Слово за Левски

(Враца, 18 февр. 2011)

Уважаеми дами и господа,

Позволете ми да започна с едно лично и не съвсем адекватно признание. Аз не обичам юбилеите и годишнините и по правило участвам в подобни мероприятия неохотно. Но приех любезната покана да се изправя пред вас без колебания, въпреки че нямах готов текст, който да ви предложа. Това разбира се пообърка плановете ми, но бе и предизвикателство, на което не можех да устоя. Защото всеки от нас в един момент трябва да се изправи пред Левски и да се замисли. За него, за себе си, за времето, в което живеем. Освен всичко друго, подобни срещи вероятно ни помагат да се справим с актуалното, да преодолеем склонността си да мърморим и да се оплакваме. Някак не върви да го правим, когато в съзнанието ни са несравнимо по-тежките и съдбовни изпитания, които са минали хора като Васил Кунчев. Няма да ви ги изреждам, не само защото вие ги знаете, но защото сравнението ми изглежда кощунствено.

За Апостола на свободата ние всички знаем много – вероятно повече отколкото за всеки друг българин извън най-близките ни хора около нас. Това знание, разбира се, трябва да бъде припомняно и предавано на следващите поколения, сигурен съм че това става – и в семейството, и в училището, и чрез медиите, и чрез чествания като днешното. С риск да се повторя, ще кажа – много от наистина великите ни сънародници, за съжаление, са поизтласкани в по-отдалечените ъгли на паметта ни, да не кажа и някоя по-тежка дума. Но това, за щастие, не се отнася до Левски. Убеден съм, че дори не особено интелектуално настроените футболни запалянковци, когато скандират или пишат по стените „Долу Левски” (това май става все по-рядко), те всъщност несъзнателно си дават сметка, че има нещо не само кощунствено, но и шизофренно в този жест, защото той съвсем не изключва преклонението пред Дякона. Още повече, че младежи от същите среди носят тениски с образите на велики историчекси личности, от същите среди излизат и немалкото искрени, макар и обикновено не особено сполучливо формулирани възхвали за Левски (включително и в стихове), които се срещат в интернет. Във Фейсбук например има специална група Vasil Levski, от неумение изписана на латиница, в която са се записали над 160 000 души. (Създателят й се извинява, смята да я закрие и да създаде нова, в която да изпише името на кирилица.) Примерите могат да бъдат продължени.

Избрах да ви говоря за „Националната памет и образът на Левски”, ще рече за изграждането на познатия ни от детството образ, за развитието във времето на този подчертано монолитен и сравнително неизменен образ, за всъщност малкото спорове около него. Ще се опитам да се докосна и до днешните му измерения, да държа сметка за това, че навлязохме във второто десетилетие на 21 век, но ще го правя доста боязливо и внимателно, защото за мен темата прилича на минно поле, в което на всяка крачка може да избухне популизъм, демагогия и евтин патриотизъм. А те ми изглеждат дори по-кощунствени от виковете за футболните фенове, които споменах.

Ще започна с добре известния ви факт, че Левски е най-безспорната, най-високо ценената и най-популярна фигура в българската история. И това е доказвано многократно, включително и в телевизионното предаване „Великите българи”. Това, което по-малко се знае, е че този заклет борец срещу Османската империя, е най-популярната фигура и сред етническите малцинства в България, включително и сред турците.

Съвсем наскоро (Култура, бр. 5, 11 февр. 2011) Евгения Иванова огласи резултатите от едно социологическо проучване. Позволете ми да цитирам част наблюденията на екипа:

Резултатите категорично откроиха три водещи топоса (места, събития и личности): Шипка (26,9%), Левски (32,4%) и Освобождението (34,4%) получиха драстично по-високи проценти от останалите. (За сравнение – следващите по честота на отговорите: Велико Търново – 10,6%, Ботев – 5,9%, Основаването на българската държава – 5,6%.)
…

В групата на турците има само едно изключение – вместо Шипка, те избират на водещо място Перперикон (15,1%) – по-скоро като локален (мнозинството са от Кърджалийско), отколкото като национален топос. Левски и Освобождението остават доминиращи и в тази група. Циганите следват отблизо мнозинството в своите предпочитания, но – ако мюсюлманите (т.н. „турски цигани”) сред тях бъдат отделени, превес получават България, Тодор Живков и комунизмът.
…

Левски е безспорният фаворит в повечето групи. Същото се отнася (макар в по-малка степен) за Освобождението.

Обобщението важи за местни малцинствени групи – турци, цигани, евреи; при другите има по-значителни отклонения (руснаци, араби). Отклонения има и при армъни (арумъни) и власите.
…

След трите основни въпроса за най-важното място, личност, събитие, питахме респондентите откъде са научили за тях. Мнозинството отговарят „от училище”,„от историята”, „от учебниците” (общо 53,5%). Сумираните отговори - „зная от възрастните, от собствен опит, ходил съм там, роден съм там” и други подобни - показват общо 28,9%, а - „от медиите, от интернет, от литература, кино” и др. - общо 6,3%. Очевидно е, че най-мощно излъчване в генерирането на памет имат специфично модерните механизми на всеобщото универсално образование, следвани от механизмите на предмодерността – личния, семеен, родов опит. Постмодерните „генератори” засега заемат твърде скромно място.

Изследването е съвместен проект на Нов български университет и Американския университет в България. Методиката е смесена: стандартизирани и нестандартизирани интервюта, включено наблюдение, житейски истории. Извадката (1009 души) е представителна по пол, възраст, социален статус със засилен фокус върху малцинствените групи.

За друг неочакван казус по-рано съобщава етнографката Екатерина Атанасова, провеждала теренни изследвания в разградско през 1992 г. В средите на турците, противопоставяли се на преименуването, примерът на Левски е охотно възприеман, търсени са негови аналогии и т.н.

По принцип отношението ни към подобни класации трябва да бъде предпазливо. Не толкова защото анкетьорите и анализаторите могат да ги манипулират, колкото защото в подобни ситуации всички ние сме склонни да даваме „правилните” отговорите, отговорите, които смятаме, че питащите очакват от нас. В случая обаче можем спокойно да им се доверим, данните се потвърждават от много други източници и различни по методика изследвания, проведени по различно време.

Имаме основание да се запитаме откога Левски е станал безспорният най-велик българин? Винаги ли е било така? Веднага след гибелта му на днешния ден през 1873 г., или дори по-рано, той си е спечелил всеобщото признание на сънародниците си. Разбира се, че не. Днешният образът на Левски се изгражда постепенно, в този градеж участват много хора, различни механизми за изграждане на култа – като литератор няма да пропусна да кажа, че литературата играе решителна роля в този процес.

В началото, разбира се, са съвременниците, другите революционери. При това процесът е вече е изигран, наистина в по-малък мащаб, след разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Трагичното събитие поражда редица текстове, писани от емигрантските среди в Румъния, сред които се откроява ненадминатата балада на Хр. Ботев.

Нещо подобно се случва и след 18 февруари 1873 г. Текстовете не са особено многобройни, сред тях отново се откроява Ботевото стихотворение. Изследователите са установили, че Л. Каравелов, свързан с Левски не само идейно, но и като председател на БРЦК, известно време е стъписан, но след това му посвещава 17 текста, никой от които, разбира се, не може да бъде поставен редом с „Обесването на Васил Левски”. Споровете за организацията на революционното движение са забравени, изследователите виждат в потреса от гибелта на Апостола основната причина за кризата, в която изпада Каравелов след това, за отдръпването му от организацията и спирането на в. „Независимост”.

Както и при Ботев, а донякъде и при Каравелов, човекът който след Освобождението първи се заема да представи на широката публика Апостола, е Захари Стоянов, автора на Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му (1883) – първата от класическите му книги. Почти по същото време към Левски се насочва и Иван Вазов, с познатата ода от „Епопея на забравените” (написана през 1881) и с един много познат словесен портрет, вграден в „Немили-недраги” (1884), а след това и с няколкото популярни разказа. И Захари, и Вазов – двама политически и литературни противници, посветили се на едно общо дело – не познават лично Васил Кунчев, но изграждат образа, с който той и до днес живее в съзнанието на всички българи. В това отношение те дори изпреварват несъмнения шедьовър на Ботев, който, както е добре известно, не само е познавал, но и е другарувал с Левски. Днес вероятно можем да се опитаме да сравним портретите, които Захари и Вазов рисуват, те не са идентични, авторът на „Записки по българските въстания” несъмнено е по-детайлен, а биографията му може би и по-увлекателна като четиво, но в съзнанието на българите като че ли по-здраво се запечатва портрета на Вазов. Освен всичко друго и защото образователната система го избира. Левски се мярка и в други мемоари на съвременници (вкл. и в „Миналото” на Ст. Заимов), появяват се и други произведения, посветени специално на неговата личност, но никое от тях не може да се мери по въздействие с Вазовото.

Въпреки че яростно спорят по всевъзможни въпроси, малко парадоксално Вазов и Захари се оказват в един лагер по отношение на двата най-заплетени елемента от биографията на Левски, по които споровете не само не затихват, но предполагам че ще се разгръщат с още по-голяма сила. Имам предвид отказът от дяконския сан, които и за двамата е категоричен и окончателен жест, приближаващ се до отдръпване от религията, и въпросът за предателството и поп Кръстьо. И по двата има и други гледни точки, други мнения.

След мемоаристите (които всъщност имат скромен принос за изграждането на образа на Левски) и писателите, идват историците. Пръв със задачата да напише подробна научна биография на Левски през 1923 г. се заема Д. Страшимиров, който не успява да я завърши и малко преди смъртта си предава събрания от него огромен материал на Иван Унджиев, който завършва труда му и публикува първата редакция на биографията през 1947 г. Едва през 1946 г. за пръв път са издадени и материалите от следственото дело срещу Левски. Между другото по подобен колективен начин е създадена и историята на Априлското въстание – Ст. Заимов събира материали, които след това предава на Д. Страшимиров.

Показателен за развитието на култа към Левски е начинът, по който се изграждат паметниците му. (При това те предлагат доста различни образи, това е интересна и доста широко коментирана тема, на която нямам възможност да се спирам сега.) Софийският паметник е осветен през 1895, като средствата се набират бавно и трудно (първото решение е от 1878), а основният му „конкурент” при финансирането е доста по-скъпия храм-паметник „Александър Невски”, решението за който е взето през 1879, а е завършен през 1912. Вторият по значение е паметника в Карлово (1905) – бронзовата фигура с лъва и патетичния жест, който говори като че ли повече за автора (Мартин Василев) и времето му. Мудният ход на събирането на средства провокира К. Величков попита в едно елегично стихотворение:

Защо минувате с презрение?
Защо отвръщате глава?
На нашето самоунижение
е грозен паметник това.

Любопитна е и историята на родната къща на Левски. Тя се срутила през 1878 г., но мястото й е почитано от карловци на различни чествания. Въпреки желанието на местната общественост да я възстанови за стогодишнината от рождението на Левски през 1937 – това е вероятно най-важната дата в изграждането на култа към Апостола, тя е открита няколко години по-късо и е обявен за музей през 1945 г. Постепенно местата, свързани с Левски се умножават. Днес в много градове и села ще ви покажат скривалища на Левски и дори ще ви разкажат някоя история за това как той се е измъкнал от потерята, благодарение на… Вероятно не във всички случаи подобни местни предания съответстват точно на известното от сравнително добре документираната биография на Васил Кунчев, но те са красноречиво свидетелство за жизнеността и нережисирания характер на преклонението пред неговото дело. Да прибавя и това, че множеството несъгласувани местни легенди и предания за мястото на раждане, за подвизите и гибелта е нещо характерно за всеки култ към герой и светец.

Стана дума за това, че в началото Левски не е общоприета фигура, че част от съвременниците му се изказват негативно за него. Не бива с лека ръка подобни хора да бъдат определяни като предатели. Казано доста схематично, част от тях наистина са свързани с османското правителство като Никола Генович, други се чувстват заплашени от неговите действия при събирането на пари за революционната организация (в тази група вероятно ще попаднат и братята Евлоги и Хр. Георгиеви), трети виждат други пътища за възстановяване на българската държава, обвързани са с руската политика и т.н Такъв вероятно е случаят с много заслужилия за България Найден Геров, който при това е автор на подчертано бунтовни стихове, останали в ръкопис. Четвърта група представляват хората, които не са могли да приемат идеята и практиката на революционния терор. Да оставим настрани споровете в рамките на самата революционна организация, в която далеч не цари единомислие, включително и по важни въпроси за тактиката, за начина за вземане на решения, за помощта отвън и т.н. (По тези въпроси най-пълни и задълбочени са наблюденията на Кр. Шарова.)

Почти незабелязана, в българската култура тече и една постоянна линия, чиито малобройни поддръжници, главно свързани с църквата, от ясни консервативни позиции, предлагат друга гледна точка не само към Левски, но и към революционното движение като цяло. Изрично искам да подчертая, че не става дума за някаква официална гледна точка на Св. Синод или на друга институция. Напротив, църковните институции, както и много други политически и обществени организации, са склонни да представят Левски като „свой”, да черпят авторитет от неговото дело. Казано доста огрубено, тази линия изказва деликатна морална присъда над част от делата на Апостола (и специално убийството на слугата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача), над използването на насилие по принцип, както и, в някои случаи осъжда и революционното движение като отделяне от Църквата и отклонение от правилния път пред българския народ (Георги Тодоров).

Не по-малко любопитен е и обратния процес, особено силен в годините преди и по време на Втората световна война. Процесът всъщност продължава и днес. Тогава, най-ясно се забелязват опитите делото на Апостола да бъде присвоено от различни политически и други движения, идеи, каузи. Най-общо казано десните извеждат на преден план национализма му, левите – социалните му идеи. Левски е нареждан и след черковниците, и сред атеистите, обявяван е за нещо като предтеча на дисидентите от края на ХХ в. или дори за „пръв евроинтегратор” (С. Паси) и т. н. (Интересни примери за това са събрани в книгата на М. Тодорова, с която, разбира се също може да се спори.) Не по-малко парадоксални са и опитите Дякона да бъде представен едва ли не за академик, да бъде използван за защита на каузата на (номенклатурана на) БАН.

Нека се върна при привидно по-спокойните води на литературата. Делото на Левски поражда множество творби, особено многобройни са стихотворенията, много малко са поетите – значими или по-скромни – които да не са му посветили поне едно стихотворение. Сред най-въздействащите литературни творби от по-ново време изследователите посочват романа „Левски” на Яна Язова, част от трилогията „Балкани”, писан по-рано, но публикуван посмъртно през 1987 г. Преди това до публиката достига ромът на Стефан Дичев „За свободата” (1956), по който след това е създаден и бурно дискутирания филм „Демонът на империята” (1971), дело на значителния театрален режисьор Вили Цанков. От него остана и прозвището „Джингиби”, неизвестно на съвременниците. (В скоби нека кажа, че и прозвището Апостола всъщност май е изковано от Иван Вазов, който го приписва на „народа”.)

Една от най-значителните творби за Левски от сравнително по-ново време, която едва ли да се радва на същата популярност, е драмата на Константин Илиев „Великденско вино” (1979), една от малкото, които се опитват да предложат алтернативна гледна точка, ако не към Апостола, то към поп Кръстьо, да навлязат в дълбочина в проблема за героизма и предателството. Пиесата има показателно подзаглавие „Обвинения срещу свещенодякон Игнатий Левски и Ловешките труженици, отправено от Кръстьо Тотев Никифоров в Долнокрайската черква „Света Богородица”. (Да не се бърка с по-лековатата пиеса на Ст. Цанев „Тайната вечеря на Дякона Левски“, 1987 г., телевизионен вариант 2003.)

Накрая, позволете ми да маркирам двата големи спора свързани с Левски. Те са започнали преди десетилетия, но въпреки позатихването им в последно време, едва ли са разрешени и вероятно ще избухнат с нова сила. Заслужава си да се подчертае, че и двата не поставят под съмнение неговата личност. Обратното, бих казал, че не само я актуализиран в съзнанието на хората, но и доизграждат ореола около нея. Единият е свързан с гроба на Левски, другият е за неговото канонизиране като светец.

Около двата въпроса са насъбрани много енергии, много напрежения, опонентите са непримирими. В първият случай най-ясен и най-шумно огласен бе спорът между Н. Хайтов и учените от Археологическия институт. Във вторият случай дебат практически няма, като т.нар. алтернативен Синод канонизира Васил Левски – Дякон Игнатий през 1996 г., аргументите – включително и канонически – са изказвани, но не така конфронтационно, а според някои наблюдатели, тече процес на възприемане на идеята и от официалния Синод. Малко парадоксално, началото на сакрализирането на Левски е поставено с календара, който му посвещава Хр. Ботев – един революционер, който трудно свързваме с църквата и нейния канон.

Към това могат да се прибавят и слуховете за любовта (по скоро платоническа) на Васил с монахинята Евгения.

Уважаеми дами и господа,

Трудно се завършват подобни размисли за Левски. Не само защото те са доста разхвърляни, но и защото трудно могат да се избегнат клишираните патетични фрази, които се използват в такива случаи, но са ни омръзнали и всъщност не отдават заслуженото на неговото дело. Затова, позволете ми да завърша с призива да намерим време да помълчим за Левски, да помислим за него и за неговото непреходно дело, да го видим през призмата на собствения си жизнен опит и пристрастия. Не само на тържествата и по площадите, но и в минути на усамотение.

Благодаря ви за вниманието.

 

П. П. Това са записките, по които говорих. По-наблюдателните може би ще забележат, че и в тях, и в устното изложение, отсъства думата „мит” и нейните производни. Това бе съзнателно решение със сложна мотивировка, в която присъства и желанието да се съобразя с публиката, и нерешителността, и какво ли още не.

• Предишна