Именно „по повод“, не успях да присъствам и май по-добре. Но това, което прочетох около случката (всъщност поредната буря в чаша вода), ме върна към едно две неща, за които отдавна ме сърби да си формулирам мнението. Едното е за самочувствието на литераторите. Второто е за митологиите, които те изграждат. Двете неща очевидно са доста преплетени.

Нещо не наред, нещо не съвсем логично в самочувствието на литераторите и въобще на хората на изкуството. Лесната част от обяснението е традицията от времето преди падането на Берлинската стена, пък и доста преди това; нещо, което за мен се свързва с руския тип общество, с йерархиите в него. Но след Берлинската стена, а и след интернет революцията, ситуацията радикално се промени. Публиката пренасочи погледа си към други неща, а и авторитетът на Твореца вече не е същия. (Като гледам медийните изявите на значителна част от писателите, изкушавам се да подхвърля, че спадането на авторитета им не е неоснователно. Има си крушка опашка. Не че предишните поколения са били по-адекватни като общественици, но външната конкуренция при тях е доста по-ограничена.)

От друга страна, писателите (за другите „творци“ не мога да кажа категорично) пообедняха, поне като съсловие, статистически погледнато. А това е важен критерий, както в очите на публиката, така и в очите на самите „творци“. За тях, може би на първо място за писателите, това води до компенсаторни реакции, които не са били възможни, поне в този мащаб, в предишния период – критики към материализма и меркантилизма на обществото (по-ранният вариант беше критика на „оеснафяването“, „вещоманията“ и пр.), реанимиране на романтичната фигура на бедния и неразбран гений и т.н.

Струва ми се, че претенциите за важността на фигурата на твореца (а това ще рече и писателят, който прибягва до този образ) носи и рецидиви от близкото минало, когато държавата наистина се грижеше за специално подбрана част от „художествено-творческата интелигенция“. Днес немалко от тези обгрижвани творци са още активни и настояват за същите грижи. Тази неправомерна претенция е донякъде обяснима. По-необяснима е тя при критиците на обгрижваните от предишната държава творци. Критиките са основателни, аргументирани, понякога патетични. Парадоксът е, че след това, в други текстове, се настоява за подобно обгрижване сега. Или рефренът „Къде са творческите съюзи?“, наскоро попаднах на варианта „Как творческите съюзи защитават честта на гилдиите“. Т.е. съюзите не се поставят под въпрос, проблемът е, че не се грижат за своите членове, които имат толкова заслуги, а държавата (в конкретния случай – частните медии) ги онеправдават.

Проявите на прекалено самочувствие, което, както е известно често е свързано с комплекс за малоценност, понякога пораждат усмивка, друг път – тъга. Вслушвал съм се в това, което говорят за себе си писателите. Един от тях, по повод на своя книга, която едва ли е стигнала до много читатели, обясняваше, че в нея е използван (пародийно) целия арсенал на популярната литература. Има наистина подобен опит, но чак пък „целия“, не съм убеден и че успешността на това използване се подразбира.

Подобно самочувствие се крие и в изявленията, че „постмодернизмът“ бил свършил и сега е друго време, подразбира се, или поне аз така го разбирам, на класическите, неигрови, патриотични четива, разглеждащи важни за обществото въпроси. Или, ако прибягна до един остарял, отхвърлен на повърхността, но още жив като концепция език, „отразяващи реалните проблеми на хората“.

Къде е тук дебатът около „Литературен вестник“? На пръв поглед връзка няма. Там се сблъскаха представители на две поколения (в никакъв случай – самите поколения), всяко със своето си самочувствие, повече или по-малко основателно. Всяко със своята митология. Всъщност митологиите не са драстично различни, различни са имената, които са натоварени с изпълнението на ключовите роли – герои, жертви, летописци. А сходството е (в претенцията за) бунта, насочен обаче към различни обекти. Всъщност време беше ново поколение да се разбунтува срещу предишните бунтари. Някакви подобни жестове могат да се забележат и в други сфери. Аргументите обаче понякога куцат (кой какви субсидии е осигурил) или поне не се съгласуват с бунтарството. А и конкретните несъгласия са насочени към представители на предишното поколение, които трудно могат да навредят на бунтарите. Съчетано с не особено симпатично идеализиране на представители на същото предишно поколение, от които зависят разни неща. Или мълчаливото приемане на явните компромиси на други представители на предишното поколение.

В никакъв случай не искам да излезе, че претендирам за някаква надпоставена позиция. Напротив, и аз съм грешен, лаская се от мисълта, че поне си давам сметка за греховността си. Всъщност и този текст е доказателство за собствената ми греховност. Другаде смело иронизирам важни държавни фигури (контрапрезидентката, предишния президент, дори сегашния премиер, шефовете на БАН). Подобни хора и позиции, слаба богу, вече лесно се критикуват. По-сложно става, когато се стигне до по-нисши началници, от които нещо реално може да зависи. Още по-сложно е положението при колеги, от които не зависиш йерархично, но някак не ти се иска да си разваляш отношенията (и с тях, след като си усложнил отношенията си с хора, при които това е било неизбежно). Така че ще е прав този, който види в този текст страх, е нека бъде нежелание, да бъдат посочени имена на визираните писатели, дискутанти и пр. Неприятното следствие е, че елементарната симетрия предполага да се премълчат и имената на хора, с които не ме свързват никакви колегиални отношения.

Да се върна към същината. Част от зрялото поколение (свързано с „Литературен вестник“, но далеч не само те) постепенно загърбиха бунта (естетически и социален), понатежаха, така да се каже, и почнаха да се държат като тези, срещу които се бунтуваха. (Заради опасността да бъда разбран погрешно, тук ще си позволя да въведа име – не визирам С. Чолева, най-малко нея.) Заглъхнаха и бунтарските естетически жестове, подменени от градене на алтернативен канон и нови йерархия. Проблематизирането на самата идея за канон като че ли почти не се състоя. Вместо това се появиха повече или по-малко нервни уточнявания кой, кога, в какво е участвал, какъв пост е заемал, защо е пропуснат и пр. А беше време, когато същият „Литературен вестник“, ако не ме лъже паметта, беше изпълнил цялата първа страница с една псувня, а част от редакторите, доста хашлашки наистина, обвиниха Би Би Си, че не разбира от журналистика. (Е тогава, по-знаещите побързаха да се разграничат.) Вместо това сега може да прочетем (ако имам търпение и здрави нерви) разгърнати рецензии за очевидно безинтересни книги на бивши партийни секретари или настоящи шефове, или колеги на рецензента, или свързани по някакъв начин с редактора. Или дълбокомислени разсъждения на автори, които можеха да попаднат само в рубриката „Гранити“.

Една от реакциите срещу неприятната страна на дебата откровено призна разочарованието си от литературните кумири, които се оказали обикновени хора. Толкова отдавна е казано и толкова авторитетно, че чак ми е неудобно да го повторя, затова ще перифразирам – не си градете кумири. А днешните бунтари, въпреки някои жестове в други посоки, също градят йерархии и си сътворяват кумири. И охотно се включват в изграждането на подобни неща от представители на предишното поколение, при това, кумирите май не са кой знае колко различни. Някак не се връзва с идеята за бунта, за отхвърлянето на „старото“. Вместо нова „плесница на обществения вкус“ естетическият бунт се излива във форми, които определено търсят одобрението на един доста тесен приятелски кръг, който не е имунизиран срещу снобизъм.

Да, знам, и такива бунтове са възможни, понякога те са били и сполучливи (не точно у нас), но другата, „традиционната“ форма ми е по-близка. Сигурно е от възрастта.

Маргиналия. - http://www.marginalia.bg/analizi/za-samochuvstvieto-okolo-debata-na-literaturen-vestnik/ (публ. 26 април 2016)

* * *

Чета „Литературен вестни“ по навик и защото съм израснал с разбирането, че трябва да се следи литературния печат. Той, казват, изграждал общности. (Първото далеч не е аксиома, второто предполага някои уговорки.) А и защото конкуренцията, поне при вестниците (освен „Култура“) е несравнимо по-непривлекателна. Вероятно го чета и заради мазохистичното удоволствие да се самоубеждавам (самооблъщавам) колко съм принципен и колко много неща не бих направил и не бих допуснал да се направят, ако зависеше от мен – самореклама, жестове на неадекватно самочувствие, хвалене и лансиране на автори по извънлитературни причини и пр.

Някои обвиняват ЛВ в елитаризъм. Не бих казал, че това е големия му грях, струва ми се, че по-опасно е обратното. Да го нарека провинциализъм. Няма предвид толкова зачестилите прояви на групи извън жълтите павета (всъщност тя май е една), нейните членове страшно много се харесват и не пропускат възможност да се хвалят един друг, а и да похвалят когото трябва. И по правило ответните реакции не липсват. Това, което наричам тук провинциализъм е мисленето по модела „От Искъро (или от Янтра) по-длибоко нема.“

И накрая, чета го, защото нерядко все пак попадам на интересни текстове, а и научавам нещичко за смислени търсения, до които едва ли бих достигнал по друг начин.

Отговор на анкетата „Чета ЛВ, защото...“
Литературен вестник, № 26, 29.06 – 5.07. 2016

ПП. В хода на дискусията се забелязват (отново) прояви на неадекватно самочувствие, натрапчиво самоизтъкване и желание да се уязви опонента. Дано не съм прихванал. Извинението ми е, че явно съм се почувствал провокиран от твърде „юбилейните“ отговори на анкетата.

• Предишна
• Следваща