Оплакването е национален спорт, това е ясно. Та и да поспортувам.

Колкото и да мърморят, хората, които публикуват текстове, в които не пишат до края на реда, те всъщност са контингент на немалко награди, кои материални, кои потупване по рамото пред избрана група приятели, кои – снимка пред строя. Малко по-рядко, но и авторите на дълги текстове, писани до края на реда, също биват отличавани. Преди дни мои колеги номинираха за една награда подобно произведение на явно доста пробивна авторка (ще си спестя прилагателните, развалят стила). Оформителите също са обект на справедлив интерес. Дори и несъмнено онеправданите преводачи понякога биват забелязвани. Един два пъти в годината издателите си раздават разни лъвове, а и посвещават рицари по някакъв ритуал, който е напълно неразбираем за непросветените. Всички те, заедно със съставители, продуценти и пр., са защитавани от Закона за авторските права, поне de jure.

(Изкушавам се да отворя една скоба, не съвсем без връзка с темата. Спомняте ли скандалът с клетата Читанка. Който следи последните разправии ще да е забелязал, че някои от издателите, които яростно защитаваха авторските права от един некомерсиален и очевидно полезен сайт, изведнъж вземат, та забравят за тях, когато става дума за търговия. Думата ми е за Лаура Ескивел, ако не сте се сетили.)

Но да се върна на думата. Единствено редакторите, заедно с коректорите и страньорите, са забравени, когато раздават бонбонките. Още повече, когато съчетават и трите функции. 

Впрочем, май не съм съвсем прав. Читателите и журналистите понякога се сещат за тях, особено когато попаднат на някоя грешка или на нещо, което възприемат като грешка. На белетристите е позволено да виждат света по свой си начин, от есеистите дори се очакват неочаквани неща (които доста често са неверни, а и издават не особено добра осведоменост). А поетите, поетите… Понякога единственото безспорно нещо може да е името им, ако и то не е псевдоним. Съвестните редактори обаче не просто поправят неизбежните неточности на преводачите (несъмнено най-ерудираните сред пишещите), дори се опитват да помагат на авторите, за което нерядко са възнаграждавани с поглед, който идва някак отгоре. И с реплики за това, че който не може, той критикува или редактира…

Градивното ми предложение, макар и утопично, е следното. До наградите няма да се доберем, но дали пък да не си спретнем един синдикат. Звучи левичарски, но всъщност не е, става дума за интелектуална („творческа”, боже прости ми) дейност. Не че тъй наречените творчески съюзи и сдружения реално помагат на хората от гилдията (извън ръководствата им и на още някой, който се върти около тях), но все пак. Тези съюзи и сдружения би трябвало да ни се зарадват, ще им помагаме при писането на прошенията до властниците, някой път може и да успеем да им обясним, че декларациите и откритите им писма не винаги са особено смислени, а колаборирането с доскорошни опоненти, някак не е много елегантно.

 

В навечерието на 1 май 2011

• Предишна
• Следваща