Анкета на списание Факел

1. Боледува ли днес българският език и доколко след падането на Берлинската стена и навлизането на интернета в ежедневието ни намирате процесите на неговото „демократизиране” за естествени и неизбежни?

2. Смятате ли, че държавата трябва да се намеси в регулирането на тези процеси и до каква степен?

3. Смешни ли ви се струват опитите да се съхрани чистотата на езика ни днес, когато английският се налага в международен план като единствено средство на общуване? Мислите ли, че има опасност заедно с останалите малки езици в Европейския съюз да бъде асимилиран и претопен?

4. Изкуство ли е все още преводът на художествена литература у нас или просто масово средство за препитание? Вярвате ли в мисията на преводача като създател на нов културен продукт?

 

Моят опит за отговор

1. Метафората за боледуването ми се вижда съмнителна, както и обвързването с падането на Берлинската стена. Наред всичко друго, след това събитие си отиде (или поне започна да си отива) и един казионен канцеларски език, който в никакъв случай не бих свързал със „здраве”. Улавям се, че не съм се излекувал напълно от него, още по-малко – че съм имунизиран срещу рецидивите му. А „демократизиране” наистина съществува и то е наистина е свързано и с интернет, и с падането на Стената. Както обаче имахме възможност да се убедим, демокрацията върви с популизма, включително и в езика. Мнозина приемат, че родния език е нещо дадено от бога и няма смисъл да се спазват някакви си правила, измислени от някого. Идеята въобще не е нова, по нашите земи тя тръгва с прочутото „Пиши као што говориш и читај како је написано!” на Вук Караджич (1787-1864).

2. Държавата трябва да създава образователни стандарти и да изисква тяхното спазване. Тя трябва да кодифицира правописа (и да задължава своите представители и служители да го спазват). И още – да финансира неговото изучаване. Не на последно място – да възложи тези задачи на компетентни и рационални хора и да се разграничи от демагозите.

3. В предишния параграф от тридесетина пълнозначни думи са използвани поне 6 очевидни чуждици - стандарти, кодифицира, финансира, компетентни, рационални, демагози. Всички те не са с английски произход, а и не бих им търсил български синоними (друга чуждица). Да кажа и друго – определено предпочитам компютърните програми (софтуера – и двете са чуждици) да са на английски, а не „локализирани” на български, но това си е личен избор, не го натрапвам.

Не виждам никаква опасност от „асимилиране” и претопяване на българския език и на другите „малки” езици. Обратното – виждам користно насаждане и експлоатиране на подобни страхове, не само у нас и не само в Европейския съюз. Не е толкова страшно, че на образованите хора все по-често ще им се налага да говорят английски. Това едва ли е нещо ново, само езиците се сменят, ако не вярвате – отворете „Война и мир”.

От друга страна, никой не попита за резултатите от налагането руския език. И днес русофоби ни поздравяват С празника, което ми звучи не по-малко чуждо от модното възклицание „уау”.

4. Простият (но скучен) отговор е: Да. Да. Само че, ако искаме да погледнем малко по-сериозно, би трябвало да се запитаме какво значи „изкуство”, а и „художествена литература” днес и дали романтичната идея, че те са нещо противоположно на занаята (изкарването на прехраната), не е малко остаряла. И по-конкретно – когато (и ако) четем съвременна литература, непременно се сблъскваме с текстове, които съзнателно рушат правила, включително езикови. Проблемът е как те да бъдат преведени, а и, когато бъдат преведени адекватно, дали читателят няма да обвини преводача в непознаване на нормата. И още нещо, дали преводачът, който предчувства подобни обвинения, няма да се опита да възстанови нормата.

Подозирам, че тук някъде се крие един неизречен въпрос за качеството на днешните преводи. Дали те не са по-лоши от старите (или обратното). Отговорите на подобни въпроси по принцип се определят от общата нагласа на отговарящите – ако те са носталгично настроени, то и преводите ще им изглеждат несъвършени спрямо високите предишни образци. И обратното, разбира се. Несъмнено е едно. След падането на Берлинската стена, а с нея и държавния монопол върху издаването на книги, вестници, списания и какво ли не, наистина спадна качеството на печатните текстове – езика им, точността на преводите, верността към стила на оригинала и пр. Причините бяха, струва ми се, в рязкото увеличаване на изданията, в пренебрегване на редактирането (възприемано като цензура, а и като нещо не особено престижно – друго си е да си автор), и, разбира се, в опиянението от свободата. Убеден съм, че всичко това до голяма степен се изживя. Като човек, който редовно чете български преводи и от ХІХ, и от ХХ в., си позволявам да кажа, че нито преводите от 80-те години на миналия век са непременно толкова съвършени, нито днешните са непременно по-лоши. Дори се учудвам как при днешното образование се появяват толкова компетентни млади преводачи, които при това не си жалят труда, а и наистина възприемат превода като културна мисия. Само че техните литературни предпочитания са други и това е напълно естествено.

Ноември 2009

• Предишна
• Следваща