Изписвам името с инициали, за да не се окажа в рекламния поток. Но казусът ми се струва интересен в няколко отношения, а и имам едно-две предложения (които едва ли ще се реализират).

Първо. Пропускаме въпроса какво всъщност измерва класацията на Столичната библиотека. Не ми изглежда напълно точно твърдението, че това са четените и харесваните книги. По-скоро препоръчваните. Препоръките (в най-широкия смисъл на думата) те подтикват да вземеш една книга. После може да не я харесаш, а може и да не я дочетеш.

Казват, че особено важни са препоръките на приятелите и познатите. Сигурно. Само че приятелите често придружават препоръката със самата книга.

Основният корпус препоръки идва от медиите (вкл. и социалните). Та, първата ми препоръка е да се придружи класацията по заети книги с класация по медийни изяви. Подозирам, че съвпадението ще е значително. И това обяснява не само казуса В. Р.

Втора препоръка, в две части. Първата е към коментиращите. Нали забелязвате, че става дума за живи български писатели. Т. е. Талев и Л. Чайлд по условие са декласирани. Всъщност защо? Не може ли да има една обща класация, а след това по жанрове, според линиите свои и чужди, изучавани и не изучавани в училище и пр. Тази част от препоръката не е непременно към библиотеката. Може би някой друг би се включил.

Не забравяте и това, че за много реални читатели Столичната библиотека, която високо ценя, не е особено удобна по своето местоположение. София е голям град, хора живеят и работят на километри от площад „Славейков“, маршрутите им са други. А и някои все пак взимат книги от други библиотеки, макар и малко, има ги. А и, както обичат да ни напомнят, София не е България. Така че читателите на Столична са териториално ограничени, в някакъв смисъл и социално – но е твърде дълго за обясняване, а и не разполагам с необходимите данни.

Но социалното разделение не може да се пренебрегва. Включително и при класациите по продажби. Очевидно е, но обикновено се пропуска, това са класации на платежоспособното търсене. Платежоспособно в определени граници. Един лесен за разбиране пример – едва ли най-продаваната кола е най-хубавата, не само у нас.

За мен казусът има и още поне два аспекта. Първият е медийното му отразяване. Първите две съобщения, които достигнаха до мен, бяха с различен централен персонаж – при едното това бе Г. Г., при второто – В. Р. Най-смислено ми се видя едно по-късно (мисля на „Хоризонт“), при което акцентът бе върху това какво са си казали връчващият (М. Р.) и приемащият (Г. Г.).

А най-забавен е вторият аспект – реакцията на пишещото братство. Личните мотиви се откриват лесно, но в различни пластове. Най-безхитростно, но и доста типична ми се видя една реплика, която може да се резюмира по следния начин: „Преди 2 години аз бях отличен със същото, но медийният шум липсваше. Не е честно.“ (Д. Р.)

И последна препоръка, отправям я и към себе си. Да се опитаме да видим и забавната страна на нещата и да не се взимаме прекалено на сериозно.

Усмихнати празници!

 

• Предишна
• Следваща