Двама братя (1888-1889) от Илия Блъсков

 

Думата просвещение има поне две близки, но далеч не идентични значения, които понякога се смесват. От една страна, Просвещението (Enlightenment, Lumières, Aufklärung) е голямо идейно течение и културна епоха, която бива откривана далеч не само в европейската история. От друга страна, думата просвещение (education) може да се схваща като старинен или стилистично маркиран вариант на думата просвета. Смесването между двете понятия е особено характерно за по-непрецизното говорене за Българското просвещение. Нещо подобно се наблюдава и при термина сантиментализъм. И в двата случая явленията от сферата на културата и историята не съвсем правомерно се обвързват с явления от друг пласт, бил той социален, психологически или дори битов. И в двата случая объркването има своите обективни предпоставки. Несъмнено съществува Българско просвещение, част от Балканското, то има своите типологически сходства с най-характерните варианти на Европейското просвещение (във Франция, Великобритания, Германия, Русия), но и своя специфика, която го отличава дори от аналогичните явления у съседните народи – гърци, сърби и пр. При това навсякъде идеолозите на Просвещението настояват за развитие на просветата, за образоване на хората от всички социални слоеве – процес, който е особено характерен за Българското просвещение. Или, казано опростено, за Българското просвещение е по-характерно развитието на просветното движение, докато „високите” философски и идеологически пластове на Просвещението остават на втори план, реализира се чрез частични преводи и намират своите последователи в един по-тесен кръг интелектуалци, които фактически са маргинализирани. Същото важи и за сантиментализма, който най-често е мислен като сантименталност и сълзливост. В някакъв смисъл нещо подобно може да се каже и за теологическите опити сред българите, които, доколкото ги има, са обвързани по-скоро с политически и дори практически проблеми.

Налага се още едно уточнение. Просвещението не е нещо монолитно, то е конгломерат от течения, идеи и групи, които яростно спорят помежду си, най-често по религиозни въпроси, а и в резултат на междуличностни конфликти. Така че всяка генерализация неизбежно деформира реалността – Просвещението не може да бъда сведено до Волтер или до Кант, например. Същевременно, и това е констатирано отдавна, през епохата на Просвещението съществува една (или повече) тенденции то да бъде отхвърляно като цяло, независимо от многообразието му. Изследователите говорят за контрапросвещение (Фр. Ницше, И. Бърлин) или антипросвещение (З. Стернхел) и го свързват с фигури като Джанбатиста Вико, Хердер, Е. Бърк.¹ На Балканите подобна линия може да се свърже с антиволтерианството на определени кръгове, свързани с православната църква, със славянофилството, със съпротивата срещу модернизацията и др. Контрапросвещението има своите аналогии и в българската култура, които може да са възприети отвън, а може и да са „самородни”.

И Просвещението, и просветата ценят високо книгата, интересуват се от нея, търсят средства за нейното популяризиране. В български контекст това отношение се открива в различни текстове, социално поведение, манталитети и пр. Един от книжовниците, които най-често биват споменавани в подобен контекст, е Илия Блъсков. Той е изявен просветен деец, при това не толкова в градска, а в селска среда, не без гордост се нарича „народен учител”. От друга страна, той е продуктивен автор, съставител и редактор на книги и периодични издания, който няма как да бъде пренебрегнат при разглеждането на Българското просвещение. При това, подобно и на мнозина други, той е мислител, човек, който се интересува или поне достига до по-общи, по-философски проблеми, които представя със средствата на един по-битов, „народен”, неспециализиран език. (По негово време вече съществуват опити за изграждане на специализирани езици, но с тях си служат по-високо образовани чужди възпитаници.) Една от обикнатите от просветителя и просвещенеца Илия Блъсков теми е книгата.

Книгите и литературата носят в себе си експлицитни или имплицитни самоопределения, които биват внушавани на читателите по различни канали. Това може да стане директно – когато в текста пряко са въведени разсъждения по подобни проблеми. Друг сравнително директен начин е обвързването на някакви елементи от творбата с книги, литература, писане, четене и пр. Персонажите във фикционални и мемоарни творби могат да имат свои читателски пристрастия, които да са въведени в текста по един или друг начин. Тези пристрастия несъмнено съдържат някаква ценностна йерархия, която достига до читателите, противопоставя се на други, реални или въобразени, ценностни системи и т. н. Предлаганата йерархия зависи от отношението на автора към тези персонажи – грубо казано, читателските пристрастия на положителните персонажи са препоръчителни, а на отрицателните – най-малкото подозрителни. Въпреки авторовата тенденциозност е ясно забележима и по-правило предвидима, подобни случаи могат да съдържат неочаквани елементи, особено във време, когато липсва изграден национален (или друг) официализиран литературен канон.

На друго място се опитах да разгледам и осмисля литературните (и музикалните) пристрастия на някои от революционерите от 70-те години на ХІХ в, засвидетелствани в мемоарни текстове, главно на Ст. Заимов, З. Стоянов и поп Минчо Кънчев. Тук ще се опитам да хвърля поглед към една особена мемоарна творба от и за приблизително същото време, дело на представител на вижданата като противоположна линия в българския обществен живот от епохата – просветителя Илия Блъсков. Вниманието отново ще е насочено към изказванията на персонажи за определени книги, като ще бъдат потърсени идеологическите структури, които стоят зад тези изказвания и предпочитания. Ще стане дума за два случая, за два казуса. В единият позитивно представен герой оценява високо една книга. В другият негативно представен персонаж е „разобличен” чрез предпочитанията му към една, а не към друга книга. Струва ми се, че и в двата случая могат да се послужат като основа за допълване и прецизиране на картината на епохата, а и на рецепцията на тогавашната книжнина – от Софрониевия „Неделник” до житието на св. Алексий, человек божий. Разбира се, всички изводи трябва да се правят внимателно, тъй като очевидно става дума за отделен казус, а не за някаква статистически представителна извадка от мнението на някаква социална група.

* * *

Първо няколко думи за “Двама братя” (1888-1889) – една малко позната творба, появила се в три отделни томчета десетина години след Освобождението в Шумен. Тази подчертано мемоарна повест на Ил. Блъсков, която Ив. Радев определя като роман², продължава и разгръща повествователния модел на “Злочеста Кръстинка” - въведени са няколко сюжетни линии, изградени върху автобиографична основа. Многото битоописателни глави и отклонения разрушават единството на сюжета, който и без това не е много стегнат и компактен. Той е представен главно през погледа на Милко, като често са въведени откъси “Из Милковия дневник”. В текста са вмъкнати още слова, произнасяни от всеки един от двамата братя, писма, стихотворения, песни и пр.

Милко определено носи гледната точка на автора, а житейският му път е близък до живота на Ил. Блъсков. Училият в Одеса негов брат Величко, който се разболява от туберкулоза и се завръща в родината, където накрая умира от холера, носи много от чертите на Димитър Блъсков. В творбата не се споменава бащата на двамата братя. Според спомените на Рашко Блъсков той сам довежда болния от Одеса, докато в творбата тази роля е отредена на книжаря Пенчо Радов, който присъства в сюжета с истинското си име.

По представянето на живота на българските ученици в Одеса “Двама братя” прилича на “Ученик и благодетели”, но тази прилика е доста повърхностна и се проявява в незначителна част от общия обем на творбата. Основната част е посветена на възторжени описания на селския бит, открито противопоставен на градската “развала”, както и на развитието на просветата и на църковната борба. По това “Двама братя” се приближава до побългарената от Ю. Ненов творба на Хайнрих Чоке “Село Златарица. Полезна и истинска прикаска за добрите селски училища и разумните селяни...” (1970). Някакво подобно сходство може да се търси между “Пиян баща, убиецът на децата си” (1879) на Ил. Блъсков и “Ракийска чума” (1873) от Х. Чоке, преведена от П. Иванов. Близостта е по-скоро типологическа и идейна - двамата автори споделят сходни възгледи, а произведенията им принадлежат към това, което с известни уговорки може да бъде наречено “народна литература”.

На много места в „Двама братя” се говори за книги. Много повече отколкото в другите произведения на Ил. Блъсков. Наистина в „Злочеста Кръстинка” също има подобни елементи, те присъстват и в мемоарните текстове на автора. Но още бележките към най-представителното издание на възрожденеца разкриват разликата. Ив. Радев не е намерил повод за подобни бележки към текста на „Изгубена Станка”, към „Злочеста Кръстинка” са добавени четири бележки (първата за „Псалтир” и „Часослов”, след това за „История Бозвелиева”, „Христоития” и „География” на Фотинов).³ Към „Двама братя” бележките вече са поне 21 за книги и периодични издания и още поне 7 за книжовници.

Още в самото начало на книгата, в „Из Милковия днивник. г. 185... м. юни” Иванчо, приятел на героя, му разказва за една необикновена книга:

Хе, не знаеш ти [...] в Русия имало една свещена книга, наречена Библия, тая книга, която ние не сме виждали, била много на чест в Русия, нея я имали само богатите и който си я купел, ще я подвърже със златна подвързия, облечена в кадифе, тя ще стои на най-лично място в къщата; с ръка се не похващала, но когато трябва да я отварят и четат, ще я разгръщат със златна игла. Тая книга, сама, без украшението, струвала гроша 350. (с. 206-207)

Естествено Милко закопнява за това чудо невиждано и прави всичко възможно да се сдобие с него. Може би трябва да се поясни, че този Милко наистина е съвсем млад (на 17 години), но вече е „учител като всичките учители” (с. 205), т. е. интелигент, религиозен човек, народен просветител и любител на книгата. Милко представя себе си и приятеля си Иванчо по следния начин:

Много кротък, сладкодумен бе Иванчо, а още повече набожен, други книги той не четеше толкова, колкото Софронието, Митарството на Хаджи Найдена и житието на св. Алексия человек божий. Че и аз да се не хваля, твърде много обичам такива духовни книги, а пък житието на св. Алексия, което беше на стихове, научил съм го наизуст, колко бабички и старци съм разплаквал с него! (с. 206)

Оказва се обаче, че дори този книголюбив и набожен млад учител, чийто прототип – Ил. Блъсков - е издател на множество религиозни книжки, не е чувал за Библията – една книга, която, в света на „Двама братя”, я има (само?) в Русия и която не служи за четене, а за преклонение, подобно на икона. Пътуващият книжар Пенчо Радев трябва да я донесе след специална заявка и много увещания. Иванчо я получава, а по-късно, заразен от погрешни идеи, дава своя екземпляр на Милко (с. 231-233). Междувременно се разбира, че двамата приятели все пак знаят за Евангелието, преди отричането си Иванчо дори разполага с екземпляр и през Страстната седмица „се изпотрепваше да чете тия страници от Евангелието на 4-те евангелисти, дето са описани всичките прощални думи на Исуса Христа...” (с. 229) Получил Библията на Иванчо, Милко я отваря и, естествено, попада на подходящия за случая цитат „Биша ше и лжливи пророци в людех...” (с. 233)

За близо половин век религиозната просвета сякаш не се е отдалечила много от времето на Софроний, който също представя подобна картина на религиозно невежество, например във фрагмента „О вери” във Втори видински сборник (1806), в “Изповедание на православната вяра”, а и в „Житие и страдания”.

Днешният непредубеден читател като че ли е склонен да се запита дали пък няма зрънце истина в очевидно обидните и недобронамерени твърдения на „гърците” (всъщност гръкомани), цитирани след само няколко страници.

Дотолкова, види се, невежи са били тия враждебници на българщината, щото са ги считали [българите] за китапсъзи (народ, който няма своя писменост) и затова често сравняваха българина с арнаутина: „Вашите книги, както и тия на арнаутите, ги е изял биволът, който е сякал да са листи от зелка” – са говорили злобно и гърци, и гагаузи. (с. 214)

Друг парадокс. Именно в това очевидно злонамерено твърдение е може би единственото позоваване на някаква стара българска книжнина в текста на „Двама братя”. Наистина тя е изядена от бивола, но все пак я е имало. Докато другото, „правилното” твърдение, е че тя тепърва се ражда.

Впрочем днешният читател тук трябва да е особено предпазлив към твърденията на автора. В един друг, чисто мемоарен текст за същата епоха, писан по-късно – „Спомени из народния живот” (1912) - Ил. Блъсков предлага малко по-друго отношение към Софронието:

- Имахме един луд поп Чока – казваше дядо Слав. – Той, кога му скимнеше, току ни казваше сказание от Софронието, но ние твърде не му отбирахме. На български е наистина, ама не знаем как тъй повалено български, гаче ли е шопско: „хочу”, „мочу”, „кя”, „мя” – пълно с такива повалени думи, щото мъчно се разбира.

Познах, че хората се наситили на Софронието. У мене имаше един куп Цариградски вестници, събрани оттук-оттам. Аз често ги преобръщах. В тях имаше печатани различни слова, които по него време тогавашните учители са казвали. Намерих едно-две и от това малко, от онова малко взех, та си скърпих едно слово, скарясах го тъй добре, щото и аз самси го аресах.⁴

* * *

Вторият казус е свързан с въвеждането на един специфичен тип злодей – Тодьо („пръв български учител в г. Силистра”, с. 217 и сл.). Въпросът за прототипа или реалното съществуване на подобна личност не е ясен. Други споменавания на името не са ми известни. То попада в краеведски изследвания, но с пояснението „Според някои стари граждани такъв учител не е имало”.⁵ С много уговорки може да се допусне, че става дума за Христо Тодоров Ишпеков (ок. 1830-1873). За него също се знае малко, бащиното му име съвпада с името на литературния герой, подобно на даскал Тодьо Ишпеков също е от Котел, в Силистра идва по покана на бащата Рашко Блъсков (известно е, че синът Илия вижда в него човек, заразен от покваряващата цивилизация), а след това също се премества в Провадия, където става свещеник и живее до края на живота си. Не е ясно къде е учил, но знае гръцки.

Тази фигура е характерна за Ил. Блъсков, чертите й могат да се забелязват и в „Злочеста Кръстинка”, варианти на този образ могат да се открият и у други възрожденски автори. В този случай злото е директно свързано не просто с гърците, но и с просвещението, което достига до българите не без гръцко посредничество. “Отпосле, отпосле се узна, че Тодьо по някой благоприятен случай бил сполучил да прескочи в Атина, Гръцко, дето се учил и дето бил заразен от Каировото учение.”(с. 217) Тук очевидно се визира Теофилос Каирис (1785-1853) - водеща фигура в гръцкото просвещение. Този даскал Тодьо е основният негативно представен персонаж в “Двама братя”. Първоначално той демонстративно не спазва постите и организира комично (от гледна точка на автора) празненство, на което се преоблича като мечка и във възникналата суматоха си обгаря лицето. Това пък му пречи да се яви на годишното изпитание, където учениците му се провалят, защото са учили за добитъците.

- Ви не сте ли учили Свещена история? - попита пак Величко.
- Не сме - отговори ученикът, - ние сме учили Естествена история на Арнаудова.
- Ние сме учили за магаретата и конете - извика друг ученик, по лице познат, доволно разглезен и от майка, и от баща, и от учител. (с. 318)

В бележките Ив. Радев отбелязва: “възрожденец с името на Арнаудов не е издавал книга с подобно заглавие”⁶. Всъщност подобен труд съществува, но става дума за превод. Но същността на конфликта е в това какво трябва да се учи - Свещена или Естествена история. Одеският възпитаник отказва да изпитва учениците по естествена история, вместо това той избухва: “Страшно! Грозно! [...] Тук не е за седене, станете да си идем, гнявът божий справедливо ще се излей над нашите глави[...]”

В резултат Тодьо е изпъден от училището, искат да го прогонят и от града. Ако се погледне на думите му без предубеждение, ще се види, че той има известно право, друг е въпросът, че това право е опетнено от клеветата, която (нека не забравяме това) авторът го заставя да извърши:

- Да не ме пущате в училището, това можете да направите, но да искате да ме изпъждате из града, късно сте останали, то не е ваша работа[...] Тук има правителство[...] Но додето вие искате да пъдите мене несправедливо, аз ще справедливо чрез правителството да направя, щото този, който ходи да се бърка в чужди работи, този, който ходи да проповядва смущение по селата, помежду мирното население и да го раздразня, тогава ще да направя по-напред да си иде, отдето е дошел, но не! (с. 319)

По-късно този безверник се превръща в открит враг на българщината и на главните герои на творбата. За да спечели благоволението на пашата, Тодьо се свързва с фалшив светец (Ангуш) и взима от парите, които лековерните му оставят. (Подобни неща описват поп Минчо и др.)⁷ Основната му цел е да навреди на одеския възпитаник, благочестивия Величко. В представите на Ил. Блъсков идеите на Просвещението и опасната наука малко парадоксално се съюзяват с религиозното суеверие.

Но главното прегрешение на Тодьо е, че увлича след себе си част от младите. Чрез тях до читателите достигат някои от опасните идеи на Тодьо. Така Иванчо - добрият момък, попаднал под пагубното влияние на учителя, възкликва: “[...]проклето такова християнство, ние сме се обърнали на идолопоклонници и що е това кланение на щампи на светици [т. е. на икони - бел. Н. А.], що за глупост, що за дебело невежество?” (с. 231)

В края се оказва, че безверникът Тодьо е станал дори свещеник, “който е срам, позор за свещенството, съблазън за тамкъшното затънтено и доста многолюдно селско население: пиенец, развратник, разбойник до немай-къде” (с. 394).

Една от причините за падението на Тодьо са и неподходящите книги, които той чете. Тезата, че съществуват два вида книги – полезни и вредни – се прокрадва и в другия разгледан епизод, където, нека припомня, бе пояснено „...други книги той не четеше толкова, колкото Софронието...” Но пък дали не може да се потърси някаква ирония в подчертаването, че с житието на св. Алексия „колко бабички и старци съм разплакал”?

Реалният Хр. Ишпеков (ако се приеме хипотезата, че той е прототип на даскал Тодьо) е съпътстван от малко по-други и не толкова остри конфликти. Според Г. Димитров в Силистра по негово време (не е ясно дали с негово участие) българите се опитали да въведат в църквата и славянски език, но срещнали съпротивата на гърците и власите.⁸ В Провадия също има подобен конфликт, в резултат на който черквата няколко месеца е затворена.⁹

В „Двама братя” може да се открие ясно и представяне на конфликт между популярната религиозна книжнина от първата половина и средата на ХІХ в. и идеите на Просвещението и позитивното знание, представени в друг тип книги. Предпочитанията на автора са недвусмислено заявени. Но те не са чак толкова еднозначни. От една страна, в тях може да се открие, първо, едно несъмнено положително, но все пак дистанцирано отношение към Библията, т. е. към това, което в очите на автора изглежда най-високата форма на книжнина (за същинска теология въобще не става дума). Второ, малко неочаквано е въведена връзка между опасната наука на Просвещението и откровените религиозни предразсъдъци, които също са видени в негативен план и дори преди това са критикувани, пак от позицията на Просвещението.

Накрая нека припомня, че тези разсъждения могат да бъдат допълнени и уточнени с наблюдения върху други елементи от творбата. В случая вниманието бе насочено към сложния и нееднозначен образ на книгата в литературата от втората половина на ХІХ в., образ, който надхвърля преклонението, познато от друг, често цитиран текст на Ил. Блъсков: “Нашите едновремешни стари са отдавали такъв почит на книгата, както и на хляба... За грях се е считало да се тъпче под крак хлябът и книгата.”¹⁰

Просвета и промяна.
Сборник в чест на чл. кор. ст. н. с. I ст. д.ист.н. Румяна Радкова
и по случай 150-годишнината на Болградската гимназия.
София: Институт за исторически изследвания при БАН, 2010, с. 50-59.

Бележки ГЛАВА VIII

1. Вж. Sternhell, Zeev. Les anti-Lumieres. Du XVIIIe siecle a la guerre froide. Fayard, 2006. За българските аспекти на проблема вж. Danova, Nadia. Les anti-Lumieres dans l’espace bulgare. (под печат). [горе]

2. Вж. бележките към Блъсков, Ил. Повествования за възрожденското време. Избрани творби. С.: БЗНС, С., 1985. Надолу се цитира по това издание, като в скоби се посочват страниците. Авторът слага следното подзаглавие на творбата, което обяснява непривичното жанрово определение, използвано от литературните историци: „Повест. Основана на верни и точни събития в нашенско, особно по училищата ни, придружени със схващание и излагание на някои стари обичаи и обреди през годините 1850-1870”. [горе]

3. Вж. Цит. изд., с. 503-504. [горе]

4. Блъсков, Ил. Спомени. Съст. Д. Леков. С.: ОФ, 1976, с. 32. Вж. и с. 119, където е казано, че Софронието „биде напечатано на чист български език”, и че „то се слушаше и разбираше по-добре от благочестивите християни”. За по-разгърната оценка на житието на св. Алексий вж. с. 126-128. [горе]

5. Чаушев, Сл. Учебното дело в Силистра преди Освобождението. – В: Силистра и Добруджа. Научно-културни изследвания. Кн. 1. С.: Печатница Право, [1926], с. 234. Малко по-долу (с. 237-238) е казано: „Първият български учител [в Силистра], за когото има сигурни сведения, е бил Хр. Тод. Ишпеков, родом от гр. Котел [...] след завършването на котленското училище той идва в Силистра по настояване на даскал Рашко Блъсков от с. Калипетрово. Той е бил тогава на 26 години, висок и хубавец и е имал много хубав почерк. Той не е проявил голяма обществена извънучилищна дейност.” По-късно Ишпеков учителства в Провадия, става свещеник и умира там (1873). Възможно е Ил. Блъсков да го е имал предвид, когато пише за даскал Тодьо, за когото по-късно е казано, че „дошъл в Провадийско, оженил се, разгласил, че ще се запопи и ето ти го след две недели изгубване, завърнал се цял-целеничък поп.” (с. 395) Хр. Ишпеков е споменат още в: Димитров, Г. Княжество България. Историческо, геогравско и етнографическо отношение. Т. 1, С.: Придворна печатница, 1894, с. 245; Ганев, Н. Провадия в своето минало и настояще. С.: Издание на провадийската община и популярна банка, 1959, с. 69-70. Името на Ишпеков не се споменават в: Димитров, Стр. Н. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа. Т. 3, С.: БАН, 1988. Тук вниманието е насочено към следващия етап от развитието на просветата в града: „Силистренското класно училище било организирано през 1860-61 от учителя Милан Кънчев, но първостепенното си значение то придобило едва при учителстването на Тодор Пеев.” (с. 197). [горе]

6. Блъсков, Ил., Повествования..., с. 508. Ив. Радев се позовава на Аналитичния репертоар на М. Стоянов, където всъщност е описана “Кратка естествена история с 113 образа на разни животни и растения. Преведена и издадена от П. Дамияновича и П. К. Арнаудова. 1861. Във Виена, у книгопечатн. Л. Сомера”. Вж. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар. Т. 1, С.: Наука и изкуство, 1957, с. 479, № 549. [горе]

7. В бележка Ил. Блъсков разказва за опит на Д. Войников да се противопостави на същия Ангуш в Шумен. Вж. Блъсков И. Цит. изд., с. 508. [горе]

8. Вж. Димитров, Г. Княжество България, Т. 1, с. 245. [горе]

9. Вж. Ганев, Н. Цит. съч., с. 69. [горе]

10. Блъсков, Ил. Спомени..., с. 125. [горе]

• Предишна