Да, естествено. Солидарен съм с жертвите в Анкара. Вероятно, наистина не по същия начин както с парижките. 

Разликите - освен етническите и религиозни предразсъдъци, от които трудно се освобождавам, въпреки че уж съм ги победил, има и поне още две неща. Те като че ли тръгват в различни посоки, но все пак.

Първо. Свикнали сме, възпитани сме да се прекланяме пред „борците за свобода“, дори когато вършат неща, които могат да се определят като „тероризъм“. При това не само у нас. Казвали са ни го не само националистите, а и поети като Далчев.

Всички, паднали за свободата
дето и да е, са наши братя -
пак по кръв, но само че пролята.
(1956)

Второ. В случая не мога да съм напълно убеден, че държавната машина няма нищо общо. В Париж това някак се подразбира. Но в Турция, пък и в Русия…

• Предишна
• Следваща