В началото на май бях предизвикан във Фейсбук да посоча „своите важни книги“. Отговорих, един от мотивите ми, не най-същественият, беше да видя реакциите. Това са посочените от мен книги, подредени според лайковете, които получиха:

Дж. Ъпдайк - 67

Дж. Селинджър - 61

Ас. Христофоров - 56

А. и Б. Стругацки - 51

Дж. Джойс - 43

Ф. Достоевски (Дневник) - 41

Г. Видал - 37

У. Голдмън - 35

У. Фокнър - 31

Т. Ман - 30

Х. Филдинг (англ. корица) - 19

С. Рушди - 9

„Важни“ книги е доста обща категория. Разбрах я като литература, дори по-точно – проза. Съзнателно се въздържах да посочвам по-нови издания, за да избегна, доколкото е възможно приближаване до реклама. Посочените книги не са стояли на стената еднакво дълго (но най-рано беше сложен Филдинг, който остана в дъното).

Ясно е, че извадката на реагиралите не е представителна. Повечето хора, които надникват в моя профил, тоест тези, които са попаднали на постингите, имат отношение към литературата, някои от тях – професионално, като преподаватели. (Любопитно е, че отговорите не заинтригуваха моите преки колеги, но това е друга тема). Опитвах се да постигна баланс между важните за мен и за литературната история книги, от една страна, и книги, които са ми въздействали в някакъв по-ранен период. Струва ми се, че така са постъпили и реагиралите – Джойс, защото е важен (но все пак някъде по средата), и Ъпдайк, Селинджър, Стругацки – защото сме ги чели с увлечение. Струва ми се, че Христофоров стои относително напред донякъде според правилото „Изберете българското“, донякъде като жест лично към мен, като редактор и издател.

Фокнър като че ли не се е получил бонус от статута си на модерен класик. (Или, може би, при него реакциите закъсняват. След като написах този текст, Фокнър се изравни с Видал.) Не се е възползвал от статута си на английски класик от първа величина и Филдинг, сред малцината, които са го лайкнали, преобладават англицистите. По този повод, един въпрос, който отдавна ме интересува – къде във времето минава границата на реално четените не по задължение автори. Преди време за българските реших, че най-старият четен автор е Талев. Но от тогава доста вода изтече.

С особен интерес следях реакциите към Голдман. Подозирах, че е позабравен, интересно ми беше доколко е бил важен за някогашните млади. Получих интересна реакция от приятел литератор (Светлозар Жеков):

Ники, всичко е във времето и отчасти във възрастта. И на мен ми беше любима книга в 9 клас. Преди 5-6 години мои ученици от Евроепйското училище ме помолиха да им направя списък с любими четива от моя гимназиален период. "Златният храм" присъстваше редом със "Спасителят в ръжта", "Заеко, бягай", "Самотинят бегач на дълги разстояния", "За мишките и хората" и др. Действието се развиваше в Брюксел, та се наложи да дръпна "Златния храм" от интернет. Прочетох го някъде до средата и не можах да разбера защо ми е била любима книга. Така и не я препоръчах на учениците си... Времето е било различно, със сигурност и ние...

И още един коментар, с който, разбира се, с който имам немалко разминавания:

Класирането не е изненада, защото трима от първите четирима са почти съвременни автори и починаха наскоро. От Христофоров нищо не съм чел, с изключение на превода му на "Джоузеф Андрюз", за който ще се въздържа от коментар. Джойс и Достоевски не се нуждаят от представяне, а Голдмън е почти неизвестен в България. Видал е голям манипулатор (идеен), Томас Ман си е скучничък отвсякъде, а кой ще чете Рушди в днешно време...

Неравнопоставеността при представените книги е очевидна - някои от авторите бяха представени с по две книги, Филдинг – с английска корица, а Достоевски – с не най-представителна книга („Дневник на писателя“), като при това с възражения към нея.

Дванадесет автори, разбира се, са малко, но пък и тези отговори на предизвикателство не могат да са се проточват прекалено дълго. Затова накрая споменах още някои, на които попаднах в по-ново време и по реда, по който ги "откривах"): Харуки Маруками, Жозе Сарамаго, Роберто Боланьо ("2666", другите му книги, които прочетох след това, не се наредиха в съзнанието ми до дебелия роман с неясните цифри за заглавие). И, в името на достоверността, а и за да не изглеждам прекалено снобски, споделих, че чета доста криминални романи и трилъри, в последно време съм увлечен от скандинавците.

И все пак, беше ми е любопитно. Най-скандалният автор, нобелов лауреат, е на дъното. Големите модерни класици са в средата, българският автор се представя доста добре. Впрочем, продължавам да обмислям резултатите и да се вглеждам в реакциите.

• Предишна
• Следваща