Чувствам се провокиран да напиша няколко реда по един проблем, който ми се вижда важен, а остава в сянка. Но преди това се налага да маркирам няколко други, които ще изведа пред скоби.

- Първо. Замисълът за създаване на регистър и оценяване на учените по принцип е добър. Но, както винаги, едва ли ще постигне целите си. Организацията му е меко казано необмислена. А и, по-условие, по-сръчните, както винаги, излизат напред.

- Второ. Обвиненията към т. нар. „наукометрия“, която дава преференции на естествените науки за сметка на хуманитарните имат своите основания. Имат своите основания и съмненията в качествата и мотивите на най-гласовитите ѝ пропагандатори. Друг е въпросът, че хуманитаристите се подвеждат да влязат в едно непродуктивно противопоставяне, вместо да го проблематизират.

- Трето. Този възел от проблеми не е нито само на хуманитаристите, нито само на „малките“ езици, нито само източноевропейски. Съпротивата срещу наукометрията и фаворизирането на индексираните издания е световен процес, който кой знае защо, се чува слабо сред най-засегнатите. Които се чувстват неудобно да зададат въпроса - какви са основанията някакви структури да поемат подобни функции и да извличат финансови изгоди от тях. В световен мащаб.

- Четвърто (не е последно). Доколко качествени са критериите за оценяване на качеството на научните продукти. (Аналогични въпроси поражда и оценяването на произведенията на изкуството, но при тях някакъв дебат, някакво усъмняване в критериите все пак тече.) Като редактор в неиндексирано издание вероятно мога да бъда обвинен в субективизъм (гроздето е кисело), но, ще си позволя да се усъмня в това, че индексираните български издания по условие са по-качествени от неиндексираните.

Основният проблем за мен обаче е другаде. Напоследък все по-често чувам реплики от типа на „Това не ми носи точки, защо да го правя?“ Или „Ще предложа статията в издание, което е индексирано, защото това ще ми донесе повече точки.“ И т. н. Трупането на точки се превръщат в основен мотив не само за публикуване, но и за изследователска работа. Това може и сигурно е добра индивидуална тактика за кариерно израстване, но е лоша стратегия за развитие на науката, или, да го кажа по-скромно, на хуманитаристиката и на общностите, които са част от нея.

Вероятно е минало времето за игри на стъклени перли (не съм сигурен че някога то е съществувало в чист вид). Но аксиоматично известно е, че науката задава въпроси, без да знае отговорите (това я различава от публицистиката, ако ми е позволено да го кажа). Понякога тези отговори могат да са отрицателни, хипотезата да бъде отхвърлена. Отхвърлянето на една хипотеза, усъмняването в някаква наложена теза е не по-малко необходимо, а и бих казал, не по-малко интересно като занимание. В някои случаи то може дори да носи точки, но те в никакъв случай не са същественото. Същественото е срещата на човека с неизвестното и въпросите, които той съумява да му зададе.

При хуманитарното знание има и нещо друго, което е толкова очевидно, че чак се забравя. Съществува и трябва да съществува един корпус от информация (и за миналото, и за съвременността), който трябва едновременно да бъде съхраняван и непрекъснато актуализиран. И, ако щете – йерархизиран. По-точно би било да се говори за подобни корпуси в множествено число, което да идва не само според националността. Тези корпуси и свързаните с тях проблеми, може пряко да не интересуват хора и учени от други общности, свързани с други корпуси. И те съответно да не ги цитират в своите си престижни индексирани издания. Да го кажа така, Critical Inquiry и Semiotica може основателно да не забелязват поп Минчо Кънчев, какво следва от това?

Проблемът, разбира се, има и обратната страна. Съществува и гледната точка, според която индексирането, наукометрията и пр. са коварен замисъл на глобалисти и империалисти; те не ме засягат, аз работя за националното, блъскам си главата с философските въпроси, „които никой век не разреши“. Не бих се наредил сред хората, които използват подобен език или просто мислят по този начин. Не само защото в общия случай претенциите им са неоснователни.

И така, истерията НАЦИД. Тя ни напомня и за неумението ни да се справим рационално с едно предизвикателство. Което, освен всичко друго, е и огледало, в което можем да видим собственото си лице, негримирано. Дали да не се опитаме да не реагираме рефлекторно, било то положително или отрицателно. „Положителната“ реакция е – от нас се иска, „Дайте да дадем!“ (отново, за кой ли път), а и да се понадигнем на пръсти, белким ни забележат. Отрицателната – „На крак, о, парии и презрени…“ Все пак, ХХІ в. е.

• Предишна
• Следваща