1

Почувствах се провокиран от поредният списък от „книги, които трябва да прочете всеки“. Тези списъци са, разбира се, по правило не особено сериозни, по-симпатични ми са шеговитите, които ни казват, например, как да говорим за тези книги, които не сме прочели и няма да прочетем. Оставям настрани оспоримите детайли, например колко хора на някаква възраст (по-правило младежка) реално биха могли да прочетат препоръчвания корпус от текстове. Или евентуалната връзка на част от текстовете с някакъв комерсиален издателски проект. Или демагогски опит за намеса в образованието и т.н.

Нека повторя някои известни неща, след това ще се опитам да ги продължа, без да цитирам, но и без претенции за особена оригиналност. Смисълът на подобни списъци е в това, че те конструират някаква общност – хората, които познават по някакъв начин изброените текстове и приемат техните ценности. Съществува едно неизбежно вътрешно напрежение (антиномия) между консервативната нужда да се съхрани една общност и да се предадат напред във времето нейните ценности, от една страна, и неизбежното обновяване, което различни процеси налага. Явно традиционната част в всеки подобен списък (в най-широкия смисъл на думата) е неизбежен, иначе общността би се разпаднала, защото няма да може да комуникира, да говори на един споделен език. Не по-малко неизбежно е въвеждането на една втора, динамична част от списъка, която да въвежда новото. И тук възниква един възел от проблеми, на които всеки подобен списък отговаря, дори и ако, както е най-често, съставителят му не си дава сметка за тях.

Най-лесно се забелязва въпросът за пропорцията между традиционни и нови елементи. Не знам отговора, съмнявам се, че има някаква препоръчителна „златна пропорция“. Това, което твърдя, че съставянето на подобни списъци трябва да държи сметка за двата елемента и неизбежното напрежение между тях.

Вторият въпрос, който също не е труден за забелязване, е свързан с общностите, които списъците градят. По условие те са няколко и разбиранията за тяхното съотношение зависи от съставителя и целите, които си поставя. В българския случай общностите са няколко и те са добре известни – българите, християните, православните, балканците, източноевропейците, европейците, човеците… Всяка от тези желани общности може да претендира да бъде представена. Йерархиите, в които те се подреждат, не могат да не породят напрежение.

По-горе поставих многоточие при изреждането, защото съществуват и други общности. Тъй като подобни списъци нерядко са насочени към образованието, те предполагат някаква възрастова граница, която също очертава някаква общност, поне временна. (Казвам „поне“, но идеите, оформени или възприети в такава временна общност, поне частично се запазват и след излизането от нея.) Препоръките към тази възрастова общност са особено интензивни.

Споровете (бих казал гръмогласното говорене) обикновено са около традиционните ценности и тяхната застрашеност. Отлична територия за демагогия, за пропаганда, за самоизтъкване, а в някои случаи и за извличане на материални облаги. Място на Паисий, Ботев, Вазов и пр. в списъците и в учебните програми отдавна подхранва демагогията и суетата на немалко хора. В известен смисъл същото важи и за обратните възгласи – а защо го няма (или не е представен достатъчно разгърнато) Т. Траянов, Г. Марков и пр. Идеологическата (бих казал партийната, дори партизанската) страна на подобно говорене е очевидна и ще я пропусна, но тя не трябва да бъде забравяна.

Най-деликатен, струва ми се, е въпросът за това какво предлагат елементите от втората, динамичната част от списъците. От една страна, като ценности, от друга като основателни амбиции на новите поколения, които се стремят да попаднат в канона (колкото и да се старая, няма да мина без тази дума). И тук се наблюдава едно всъщност естествено закъснение – като ново се препоръчва нещо вчерашно, нещо от младежките години на препоръчителите.

Така стигам до друг деликатен проблем – препоръчителите. Кръгът им е доста широк. Почти всеки смята, че е компетентен да предлага идеи по въпроса. Както при футбола, а в последно време – и при здравословното хранене. Без да смята за необходимо да докаже своята компетентност. Без дори сам да се придържа към препоръките си, т.е. да е чел това, което смята, че другите (учениците) трябва да прочетат. Самият факт на отправянето на препоръки придава престиж и приобщава към общността на начетените и ерудираните хора, на защитниците на безспорните ценности.

Струва ми се, че е възможен и един по-друг подход към този възел от проблеми. Социологическите проучвания на четенето и читателските нагласи биха били добра изходна точка. Но част от въпросите, които ми се струват важни в случая, не намират отговор в познатите ми проучвания, оставям настрани популярните класации. Често и разграничаването между четенето по образователни и професионални причини не се разграничава от четенето за удоволствие. Трудно се разграничава и четенето заради престижа и неговите разновидности. Хората се стремят да повишат своя статус не само в обществото като цяло, но и в рамките на някакви по-малки социални групи, които могат да бъдат настроени ако не подривно, то поне критично спрямо статуквото, да се придържат към ценности и четива, които статуквото отхвърля.

Отдавна се интересувам от границата във времето, отвъд която текстовете престават да бъдат интересни като четиво за удоволствие. Тази граница, разбира се, е динамична, а и зависи от жанра, от престижа, пък и от националността на творбата. Допускам, че „Декамерон“ може да бъде четен за удоволствие, но се съмнявам, че българска книга от това време или от аналогичната епоха би имала същата читателско отношение днес. Хвърлям любопитни погледи към това, което хората четат в трамвая, подпитвам познати. По едно време бях решил, че най-старият български автор, който се чете за удоволствие, е Д. Талев. Не съм сигурен дали продължава да е така.

Съставянето на препоръчителни списъци от книги е благодатна и лека работа за публицисти, но тя става доста по-сложна, когато се насочи към литературния канон и образованието.

2

Първата част на този текст се появи в Маргиналия и предизвика известни реакции, до мен стигнаха положителните. Те поставяха и някои добронамерени въпроси. Във Фейсбук Antonia попита „не сте ли имал нужда, в ранните години (говорейки за различните етапи на съзряване) да се срещнете с добри такива [произведения на изкуството] и да оставите интуицията си, натрупала волята да разпознава, за да направи свой избор? златната среда според мен е и в разпознаването. Добрият вкус привлича подобен :)“ За себе си мога да отговоря – да, за съжаление повече в „ранните години“, постепенно и за съжаление, все по-малко. Подобни неочаквани срещи са празник, професионалните занимания с изкуство, а и възрастта ги правят все по-редки.

В същата посока разсъждава и Емилия Коралова-Стоева, която допуска (вероятно основателно), че „четенето е едно от най-консервативните и егоцентрични занимания и го осъзнаваме напр., когато искаме да го споделим.“ По малко по-друг начин нещо подобно казва и Violet Velev, нямам никакво желание да възразя на разбирането му, че „идея за четене на книги, не може да съдържа думи като „трябва" и „всеки". Въпреки че преподавателят в мен не е напълно съгласен, може би защото си пази хляба. По-осведомените имат основания дискретно да препоръчват, ще рече – да предават своите разбирания, своята ценностна система. Акцентът тук е върху „дискретно“, въпреки че прекалената дискретност често се проваля. Казвам го от собствен опит.

А нещата със списъка, който се опитах да коментирам, са доста по-банални и нямат особена връзка със споменатите проблеми. Препоръките са част от поредното мероприятие („18 незадължителни книги, които трябва да прочете всеки 18-годишен“), което има колкото ПР-характер, толкова и комерсиален елемент. Събират се ценени от медиите хора, говорят разни умни, според тях неща, отъркват се във властта, вероятно усвояват някоя и друга субсидия и започват печеливш издателски проект. Приемам греха неволно да се включа в рекламата им и ще спомена имената, така, както те са избрали да се представят. Ще се въздържа да коментирам самото представяне, което е любопитно. Както и подборът. И така:

В журито влизат 32-ма души, между които министърът на образованието Меглена Кунева, нейният заместник Диян Стаматов, ректорът на СУ Атанас Герджиков, сценаристът на „Шоуто на Слави" Иво Сиромахов, Иван Киров, структуралистът Георги Лозанов, писателите Антон Дончев и Алек Попов, шефът на bTV Павел Станчев, кадрите на „24 часа" Виолета Станичич и Капка Тодорова, Надежда Делева, Валери Найденов, писателят  Захари Карабашлиев и т.н. 

Наблюденията по-долу са върху първите отговорили - Борислав Зюмбюлев, Л. Дилов-син, Алек Попов, Капка Тодорова (Лола Монтескьо), Георги Лозанов

Наистина ми беше интересно да видя какво те препоръчват на тийнейджърите. А и как реагира публиката, която може да гласува за предложенията. Очертават се няколко групи след препоръчваните книги.

Първата включва книги за деца, която наистина би било хубаво да бъдат прочетени. За някои от тях вече е късно: „Пипи Дългото чорапче” и „Карлсон“, „Алиса“ и пр. Трудно ми е да си представя успоредното им четене с, да кажем, Библията или „Ана Каренина“.

Втората група са действително подходящи, според автора, книги. Някои от тях – според мен: „Спасителят в ръжта” и „Девет разказа” от Джеръм Селинджър, „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс, Илф и Петров, “Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, “Параграф 22” от Джоузеф Хелър, „Приключенията на добрия войник Швейк” от Ярослав Хашек

Има аргументи за Майсторът и Маргарита“ на Михаил Булгаков, „Сидхарта” на Херман Хесе, „Повелителят на мухите” от Уилям Голдинг, „Парфюмът” от Патрик Зюскинд „Хладнокръвно” от Труман Капоти.

Някои от тях са част от учебната програма, ако не самите книги, то авторите. „Под манастирската лоза” на Елин Пелин, „Бай Ганьо“. „Древногръцки митове и легенди” от Николай Кун, май са в препоръчителната литература и в някои учебници.

За други изискването да бъдат прочетени от „всеки 18-годишен“ очевидно е утопично. Тяхната почти явната цел е да демонстрира начетеността на автора. И, както често става в подобни случаи, коментарът поражда известни съмнения дали препоръчителят реално познава тези книги. „Опити” от Мишел Монтен.
„Тежката“ литература, естествено, не забравена. Че дори и вещо коментирана: “Федон” от Платон, „Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше в превода на Мара Белчева. Сигурен съм, че никога няма да я дочетете до края, но това не е важното…“

Трета група включва любими за автора книги, които не са толкова безспорни. На някои възрастта определено им личи – „Сърце” на Едмондо де Амичис. Харесвам „Милениум”, но допускам, че няма да е фатално, ако някой не я е прочел. „Голият обяд“ на У. Бъроуз – бих я наредил сред книгите, които читателят сам може да открие, трудно ми е да я свържа с „трябва“ и „всеки“.

И тъй като в предишните групи очевидно преобладават чуждите произведения, практически всички от досега анкетираните не пропускат да добавят и български заглавия в една четвърта група. Елин Пелин, Захари Стоянов. От по-новите Чудомир, „Калуня-Каля” на Георги Божинов, Виктор Пасков и Георги Господинов.

Пропускам категоричността, с която се определят някои книги, например „най-хубавата книга, писана някога“, „най-съвършеният учебник по етика“. Или „най-важното, което трябва да се знае за комунистическа България“. „Такова чудо няма никъде по света.“ Някак банално ми звучи и консенсусът, че филмите по препоръчаните книги са слаби.

За мен подобни списъци са интересни и с това как авторите им градят публичния си образ – с какво демонстрират ерудиция, с какво – адекватност към днешния ден, с какво – познаване на днешните тийнейджъри, с какво – патриотизма си.

Или как не пропускат да подхвърлят нещо (по правило критично) за днешното общество. Това се цени високо в (евтината) публицистика. Например: „В атеистичната среда, която властва в училищата…“

Ролите, която си избират членовете на журито, също са интересни. Най-самоуверени и менторски настроени са, естествено, журналистите, по-компетентните, очаквано, са относително по-скромни и не така категорични. Въпрос на нюанси, тъй като и едните, и другите, са подбрани като „значими обществени фигури“.

Сториха ми се интересни и реакциите на читателите. Неочаквано за мен те предпочитат „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад пред „Тримата мускетари” на Ал. Дюма. От друга страна, изборът на читателите е по-безспорен, по-класически, а и по-консервативен. може би защото при него самоизтъкването е затруднено.
За момента (и там, където го видях) над 10 % събират:

“Спасителят в ръжта” от Джеръм Селинджър (29%)
“Записки по българските въстания” на Захари Стоянов (20%)
“Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери (11%)
“Бай Ганьо”, “Пази боже сляпо да прогледа” - Алеко Константинов (11%)
“Хобит” - Дж. Р. Р. Толкин (11%)
“Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси (11%)
Библията (10%)
“На Изток от рая” на Джон Стайнбек (10%)
“Майсторът и Маргарита” на Михаил Булгаков (10%)
Дискретно отхвърлени (0%) са “Чужденецът” на Албер Камю, “Време секънд хенд: Краят на съветския човек” на Светлана Алексиевич, „Рагтайм” от Едгар Лорънс Доктороу, “Голият обяд” от Уилям Бъроуз.

• Предишна
• Следваща