Крайно интересната тема "Риторики на литературоведския дискурс" има своя злободневен аспект. Струва ми се, че задълбоченото осмисляне на съвременното състояние може да стане и чрез връщане към миналото. Картината на по-ранните критически стратегии, на риторическите позиции и типа аргументации може да се окаже полезна при осмислянето на днешното положение, което се характеризира по-скоро с недоизбистреност и търсене, отколкото с ясно очертани типове и изходни позиции.

И все пак какво е съвременното положение в академичния тип критика и литературната история. Струва ми се, че с просто око се забелязват няколко особености:

умора от строго литературоведската проблематика,

опити за подкопаване на канона.

Колкото до т. нар. оперативна критика, тя е почти изместена от слабо прикритата реклама (което е нещо сравнително ново) и от традиционната приятелска добронамереност и сервилност към силните на деня или търсене на повод да се уязви литературен или политически противник. При това иконоборческият патос бързо заглъхна, а младите се подканват едни други да назоват "свещените крави" около "храма" на съвременната българска литература.¹

Умората от строго литературоведската проблематика изглежда световен процес, но у нас тя може да се разглежда и като отхвърляне на изглеждащото вече ненужното оттегляне в литературната кула от слонова кост. От друга страна практически всекидневно се срещаме с текстове, които се афишират като литературоведски, а не се занимават с литература. Множество текстове използват литературата за да изградят или по-скоро за да илюстрират някаква своя концепция, която има друга проблематика - социологическа, психологическа, народопсихологическа, теологическа, семиотична, феминистка и т. н. В редица случаи е трудно да се разбере коя от двете системи всъщност изяснява другата. Например дали някоя конкретна психоаналитична теза бива илюстрирана, т. е. доказвана чрез литературен текст или е подчинена на усилията да се осмисли този текст. По-ясни са само немалкото случаи, когато някой автор декорира текста си с "екзотична" за по-традиционната критика фразеология, без да успее да извлече от нея някаква полза за наблюденията си.

"Иконоборческите" опити за подкопаване на канона, а и за неговата "деконструкция" или за отказ от институцията на канона не могат да се сведат единствено до следствията от някаква значителна политическа промяна, каквато съпътстваше появата на актуалните у нас в началото на 90-те години опити за "нови прочити" и "преоценки". В чист вид тези опити се извършват едновременно чрез литературни и металитературни текстове, но не винаги са синхронни.

Опитите за подкопаване на канона засега като че ли са по-скоро в етапа на артилерийската подготовка, която при това постепенно заглъхва. Охотно се обяснява, че това трябва да стане, разгръща се теория на канона и стратегията на неговото подриване, водят се разпалени битки около учебници, учебни програми и отделни конкретни явления, но не си спомням за сериозни размествания или налагане на нови имена от миналото. Връщането към средата и втората половина на миналия век би било полезно и защото тогава се полагат основите на българския литературен канон, който след това практически не е радикално променян. Опитите за радикална промяна, предприети през 40-те и 50-те години на практика се саморазрушиха. Оказа се невъзможно изграждането на канон без П. П. Славейков, Траянов, да не говорим за Вазов, а едва ли някой е приемал сериозно вместването на Кр. Велков, Б. Баров и пр. в някаква форма на канона.

Критическите стратегии на възрожденците могат да се диференцират в няколко категории, които Б. Ничев назовава "критическия утопизъм", "критическия синкретизъм" и "критическия реализъм"³. Следвайки донякъде хода на неговите мисли аз се опитах да предложа малко по-различна типология: ² класицистично, прагматично и утилитарно отношение към литературата, която тук ще се опитам да разгърна. Всяка от тенденциите изгражда някаква своя специфична риторика и аргументация, своя визия за българската литература, за нейния и универсалния литературен канон. Всяка от тенденциите има и своите продължения в по-ново време, в известен смисъл - дори и днес. При това както в литературната история, така и в критиката. Същевременно подобно разглеждане на едро естествено не може да мине без голяма доза заостряне на тенденциите, но това не е фатално, ако не се забравя, че става дума само за една най-обща схема.

Класицистичното или академично отношение настоява за усвояване на някакви утвърдени ценности от миналото. То предполага наличието на универсален европейски канон и не допуска възможността вече да съществуват български "канонни" произведения, може би ако се изключи средновековната литература. Подобно мислене като че ли през Възраждането е най-силно сред университетските възпитаници, които в голямата си част са следвали в Русия.

Прагматичното отношение към литературата приема, че критиците трябва да се съобразяват с реалностите в българската култура и започва да гради свой канон, който да допълва универсалния европейски канон, виждан по по-различен начин от класицистичната тенденция. Прагматичното отношение е характерно за възрожденците, които се формират и живеят в границите на империята и особено за цариградския кръг.

Утилитарната, по-точно радикалната тенденция желае бързо да промени реалности чрез насочване към актуалното и директно полезното и сякаш проблематизира съществуването на траен канон, бил той универсален или национален. Утилитарният подход е типичен в най-голяма степен за емигрантите във Влашко, оформили се като литератори пак в Русия, но изпитали по-силно въздействие не от университетските, а от либералните кръгове.

Класицистичното отношение се проявява в най-чист вид в прочутата статия "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им"⁴. Нешо Бончев формулира големия въпрос: "отде да захванем нашето изучаване на иностранната литература". Вглеждането в текста, който се позовава и на български произведения, разкрива че скритият проблем е всъщност е "отгде да захванем конструирането на българската (оригинална и преводна) литература"⁵.

Въз визията на Н. Бончев съществуват два свята, недвусмислено противопоставени един на друг - "духовний, литературен и историчен живот на ония народи..." и "сляпо царство на нашата книжнина... това чернокнижно гяволско хорище". Аргументация всъщност няма, за критика нещата са очевидни и той вижда задачата си в тяхното назоваване и обвързването им с подходящи епитет. Работата му е да знае за съществуването на идеалния ред, да констатира неговата недостатъчна рецепция в (българската) реалност и да предпише лечението. В предписанието естествено ключовата дума е "трябва" - "трябва отначало да се запознаваме...", "трябва да изучаваме..." и повелителните глаголни форми - "вгледайте се внимателно...", "вгледайте се, повтаряме..." и т. н. Не само високата риторика на статията, но и сравнението с дневника и писмата на Н. Бончев определят статията и критиката въобще като особено, публично говорене, което не е единствено възможно и не съвпада с частното говорене на същия автор. ⁶

Вглеждането в днешната (или вчерашната) литературна история и особено в т. нар. история на критиката предлага многобройни безкритични преповтаряния на авторитетните Бончеви (също важи и за Ботеви и Каравелови) мнения, преценки и дори изреждания. Твърде рядко се проблематизира както основателността на идеалните редове, предложени от авторитетите на миналото, още по-рядко - самото съществуване на тези идеални редове. В интерес на истината в последно време амбициозната нова литературна история упорито и много често основателно се опитва да проблематизира тезите на авторитети от миналото от калибъра на Н. Бончев, но когато същите днешни автори се насочат към своята съвременност, нерядко повтарят Бончевите жестове - и знанието за съществуването на някакъв идеален ред, и разделението между високото публично говорене и частните пристрастия към по-популярни творби.

Представителна за прагматичният подход е неподписаната статията на С. С. Бобчев "Нашата книжнина"⁷, която полемизира с Н. Бончев, като се опитва да диференцира общата картина: "Признаваме наистина, че в голямото множество на тези издания намерват се и таквиз, които заслужават названието чернокнижно гяволско хорище, както ги зове младий българский книжовник г-н Бончев. Но ний не споделяме неговата идея, че книги от рода на Изгубена Станка, и на Робинсона, са безполезни за днешното ни читающе общество. Напротив, даже ний можем да го уверим, че подобни книги, макар и да не са от препоръчваните от него класически творения из първа ръка писатели, принесли са и приносят полза и по-голяма, смеем да приложим, от неговите "Разбойници" Шилера."

По-късно в рецензия за превода Н. Михайловски на "Пикильо Алияга" от Й. Скриб С. Бобчев продължава: "ние не можем да не посочим с особито благодарение на доволно сполучения по български написан роман "Нещастна фамилия" от г. В. Друмева, сегашния епископ Климент, на "Изгубена Станка" съчинение на Р. Блъскова, на няколкото добре избрани преводни романи...⁸

Явно за Бобчев български произведения вече са съпоставими с преводните образци и образуват един ред, т. е. изграждането на българската литература, в известен смисъл - на нейния канон - вече е започнало. Оказва се, че съществува и трети тип книжнина - нито препоръчваните високи образци, които Бобчев търси в по-ново време⁹, нито чернокнижно гяволско хорище, която обаче поне понякога "принася полза". Тази полза - ключовата дума за прагматичния подход - обикновено не е назовавана или се търси в различни посоки - "ползата от прочитанието" като развитие на обикновената грамотност, която пък има принос към нравственото усъвършенстване и към националното самоопределяне - два големи просвещенски проекта, които просто плачат за проблематизиране. Най-малкото защото влизат в противоречие с основната за Възраждането Паисиева опозиция прости, но нравствени българи срещу учени, но лукави византийци. Или пък с явната затвореност на необразования човек, противопоставен на универсализма и отвореността на образования. Традиционната литературна история, която, както бе дума, от една страна обича да повтаря бончевските по тип преценки, от друга упорито акцентува върху "ползата" от възрожденската книжнина и натоварва думи като "утилитаризъм" и "утилитарност" с явни положителни конотации, като по този начин още повече обърква и без това неясните си представи за това що е литература¹⁰.

"Нашата книжнина" на Бобчев също може да се разглежда като програмна статия. Тя е дело на бъдещ московски възпитаник, който в този момент обаче е типичен представител на цариградския кръг. Стратегията тук е по-друга - присъства чуждото мнение, което се отхвърля, наистина също без особена аргументация. Бобчев обаче безпогрешно подбира сред примерите на своя опонент двата, които най-малко издържат критика ("Робинзон" и "Изгубена Станка"), и естествено заостря констатацията си за "Разбойници".

Прагматичният подход е до голяма степен междинен и поради това недоизяснен, по-скоро критикуващ чужди позиции, отколкото градящ някаква своя завършена представа. Затова и в него несъмнено могат да се намерят различни противоречия. Съвсем младият Бобчев бърза да формулира пристрастията си към позитивното, към познавателната литература: "Въобще книжовните трудове могат да се разделят на два дяла - забавен и научнопоучителен. От първий дял книгите наистина намерват повече читатели. Знаете добре, че има окаяни хорица, които душа дават за блудкави романчета. Причината на това ви [е] известна. Но каква полза принасят тези фантастически творения на своите любители? Дали по-друга от тази, дето изпълнят фантазията с по-чудновати мечтания и оставят следи от дим и пари. Романите, тези разбирам, които не са нито исторически, нито пък развиват поучителен въпрос, тези романи са убийствени за наший народ, особито в днешньото му положение" - заявява той в писмо до настоятелството на Българското печатарско дружество "Промишление" на 24 октомври 1872 г.¹¹

В критическите си изяви от следващите години Бобчев няма да е толкова категоричен, ще посмекчи възгледите си, дори привидно ще твърди нещо много по-различно. Несъмнено младият автор, който в цитираното писмо препоръчва своя ръкопис на "Пътуванье около света", не се е отказал от литературните си пристрастия и интереси, но предпочита да постави акцент върху зреещите у него позитивистични настроения, които няма как да не бъдат свързани, поне косвено или типологически, с идеите, които се налагат в част от руската критика и обществена мисъл след В. Белински.

От друга страна в цитираната рецензия Бобчев ще заяви: "Романът е най-природният род от съчинението; той е в същото време и най-изгодният за да се разкажат много исторически подробности, приключения и събития; той е най-заможният да представи во всичката живост някоя отлична историческа или легендарна личност; той най-подир е най-ясното изображение на человеческите страсти, стремления, идеи и наклонности."¹² Не може да не се долови, че цялата тази пламенна възхвала на романа се мотивира не със собствените му качества, с литературността, а с един от аспектите на неговата приложност. Един възглед, който не е напълно чужд и на някои днешни литературни историци.

При цялата му колебливост и неизясненост, струва ми се, че прагматичният подход е най-плодотворен. Именно той и единствено той през епохата, донякъде по силата на своята междинност, предлага някаква възможност за аргументация, а и е относително по-малко склонен да следва външни авторитети - традиционна слабост на българската критика и до днес.

Радикалният подход към литературата е най-характерен за Л. Каравелов и Хр. Ботев. Двамата многократно формулират негативното си отношение към домашната си книжнина дори и по-категорично от Н. Бончев. Но отрицанията им са продиктувани не от сравнение с някаква класика, с някакъв идеален ред, а от желание за радикална културна промяна, породена по-скоро от общуване с идеите на либерали като Белински и Писарев.

Представата на радикално мислещите критици за съвременната им литература е недвусмислено негативна. Л. Каравелов сякаш я формулира най-директно: "Ние можем да наречем българска литература само българските народни песни, които са събрани и напечатани от братя Миладинови, от г. Верковича и от г. Чолакова... Българите нямат още литература."¹³ Ботев е не по-малко строг, както когато споменава попътно a la Бончев разни "Телемахи", "Геновеви", "Душици" и пр., така и когато става дума за "Войниковци, Пишурки, Пискюллиевци, Пърличевци, Вазовци и прочие наши велики таланти"¹⁴. Това негативно отношение към българската словесност обаче е допълнено с едно по-скоро скептично отношение и към чуждите литератури, което не предполага наличието на Бончевия идеален външен ред.

Чуждото е коментирано преди всичко от гледна точка на това дали е полезно за нас и нерядко то се оказва не особено подходящо. "За французския народ могат да бъдат "полезни и поучителни" романите даже на Пол-де-Кока, а за нас не ще да има смисъл даже и Гетевия "Фауст".¹⁵ По-долу се пояснява: "нам е потребна преди всичко "азбуката" с нейното най-ново и най-лесно преподавание". Очевидно тук се отрича съществуването на какъвто и да е идеален ред, който има смисъл "за нас", бил той "класичен" ("Фауст") или по-съвременен, по-прагматичен (Пол дьо Кок).

Една творба, с която Ботев категорично не е съгласен, е "Тайните на инквизицията" от Фереал, превод Н. Михайловски¹⁶ - за него тя е "произведение слабо и недостойно да се превожда". Любопитното тук е, че с насочеността си срещу религиозните институции творбата в известен смисъл би трябвало да му допадне, така че Ботев я отрича практически по художествени, а не по идейни съображения. Каравелов също е строг към тази книга, като вмъква една всъщност много типична "мотивировка": "Нека г. Блъсков прочете съчиненията на Юлияна Шмита и на Гетнера и тия ще му обадят какъв е Пол Февал и какви са неговите романи. Когато европейците са оценили "Тайните на инквизицията" от Пол Феваля лошо, то нам не остая що да прибавим."¹⁷ Явно и за радикалите съществуват неоспорими авторитети, при това в случая доста благонравни и академични. В бързината дори не се забелязва, че авторът е не Пол Февал (Paul Feval) - знаменитият конкурент на Дюма-баща и Йожен Сю, а по-малко известният В. Фереал.

Обикновено се приема, че Ботев има предпочитания към документалната литература, към позитивните знания - "Селски лекар" от Ив. Богоров¹⁸, "Понятие за хигиена" от д-р Д. Начев¹⁹ и "За животните, които са полезни за полето и горите" от П. Аникиев²⁰, споменатите два превода на Бобчев - "Животът на Франклина" и "Ловци на растения", а също и "Темниците ми"²¹ (като се разграничава от нейната "религиозна философия"), брошурата политикоикономическа проблематика "За парите", преведена от Ст. Стамболов и Ф. Симидов²², "Съкратена история на умственото развитие в Европа" от Д. И. Писарев²³ ("по Дреперовата история"), превод на Ат. Илиев и някои др., а също и съчиненията, които сам превежда или възнамерява да преведе: драмата "Кремуций Корд" от Н. Костомаров и мемоарите на Мелек ханъм и нейния син Осман бей "Тридесет години в турските хареми" и "Турците и техните жени, султанът и неговия харем". От препоръчваните от него книги единствено "Ловци на растения" и "Кремуций Корд" са фикционални, но с несъмнени познавателни страни. Каравелов стои малко по-близо до прагматичния подход - в единични случаи той все пак се изказва положително за "Велислава" и "Криворазбраната цивилизация" на Войников, и особено за "Иванку" на Друмев²⁴.

Без да се затрудняват с аргументации, радикално мислещите литератори предявяват към съвременните им литературни творби един комплекс от изисквания: те трябва да бъде едновременно значителна художествена творба (не непременно от прочут автор), със значителна идея, да е писана от позициите на реалистичната естетика, да има познавателно значение и да е подходяща за българския народ, комуто е потребна по думите му "преди всичко "азбуката" с нейното най-ново и най-лесно преподавание". Именно "най-новото", а не "класичното". И при тях "полезно" е сред ключовите думи, наред с повелителните форми и ироничните обрати. Полезното за Ботев например е в "популярните истини" от "Понятие за хигиената", а не толкова Каравелова книжка за Кирил и Методий, която "ще да принесе каква-годе полза на българския народ" само защото "прочитанието само по себе си е прогрес за полуграмотните невежи" - изразът едновременно приема и иронизира характерната просвещенска теза.²⁵ Не е чудно тогава, че радикално мислещите литератори практически не се изказват положително един за друг.

Предлаганите размисли представляват опит за първоначално очертаване на един кръг от проблеми, който поне имплицитно винаги стои пред всяко задълбочено разглеждане на "риториката на литературоведския дискурс".

 

Език и литература, 1998, № 5-6, с. 55-63.

Бележки

¹ Вж. репликата на Литературен вестник (№ 32, 22-28 октомври 1989) към рубриката "Изборът на Марин" в Литературен форум (№ 31, 14-20 октомври 1997 и сл.)

² Вж. Б. Ничев. Основи на сравнителното литературознание. С.: Наука и изкуство, 1986, с. 190 и сл.

³ По-подробно представяне на тази типология, насочена главно към критиката на преводите вж. в: Н. Аретов. Българското възраждане и Европа. С.: Кралица Маб, 1995, 137-146.

⁴ Периодическо списание, 1, N 7-8, 1873. Вж. и Н. Бончев. Съчинения. С.: Бълг. писател, 1983, 115-119.

⁵ За представите на Н. Бончев за присъствието на чуждото в българската словесност, както и за оригиналната българска литература вж. писмото му до В. Друмев: "По-добре чуждо хубаво, нежели своето, та още неузряло." Н. Бончев. Съчинения, с 396. Вж. още: "Днес всичко, що се пише на български, е дебело, недодялано, защото още не се е обособил и устоял езикът ни, не е приел образите си." Пак там, с. 125.

⁶ Вж. Н. Аретов. Нешо Бончев и възрожденският ни диалог със света. - Пламък, 1990, № 4.

⁷ Читалище, 4, № 5, 1874. Вж. и Българска възрожденска критика. Съставител Г. Марков. С.: Наука и изкуство, 1981, 384-386.

⁸ Читалище, 5, 1875, № 6; вж. и Българска възрожденска критика, с. 441. Авторът има предвид следните творби: "Лодойска, поляшка историческа приказка" (Цариград, 1868), прев. П. Р. Славейков - това не е произведение на В. Шербюлие, както е отбелязано на много места, а част от "Животът и приключенията на кавалера дьо Фобла", т. 1, "Една година от живота на кавалера дьо Фобла" (1787) от Луве дьо Курве (1761 - 1791); "Отечество и любов или от трън та на глог" (1872) от В. Шербюлие, прев. П. Р. Славейков; "Беатриче Ченчи или невинно заклана мома. Истинска италианска повест" (1867) от Франческо Доменико Гвераци, превод Д. Блъсков; "Варвара Убрихт, калугерица в Краков. Истинска повест, написана по полски от И. К. Превел от румънски П. Кисимов" (1873) от Ладислав Кулчински. На "Изгубена Станка" (1865) действително е отбелязано "Написал Р. И. Блъсков", но творбата е дело на Илия Блъсков, който я подписва с името на баща си, за да избегне евентуално преследване, от което се страхува.

⁹ "Но ний трябва да забележим и това, че по-добре би било ако се превеждаше някой от по-ползователните и по-сгодни за нашата среда романи, каквито са романите на Валтер Скот (у англичаните), на Балзак, на Жорж Занд, на Виктор Хюго, на Алфонс - Карла (у френците), на Гете (у немците) и на Тургенева (у русите)." - Читалище, 5, 1875, № 6; вж. и Българска възрожденска критика, с. 441. В останалите си критически изяви Бобчев рядко се ангажира с подобни препоръки. В статията "Българското позорище" (Право, 6, № 12, 17 май 1871. Вж. и Българска възрожденска критика..., 189-191.) той вмъква два цитата от "госпожа Стал", а в "Нашата книжнина" (Читалище, 4, 1874, № 5. Вж. и Българска възрожденска критика..., 384-386.) се изказва положително за "Робинзон" от Д. Дефо и за книги на печатарското дружество "Промишление" като "Приключенията на Телемаха" от Фр. Фенелон, "Дон Кихот Маншский" (непубликуван превод на П. Бобеков) и два свои превода. Като се остави настрани несъмнената лична ангажираност с част от изданията, която при Бобчев, а и не само при него, не е без значение, в цялостната критическа дейност на книжовника не може да не се забележи тежнение към литературата като такава, към утвърдените ценности на европейската и българската литература. Това тежнение съжителства мирно с афишираното пристрастие към "научнопоучителната" книжнина.

¹⁰ Вж. Н. Аретов. Отношението книга - художествена творба и проблема за литературната история на Българското възраждане. - Литературна мисъл, 1995-6, № 3.

¹¹ Вж. В. Тилева. Българско печатарско дружество "Промишление" в Цариград. 1870-1885. С., 1985, с.271.

¹² Българска възрожденска критика, с. 441.

¹³ Българските драми. - Независимост, 3, № 28, 31 март 1873 г. Вж. и Л. Каравелов. Събрани съчинения, Т. 6, С.: Бълг. писател, 1985, с. 182. Каравелов и в други случаи прави подобни изказвания. Вж. Восточний вопрос и Болгария. - Свобода, 1, № 2, 12 ноември 1869, Събр. съч. Т. 6, с.134; Нашата книжевност. - Свобода, 1, N 5-7, 3-17 декември 1869, Събр. съч. Т. 6, с. 143-149. Друг път той не е толкова категоричен: "Нашата книжевност захваща вече да се разширява и все повече и повече открива своята физиономия[...] и ние трябва да се съзнаем, че началото е вече положено и буквата А е вече написана в българската азбука." - Свобода, 1 N 32, 27 юни 1870, Събр. съч. Т. 6, с.156.

¹⁴ Знаме, 1, № 9, 16 февруари 1875. Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 178.

¹⁵ Знаме, 1, № 12, 28 март 1875, Хр. Ботев. Съч. Т. 1, 1986, с. 185.

¹⁶ Знаме, 1, № 121 28 март 1875. Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 185-186.

¹⁷ Свобода, 1, № 6, 11 декември 1869. Л. Каравелов. Събр. съч. Т. 6, с. 453.

¹⁸ Хр. Ботев. Цит. изд. с.186. Специално към тази книга Л. Каравелов се изказва недвусмислено негативно. Вж. Л. Каравелов. Цит. изд. с. 149-157.

¹⁹ Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 198.

²⁰ Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 193.

²¹ Знаме, 1, № 5, 12 януари 1975. Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 171. Каравелов също се изказва за книгата на с. Пелико в подобен дух. Вж. Тъмниците ми... - Знание, 1, 1975, № 2.

²² Знаме, 1, N 11, 16 март 1875. Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 184.

²³ Знаме 1, N 15, 9 май 1875. Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 191.

²⁴ Л. Каравелов. Събр. съч. т. 6, с. 151, 176, 183. Другаде Каравелов е доста по-строг към Войников.

²⁵ Хр. Ботев. Съч. Т. 1, с. 195.

• Предишна
• Следваща