачи са издадените в Каравеловата печатница, преместена в току-що освободеното В. Търново „Руско-български разговори“ (1878). Според твърденията му в „Истинний глас…“ в началото на 50-те години Гранитски е имал събран материал за френско-български речник, който обаче, заедно с други ръкописи, останал у Ал. Екзарх и не вижда бял свят. Според едно обявление Гранитски е подготвил и учебник по френски език според модерната тогава Олендорфова метода (България, 1, № 7, 9 май 1859).
Към учебната книжнина може да се отнесе и издадената в печатницата на „Цариградски вестник“, преведена от гръцки книга „Поучителни речи на старите философи“ (1854). Оригиналът на този труд е „Γνωμικά των παλαιών φιλοσόφων“ от 1850 г.; вж. Алексиева 1987: 105) Тук, наред с изречения от непосочени, главно религиозни мислители, са включени и други поучителни текстове – десетте божи заповеди, съвети, разговор между книжовник и малко дете, поучителни стихове. Според Н. Данова първоизточникът е Антоан Галан, а преди това текстът е превеждан от Фотинов, но е останал в ръкопис (вж. Данова 1994: 198).
В историята на българската литература Гранитски ще остане на първо място като преводач. В началото на 50-те години той се насочва към две произведения с особено място в литературния живот от това време, публикувани като подлистници на „Цариградски вестник“, а след това и като самостоятелни издания – „Индийска хижа“ (1850) и „Павел и Виргиния“ от Бернарден дьо Сен Пиер. Преводите са направени от гръцките варианти в мерена реч, дело на българина Никола Пиколо, като е използван и френския текст. Двете повести са едни от върховите изяви на сантименталната книжнина на Българското възраждане, както и на налагащото се по това време преосмислено отношение към любовта в литературата.
Сен Пиер живее в среда, която в известен смисъл по някои идеологически и литературни особеност е противоположна на обстановката, в която попадат първите български преводи на „Индийска хижа“ и „Павел и Виргиния“. Авторът, убеден последовател на Ж.-Ж. Русо, критикува недостатъците на европейската цивилизация, противопоставяйки я на живота сред природата. Критиката му се разгръща в много насоки – нрави, литература, образование, наука. В някои от тях, в известно отношение българското общество се стреми да достигне европейското ниво, критикувано от Сен Пиер, и в това като че ли се крие привидно разминаване между автор и читателите на преводите. Но то е частично и относително. Ако се вземат предвид особеностите на ускореното развитие, което не приема безкритично образците и още преди да ги е достигнало открива някои от недостатъците им. Най-типичният пример е Паисиевото съпоставяне на „простите“ българи и „образованите“ гърци.
Този негов превод се оказва и сред причините за конфликта му с Ал. Екзарх. В „Истинний глас…“, като говори за себе си в трето лице и се споменава с инициали, той пише: „В превода „Павел и Виргиния“, защото печатанието ся събираше, кога го остави Г-н А. Г., он допълни една типографическа кола, и според това, от адска мисъл скина имято на преводчика.“ (Гранитски 43-44).
През 1851-52 г. в „Цариградски вестник“ е поместен един друг подлистник – „Училище за децата“, излязъл в самостоятелно издание през 1853 г. Към тази творба на френската писателка от ХVІІІ в. Мари Льопренс дьо Бомон, преведена от Гранитски, по-късно се насочват Кр. Пишурка, Ил. Блъсков и др. (вж. Аретов 1986). Техните преводи също са популярни, имат по няколко издания и много спомоществователи. Техните преводи също са много популярни, имат по няколко издания и множество спомоществователи. Обяснението трябва да се потърси в сладкодумното, непретенциозно и безхитростно разказани истории на Льопренс дьо Бомон. Безспорно те са достъпни за възрожденския читател, съответстват на интересите му, предходната книжнина и фолклорът съдържат необходимия код за възприемането им. Специално внимание заслужава формата им – поредица от разговори между учител и ученици, допълнени от разнообразна учебна информация. Но набиващата се в очите простота се оказва привидна поне в едно отношение. Льопренс дьо Бомон свободно черпи от богатството на предходната словесност, преразказва и преработва творби и сюжети от древността, фолклора и „високата“ литература, въз основа на тяхната повествователна техника умело създава нови, свои произведения. Наистина, основната част от тя са в тези глави, в които Гранитски не успява да преведе, но и в преведените от него начални „разговори“ има интересни мотиви. Например приказката за Красавицата и Звяра, позната и в по-ново време, включително и от творчеството на Жан Кокто. Без да е сред най-значителните произведения на светската литература, превеждана у нас през Възраждането, „Училище за децата“ отлично съответства на диалектиката на познато и ново и илюстрира характерни за епохата форми на общуване с чуждите литератури.
Сред литературните преводи на Гранитски е и един кратък откъс от Фенелоновия „Диалог на мъртвите“ (диалог 45). Разговорът между двамата римски императори Марк Аврелий и тъста му Антонин е посветен на възпитанието и носи показателното заглавие „Каждий человек длъжен е да люби своето отечество повече от своята фамилия“. Значението на тази творба, поместена в „Разговори французско-български“ (1859) и често споменавана от изследвачите, не трябва да се преувеличава, т.к. става дума за кратък фрагмент. Заслужава да се спомене още и това, че текстът е даден успоредно на български и френски език. Ако се вярва на Никола Лазаров, по-късно, във В. Търново Гранитски упорито превежда и „Телемах“ на Фенелон (Лазаров 1936), но явно не успява да го публикува, фактът обаче е споменат в още в най-ранния детайлен анализ на рецепция на Фенелон (вж. Ванков 1944). Над „Телемах“ работят и двама от търновските колеги на Гранитски: Н. Михайловск и Т. Шишков. Сякаш тримата негласно си съперничат в областта на превода.
За да се закръгли представата за преводача Гранитски трябва да се спомене и книгата му, която среща най-широк отклик сред съвременниците – „Тръговско ръководство“ (1858). Книгата има извънредно много спомоществователи, като сред тях са П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Д. Чинтулов, Д. Душанов, М. Лазаров, Цв. Радославов,, Н. Геров, Ст. Чомаков, Й. Груев, „братя Ив. Вазови“ в Букурещ и „Минчо Ив. Вазов за синовете си“ от Сопот и мнозина други, повечето от които стоят твърде далеч от алъш-вериша…
Както личи от предисловието идеята да се преведе тази необикновена книга е на издателя, който се обръща към „мнозина от нашите учени“ и накрая към Гранитски, който успешно се справя с този том, надхвърлящ 750 страници. Днес заглавието може да ни подведе – това не е ръководство в тесния смисъл на думата. Наред с непосредствено необходимите за практиката сведения често се дават исторически и други данни. Така в параграфа за парите се цитира Херодот и други древни източници за възникването на пратите. Наред с описанието на стоки, мита, пристанища, търговски книги, кореспонденция и пр., ръководството съдържа доста разгърната география. Там са и няколкото „прибавления“ на Гранитски, отделени от останалия текст. Те представят редица селища от балканския полуостров и, разбира се, много български. Не е забравен и родния „Котел или Казан с 8000 жители, които се поминуват с овчарство и скотовъдство. Знаят да тъчат хубави тифлеци (аби). Жителите му са ученолюбиви.“
Преводаческото творчество на Гранитски заслужава специално изследване. Тук накратко може да се обобщи значението му в няколко посоки. Очевиден е приносът му по отношение на разработването и обогатяването на медицинската терминология – една област, в която той е безспорен пионер. От езикова гледна точка преводите на Гранитски заслужават внимание като успешна в голяма степен реализация на една по същество правилна програма за изграждане на наддиалектен и общоразбираем книжовен език въз основа преди всичко на съвременната говорна практика. Разбира се това не става без буквализми и следи от чужд синтаксис, без увлечения, по-ясно доловими при преводите от Сен Пиер, където отделни изразни средства могат да прозвучат малко грубо за стила на творбата. Но като цяло подходът, заявен в статията „Теория на българското правописание“ и в предговора към „Практическа медицина“ е плодотворен.
Висока оценка заслужава и подборът на чуждите текстове. Изборът е точен, постигнат е така желаният от всички времена синтез между съответност на читателските нужди и вкусове, от една страна, и необходими, дърпащи напред културното развитие творби. В най-голяма степен това важи за двете произведения на Сен Пиер, които имат възлово място в литературния живот от средата на века.
* * *
Специално място в творчеството на Гранитски заема една по-особена книга - „Истинний глас на България или оправдание на българити пред сами себе и пред своите иноземни доброжелатели и благодетели, срещу лъжите и безбожните постъпки и действия, что е учинил с народното българско имя Александър Стоилов Бойоглу Ескизаарец (самозван лъжно Бейоглу Екзарх Българский)” (1853). Това е необичайна книга, която излиза от обичайната за епохата проблематика, а от дотогавашните книжовни занимания на Гранитски. Въпреки че, за разлика от другите му текстове, тя е подписана само с инициали – „съставил А. П. Г.“, това безспорно е най-личното му дело.
По това време и през следващите години и други възрожденски дейци и периодични издания (в. „Дунавски лебед“, „България“) също изразят открито неодобрение спрямо дейността на старозагорския просветител (вж. Боршуков 1976: 76-78; Терзиев 2023: 206) и издавания от него „Цариградски вестник“. По-късно, при кандидатирането му за княз, което поражда различни реакции, особено остър е П. Р. Славейков (вж. Славейков, т. 7, 1981: 381-385; т. 8, 1982: 65-70, 549 и др.).
По спомените на А. Илиев, който в начало на XX в. се опитва намери екземпляр от „Истиний глас“, се оказва, че такива почти не са запазени в Цариград (Илиев 1903); и допуска, че книгата е била обект на преследване, възможно и унищожение, в рамките на Цариград, където по това време Екзарх се ползва с доверие и влияние. (вж. и Терзиев 2023: 206)
За разлика от Гранитски Ал. Екзарх не е активен книжовник, дори в неговия „Цариградски вестник“ името му практически не се появява под текстове. С него се свързва единствено неподписания превод на повестта „Младата сибирянка“ (1851) от Кс. дьо Местр. Непубликувани остават два други негови текста - поемата „Плачеща България (1840?) (Воалри 2012: 140-144), и споменатата незавършена автобиография от 80-те години. Нещо подобно се забелязва и при други редактори от епохата, плодовити книжовници, които рядко подписват материалите в собствените си издания. Ал. Екзарх е добър организатор на вестника и на издателската му дейност, както и при разпределянето на средствата, които получава от Русия, но амбициите му са в дейностите, които по-късно са определяни като „дипломация“.
Отношението на по-късните историци към личността на Ал. Екзарх е амбивалентно (вж. Шарова 1976; Шарова 1984; Бонева 1997; Бонева 2007; Лори 2007; Танкова 2007 и др.), всички те извеждат на преден план неговата политическа / дипломатическа дейност – мемоарите до Великите сили, до Високата порта, до външния министър на Франция Фр. Гизо, двете изложения до руския император, обръщения към българите и пр. (общо 34 текста, според Воалри 2012: 154-5, 165, 178-9, 224-5, 291-2) - оценявани по различен начин през десетилетията, като по-късните изследвания оценяват дипломатическите усилия на Ал. Екзарх по-скоро положително. От друга страна, по-късното му самопредлагане за княз на България е виждано по-скоро като недоразумение.
„Истинний глас на България…“ е необикновена книга, която излиза от обичайната за епохата проблематика, а от дотогавашните книжовни занимания на Гранитски. По обем (72 страници) тя е по-обемна от донякъде сходната по жанр брошурата на Емануил Васкидович „Прескорбное оправдание“ (1846).
Автобиографичният разказ и публицистичният патос са преплетени с тенденциозно представено, а някъде вероятно и измислени факти в такава смес, че днес разделянето им едва ли е възможно. По-късно той няма да публикува автобиографични текстове. В сравнение с Васкидович езикът е по-близък до днешния, но четенето се затруднява от множество пространни бележки под линия. Книгата е породена от възмущението пред претенциите на Ал. Екзарх и цели разобличаването му.
Текстът започва с кратко историческо въведение и преминава към критично представяне на жизнения път на Александър Екзарх и неговото семейство. Специален акцент е поставен върху публикуваната от Ал. Екзарх брошура „Глас на българите“, която е резюмирана в едно „Прибавление" (с. 51-52), а след това от нея е препечатано „Сведения за съчинителя на прошението и цирколярити. Нрави на българити“ (с. 53-59). Гранитски пише от свое име и на няколко места вмъква автобиографични елементи.
Книгата очевидно е провокирана от личен конфликт. Според Воалри Гранитски „моли няколко години по-късно Ал. Екзарх да забрави този памфлет и техните различия“ (вж. Воалри 2007: 31). Гледната точка на Ал. Екзарх може да се намери в една друга книга, появила се десетилетия по-късно – „Черти от животат на Александра Екзарха“ (1884). Тя е написана от Начо Планински, но стъпва върху непубликувана автобиография на Ал. Екзарх (вж. Воалри 2012: 309-321).
Въпреки резервите към личността му, днешните изследователи сякаш са по-склонни да застанат на негова страна в конфликта му с Гранитски или, по-често, да игнорират сблъсъка. Възобновяването на интереса към Ал. Екзарх може да се свърже и със започналото през 70-те години на ХХ в. и „реабилитиране“ на просветителите от цариградския кръг. Това понякога води и до категорични оценки, лишени от аргументи; така, в едно изречение Т. Жечев нарича „Истиний глас“ „един пасквил“ (Жечев 1976: 63). Немалка част от по-късното насочване към делото на Ал. Екзарх е инспирирано от Пиер Воалри, негов правнук, който му посвещава няколко публикации в България и Франция (вж. Воалри 2005).
Изследователите виждат Гранитски, който не е компрометира от други шумни изяви, по-скоро като второстепенен книжовник и общественик и избягват да се вглеждат в скандалната му книга. А обвиненията му са сериозни и многопосочни. Първото е за претенциите на Екзарх за особения, едва ли не аристократичен произход на рода му, съчетани с користно използване на финансирането от Русия:
Но преди няколко години появиха ся некои человеци Българи, и на които Българите имято не знаяха, които почеха да ся скитат тамо обамо по Европа; и с народното Българско имя да лъжат и да просят уш за да помогнат на сиромашеското състояние на нашиит народ, и за да му заличат раните, които му нанесли время и люди, но главно за да събират злато и сребро за свой джеп, и да правят други безчестни и своекористни дела. (с. 3)
Случаят не е изолиран, Гранитски, чиято фамилия също е псевдоним, отправя сходни обвинения и към Захари Княжески („разни лъжни Князове“, с. 5), който в Русия по подобен начин претендира, че е от благороден род. Подобен измамник бил и Партений Зографски (вж. с. 49), отново свързан с Русия.
Ал. Екзарх инспирирал в „Цариградски вестник“ публикации за заслугите си за изграждането на българската църква в столицата (бр. 49, 98, 24), подписани от негов приятел от Казанлък, „прост и безрасуден учител Г-н Ф.“ (с. 43).
Следващата група обвинения са свързани с морала на Екзарх:
...он побегнал и отишъл в Свищов, и тогава найшъл тамо учителя гръка Еммануила Васкидовича, и он му изискал, чрез тогдашнити свищовски школски епитропи тескере (паспорт), дали му от милост и пари, та отишъл в Букурещ. [...] и все что зимал, давал го на пиянство и плотски похоти (с. 8)
Той Бойоглу бил задължнял в Париж на една мадама ... до 6000 франги, зарад что седял и ял в гостилницата ѝ, която го кредитувала за свое сластолюбие с него. (с. 9)
Според Границки Ал. Екзарх бил хвърлен в затвора, къде останал година и половина, Петър Берон платил дълга ми у го освободил. Не са спестени и обвинения за връзките му с племенницата Ирина Екзарх. Следват и традиционните за епохата обвинения в отклонения от православието:
да разпространи еднити нихното вероизповедание, другити своята народност [...] той действувал и искал да действува един такъв проситилизъм върху Българити да ги прави протестанти и западни (латини) (с. 11)
Основният мотив, подтикнал Гранитски да се противопостави на Ал. Екзарх и да напише брошурата, са некоректното поведение на Екзарх като книжовник и издател на „Цариградски вестник“. Според Гранитски отнел с финансови машинации печатницата и вестника на Богоров (с. 38-39), а и си присвоил труда на котленеца, според когото: „Редактова ся вестника от бр. 1 до бр. 26 от Г-на А. Г. (т. е. Гранитски) […] от брой 90 до брой 105 от истаго горереченаго Г-на А. Г. [… от бр. 124] от г-на Хр. Даскалов“. (с. 39-40).
Освен това Ал. Екзарх измамил Добрович, не му платил броеве на „Мироздание“ (с. 48), също и А. Никопит („преводителът на Енциклопедията“). Самият Гранитски също е се чувства ощетен за превода „Павел и Виргиния“. За други издания Ал. Екзарх издал „лъжливи записи“, а когато Гранитски отишъл в Свищов за учител, Ал. Екзарх пратил писмо срещу него.
Едва ли може да има съмнения че по-младият, но също амбициозен Гранитски се е чувствал ощетен от социално по-високо стоящия от него Екзарх. Струва ми се че отношението му е близко до въведеният от Ницше термин ресантимент (ресантиман).
Личните мотиви не се крият, но едва ли всичко се свежда само до тях – Гранитски се чувства засегнат като българин, а и явно младият котленец по природа ненавижда големеенето, приема го като подигравка с народното достойнство – една много разпространена не само през Възраждането народопсихологическа черта на българина. Все пак Гранитски доскоро е писал за „българский преобразователем Височеном Господином Александром С. Б. Екзарх“ (Цариградски вестник, Г., № 81, 7 януари 1850), а сега за „негово клепоухие“.
„Истинний глас…“ заслужава внимание и с това, че в нея е включена първата печатна изява на един друг знаменит котленец – Георги Раковски, който е няколко години по-възрастен от Гранитски, но все още не се е изявил на книжовното поле. Двамата са в кореспонденция, Гранитски му изпраща предварително текста и Раковски му го връща с възторжено писмо, което е отпечатано в книжката. Това писмо по-късно е публикувано в Г. С Раковски. (Т. 2, 1957: 111-114) и в съчиненията му (Раковски Т. 2, 1983: 7-15):
Вашето списание „Истинний глас на България“, което ще даде поприще на нашите учени българи за да се занимаят още по-подробно и по-пространно за тоя предмет…
* * *
Житейският път и книжовното дело на Анастас Гранитски очертават профила на един особен тип възрожденски интелигент. Добре образован, владеещ десетина езика, енергичен и не особено последователен в религиозно отношение, той не се вмества напълно в рамките на познатите групи: книжовните кръгове в Цариград, Русия и Букурещ; в групите на борците за църковна независимост, революционерите и учебникарите. Вероятно представите ни са непълни, тъй като, колкото и рядко да се връщаме към книжовници като Гранитски, те реално присъстват в културната история на България – жизнени, необходими, а и неповторими.
Текстът е разгърнат и допълнен вариант на:
Аретов, Н. Анастас П. Гранитски. - Литературна история, 1991, № 20.
Литература
Сборниче за холерата, отпечатано в типо-литографията на Е. Кайол, Цариград, 1848
Описвание за холера. преведено от турски на болгарски език дозволением и иждивением его султанскаго величества.Константинопол, 1849 (в типографии Тадеа Дивичиана)
Евангелие поучително : за сичките недели през годината, за господските и богородични праздници и за по-големите святии. събрал от славянски и от гръчески Софроний Епископ Врачанский, родом котленец и съчинил на българский язик в 1806; а сега прегледано и поправено от А. Гранитскаго; а напечатано от Петра Стоянова Търновчянина. В Букурещ, 1865 (в книгопечатнята на Стефан Расидескува)
Служби с житием преподобнаго и богоноснаго отца нашего Йоанна Рилскаго чудотворца. прилежно убо исправленная от древных рукописей Неофитом йеромонахом ; а типом издана на общую всем православным християном ползу всеусердным настоянием и собственым иждивением г. Йоасафа йеромонаха, сущаго от тояжде свещеныя обители Рылския. в Белграде, 1836 (в типографии Княжеско-сербской) (2 изд. 1870)
Християнско поучение или краткий священий катихизис. От греческото събинение А. Корай на болгарский язик превождал Анастасий П. Петров Гранитский, котялнин… В Константинополе, 1949.
Пития или гледание за щастие. Превождал от гречески Анастасий П. П. Гранитский. Уроженец Казанский в Болгарии. Напечата ся сос настояние Георгия Андреевича. В Цариград. В Типографии Т. Дивичиана. 1849.
Буквар за малките деца. Сочинение А. Гранитскаго и А. Никопита. Цариград, 1849.
Знаменитаго астронома Казамии месяцослов предвещателний. Содержащий всеобщо умозрение за лето 1850. издал Анастасий П. Петров Гранитский от Котел. издал Анастасий П. Петров Гранитский от Котел. Цариград, в типографии Т. Дивичиана.
Индийската хижа. Басноистория [от Бернарден дьо Сен Пиер]. Побългарил А. Гранитский. Цариград, типография "Ц. вестника", 1850.
Павел и Виргиния Басноповест [от Бернарден дьо Сен Пиер]. Побългарил А. Гранитский. Цариград, типография "Ц. вестника", 1850.
Гигиена. Начин за сохранение на здравието [от Орфил] Превод от французки по болгарски. Цариград, типография "Ц. вестника", 1851.
Училище за децата. [от Мари Льопренс дьо Бомон] Превод от французки на болгарски [от А. Гранитски]. В типографията „Ц. вестника“, 1852.
Книга нарицаемая митарства. преведена на български [от Йоаким Кърчовски?] от житието на Святаго Василия Новаго, за двадесетте митарства, които е преминала Свята Теодора, сказание за Страшен суд, слово Святаго пророка Даниила, и други душеполезни прибавления; изправена от А. П. Гранитскаго; издана от Петра Неделева из Копривщица, кандиложигателя в Б. церков и от брата его Неша. Цареград, 1853 (в типографията на Тадея Дивичиена)
Кратко описвание за святата и преславна гора Атонска. съчинено от священодякона А. Хилендарца, а исправено от А. П. П. Гранитскаго. Цариград, 1853 (в типография-та на Т. Дивичиана)
Истинний глас на България или оправдание на българити пред сами себе и пред своите иноземни доброжелатели и благодетели, срещу лъжите и безбожните постъпки и действия, что е учинил с народното българско имя Александър Стоилов Бойоглу Ескизаарец (самозван лъжно Бейоглу Екзарх Българский). Съставил А. П. Цариград, 1853.
Практическа медицина. Разделена на три томове. Съчинение Д. Пирово. преведе на блъгарски Анастасий П. Петрович Гранитский от Котел или Казан в България, бивший ученик на Императорската в Константинопол отоманска медико-хирургическа академия на Галата-Серай и проч. Константинопол, 1854.
Поучителни речи на старите философи. Превел А. П. Петрович Гранитский, а изданни от братия Димитрия и Христа Х. Иванович Смрикареви, самоковци, които ги посвящават самоковскому и цялому болгарскому юношеству. Цареград, книгопечатня "Ц. вестника", 1854.
Тръговско ръководство за тръгувание, промишленност, мореплавание и за тръговски делания. Собствено пак за веществото на търговията; за състоянието на тръговията, на земледелието и на промишлеността в европейските дръжави; за монетити, камбиялити, теглилкити и меркити по тръговските градове; за дръжание на тръговски книги, за тръговски сметки и писмописания, за съчинение на главни търговски записи с нужните примири. С приложение на три сравнителни таблици за теглилкити и меркити по тръговските градища и едно по азбуки, оглавление за съдръжанието на книгата [от К. Мелас]. Преведено [от гръцки] и печятано с иждивението на Хр. Л. Хамамджиев. Превод А. П. Гранитскаго с няколко прибавления. Цариград, в печатницата Т. Дивитчиянова, 1858.
Разговори французско-български и правила за произношението на французкити букви. Писал А. П. Гранитский, а издал със свое иждивение Георгий Дончов, книгопродавец. Букурещ, книгопечатница на Йосифа Романов и съдр., 1859.
Житие на святаго Кирила и Методиа, съставил А. П. Гранитский, издал Петър Стоянов, търновец. Букурещ, в печатницата на Стефана Расидеска, 1865.
Руско-български разговори. Съставил А. П. Гранитский. Издава Ст. Маринов. Издание първо. Търново, печатница Л. Каравелов, 1878.
Васкидович, Ем. (1846) Прескорбное оправдание Еманоила Васкидовича, тридесятолетнаго учителя свищовскаго училища святаго Преображения против клеветника. У Будиму: Писмени крал. свеучилища Пещанского, 1846.
[Васкидович, Ем.] Християнско поучение или сокращение на свещеният Катехизис. Белград: в Правителствената книгопечатня, 1847.
Хр. Д. Ваклидова, Българо-французски и французско-български речник, 1864; Стефана П. Илиев и Дима В. Хранов, Словар француско-българско-турски за най-употребителните думи, 1868.)
Екзарх 1851: Младата сибирянка. Преведена от французки. Цариград, 1851 (в типографията Ц. вестника)
*
НБКМ-БИА, ф.328, а. е. 1; ІІ А 2372, ІІ А 2415, ІІ А7632, ІІ А 7637, ІІ В 522а
ИМ – Шумен, отдел Възраждане, инв. № 2288, л. 39, 42, № 824
Архив на Г. С. Раковски. Т. 2 София: БАН 1957.
Архив на Г. С. Раковски. Т. 3 София: БАН 1966.
Раковски, Г. Съчинения, Т. 2, София: Български писател, 1983
Из Архивата на Найден Геров, Кореспонденция с частни лица Т. 1, София: БАН, 1911
Violino Primo. Анастас Гранитски. – Котленски край, 6, № 183-187, 1935.
Алексиева, А. Преводната проза от гръцки през Възраждането. София: БАН, 1987
Ангелов, Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. София: Наука и изкуство, 1969
Аретов, Н. Анастас П. Гранитски. - Литературна история, 1991, № 20.
Аретов, Н. Интересът към творчеството на М. Льопренс дьо Бомон в България през възраждането. – Литературна мисъл, № 7, 1986.
Аретов, Н. Рецепцията на елинската митология в популярната книжнина. Анастас Гранитски и Пандели Кисимов. - Бойчева, К. Атанас Гранитски. – В: Малко познати имена. Състав. С. Лазарова. София, Изд. на ОФ, 1983
Бонева, В. Мемоарът на Александър Екзарх до Великите сили от 23. I. 1843 г. – Исторически преглед, 1997, кн. 2, 1997, 58-69
Бонева, В. (2007). „Нова конституция француска“ Модерните конституционни институции в европейските страни на страниците на „Цариградски вестник“ . – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX - началото на XX век. Съст.: Г. Вълчев, Д. Парушева и П. Воалери. Ст. Загора, 2007
Боршуков, Г. История на българската журналистика. София: Наука и изкуство, 1976.
Ботушаров 1986: Ботушаров, Хр. Никола Живков. София: Народна просвета, 1986.
Ботушаров 1986а: Ботушаров, Хр. Богдан Горанов. – В: Радетели за просвета и книжнина. София: Народна просвета, 1986.
Ванков, Л. Фенелоновият „Телемах“ в балканските страни. ГСУ, ИФФ Т 40, 1943–1944.
Воалери, П. (2007). Александър Екзарх, Българското възраждане и началото на модерна България. Състояние на населените места, приноси и перспективи. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX - началото на XX век. Съст.: Г. Вълчев, Д. Парушева и П. Воалери. Ст. Загора, 2007
Воалери, П. (2005). Между два свята Българите в Румелия XVIII-XIX. София: Кама, 2005.
Воалри, П. (2012). Александър Екзарх. Една българска съдба. Прев. Н. Боцев, Ст. Делчев. София: Колибри, 2012.
Георгиев, Ив. Документи от времето на нашето възраждане. // Периодическо списание, XIV, кн. 68, св. 7 – 8, 1903,
Данова 1994: Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно политическото развитие на Балканите през XIX век. София: БАН, 1994.
Данова, Н. Адамантиос Кораис и българските. // Studia Balcanica, 18, 1985
Енчева, Стоянка. Александър Екзарх и Стара Загора. // История, 2005, 4, 46 – 51.
Желев, Й. Княз Стефан Богориди
Желев, Й. Родът Богориди. Генеалогия и история. София: УИ Св. Климент Охридски, 2006.
Жечев, Н. Спомени на Михаил К. Сарафов (60 – 70-те години на XIX в.). // ИДА, 37, 1979
Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София: Народна младеж, 1976
Илиев, А. Едно писмо от Раковски до Гранитски. // Периодическо списание, XIV, № 63, София, 1903, с. 265 – 266.
Кулелиев, Й. Детските градини въобще и детските градини във В. Търново. - Общински вестник Велико Търново, 14, № 13, 30 юни. 1938.
Кулелиев, Й. Елена Ал П. Гранитска (интервю). – Общински вестник Велико Търново, 14, № 21, 4 септ. 1937.
Лазаров, Н. Моите спомени от В. Търново. - Общински вестник Велико Търново, 13, № 1-3, 1936.
Лори, Б. Румелийският залез на едно поколение. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX - началото на XX век. Съст.: Георги Вълчев, Добринка Парушева и Пиер Воалери. Ст. Загора, 2007
Манчев, В. Спомени. София: ОФ, 1982
Михайлова, Е. Императорското военномедицинско училище в Цариград (mektebi tıbbiye – işahane) и неговите български възпитаници (1827–1878). – ГСУ, ИФ, 2008, т. 101, 91–122
Несторов, Ю. Град Котел. София, 1933.
Планински, Начо. Черти от животат на Александра Екзарха. Сливен, 1884
Радева, С. Анастасий Поппетров Гранитски – личност и родословие. – В: Котленски родове. Съст. П. Мерджанов. Ямбол, 1996, 132–149.
Рахилова, Виктория. Стипендиантите на княз Стефан Богориди (1775/1780–1859): опит за обща характеристика. – В: Биографични очерци. Том I, Съставител проф. д-р Пламен Митев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2021
Рачева, Ваня. Българите в Османската империя, реформите и руската имперска политика. Или как в средата на 40-те години на ХІХ век един монах става политик. - В:Българите в Османската империя, ХІХ в.: Понятия, структури, личности. Съставителство и научна редакция Ваня Рачева. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2017, 133-177.
Русев, М. Исторически преглед на медицинската книжнина в България. С., 1904.
Славейков, Петко Р. Съчинения в 8 тома. Т. 3, София: Български писател, 1978-1982.
Стефанов, В. Българската медицина през Възраждането. София, 1980
Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. 1. София, 1957.
Танкова, В. Краткото участие на Александър Екзарх в кратката история на Източна Румелия. – В: Александър Екзарх и българските пътища към Европа XIX - началото на XX век. Съст.: Георги Вълчев, Добринка Парушева и Пиер Воалери. Ст. Загора, 2007
Терзиев, Владимир. Щрихи от живота и дейността на Анастас Поппетров Гранитски (1825/1830 – 1879) (С нов поглед върху някои дискусионни въпроси) – В: Биографични очерци. Том IІ, Съставител проф. д-р Пламен Митев. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023
Уста-Генчев. Принос към дейността на Атанас П. Гранитски. – Училищен преглед, № 8, 1927.
Шарова, Кр. Българският политически център в Париж през 40-те години на ХІХ в. – В: Акад. Христо Христов – In honorem. София: БАН, 1976, с. 63-87.
Шарова, Кр. Гласът на България във Великобритания между 1845-1846. Александър Екзарх и Марграсия Лоудън. – Исторически проучвания, ХІІ, София, 1984, с. 69-92.
Encyclopædia Britannica. Ultimate Reference Suite. Chicago, 2002.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 23 Септември 2025
- Посещения: 311
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.