Ще трябва да отклоня предизвикателството и да се откажа да посочвам книгите, които ме отблъскват. Но ще се опитам да обясня защо го правя.

1. По правило не чета лайфстайл книги, сред тях може и да има прилични. Дразня се, когато твърдят, че са най-четените, най-харесваните (въпреки че може и да е вярно).

Няма да посочвам, не бих искал да им правя реклама. Същото се отнася и за останалите категории.

1.1. Към тази категория попадат и някои книги с по-високи претенции. Зад някои от тях, по американски образец, стоят екипи от сътрудници. Тази разновидност на жанр излиза от компютрите на номенклатурни чада, политически активист(к)и и след 89 и пр.

2. Дразня се и от писания, претендиращи са мемоари, на разни ченгета и обслужващ „висшия ешелон“ персонажи. Дразнят ме тенденциозните им „разкрития“ и „откровения“.

3. Друга категория са книгите на автори, прилепили се до разни екстрасенси и пр. индивиди със свръхестествени качества. В някои досадни случаи пишещите са роднини или дори се издържат чрез тези контакти (чрез основани от тях фондации, чрез администриране на контактите с надарените и пр).

Любопитно ми е, че не толкова дразнещи, понякога дори интересни ми са текстовете на самите хора със някакви свръхестествени качества. И сред тях, разбира се, процентът на шарлатаните и на користните лица е висок. И въпреки това. На времето с интерес четох няколко книги на Ошо; несъмнено не безкористен, но ерудиран, знаеш, а и умел писач.

4. Във всички жанрове се дразня на маниерниченето и саморекламата. Особено когато съм принуден да ги чета като редактор.

5. Знам, че предизвикателството очаква от мен да посоча литература, романи, по възможност класици или нашумели съвременни автори. Като човек, занимавал се с литературна история обаче съм се научил да бъде по предпазлив. Старите книги предполагат предварително да овладееш езика им, да познаваш епохата. За това, че „Божествена комедия“, „Сид“, пък и „Чайлд Харолд“ (споменавам първото, което ми хрумва, изброяването може да продължи) поставят прегради пред мен, причината е в много по-голяма степен у мен. И поне си давам сметка. Да не говорим за Античността и за Древния Изток. Ще си призная дори, че понякога се тайничко усмихвам, когато чуя как някой споделя читателското си удоволствие от „Гилгамеш“ или „Енедиа“ (отново изброяването може да бъде продължено).

При ХІХ в. и по-ново време положението е по-различно. Там ни се струва, че в някаква степен владеем езика и познаваме епохата. Тук се намесват други фактори. От една страна е престижно да кажеш, че харесваш Толстой или Зола, от друга изглежда доста шик да заемеш бунтарска поза и да ги отхвърлиш. Всъщност и в двата случая външните фактори са по-силни от реалното читателско възприемане. Което не значи, че харесвам края на „Война и мир“ или „Д-р Паскал“ (не съвсем адекватно като ученик с него започнах „Ругон-Макарови“).

При мен, а сигурно и при други, нехаресването на някоя книга може да е резултат от нехаресването на идеологическото й послание. Професионалният литератор би трябвало да си дава сметка и да може, без да напуска собствените си идеологически пристрастия, да погледне обективно, да държи сметка за контекста. Би трябвало, но е трудно. Особено при съвременните автори – отношението към произхода и идеологическите ангажименти трудно се преодоляват.

За да завърша. При нашумелите съвременни автори се иска и известен кураж да кажеш, че царят е гол. Не твърдя, че го имам.

• Предишна
• Следваща