Семейни истории
Твърде късно се заех да събирам материали за рода си. В паметта ми се е съхранило малко, а хората, които бих могъл да питам, се стопиха. Не липсват и противоречия между различни спомени, между спомени и документи и т. н. Подтиците за написването на тези бележки са много, някои от тях отколешни, два – по-актуални и всъщност решаващи. Родителите ми вече ги няма, първо си отиде баща ми Арет (2007), след това и майка ми Петринка (2015). Та след смъртта на майка ми наследих и две-три кутии със снимки. Някои от тях бях виждал, други – не (или бях забравил). Тези снимки започнаха да ми разказват някакви истории, по правило без начало и без развръзка; понякога те също не се съгласуваха безпроблемно със сюжетите, които бях чувал, с вариантите им, които паметта ми бе съхранила доста небрежно.
Вторият подтик бяха писанията на баба ми Недялка, които познавах частично. Когато с жена ми Мариана започнахме да се занимаваме с издаване на книги в началото на 90-те, получавах дискретни намеци, че не е лошо да ги публикуваме. Не го направих, поне досега, причините са сложни. Но наскоро (през 2019 г.) Красимира Даскалова ми предложи да съдействам на неин проект, в който, наред с други имена, присъстваше и баба ми Недялка. Подготвихме за публикуване един неин ръкопис, написах и кратка бележка към него. За ръкописа – по-късно, а бележката е вплетена в този текст. И нещата като че ли потръгнаха.
Няколко думи за жанра, който и за мен не е много ясен. Опитвам се да сведа до санитарния минимум енциклопедичната информация (раждане, образование, професия…) и сведенията за „голямата“ история, да ги съчетая с изведените на преден план субективни впечатления, мои и на други хора. И, където е възможно, да ги допълня с изображения. Реших да не се плаша от отклоненията и нарушаването на хронологията. През цялото време пред очите ми бяха значими образци от сходни жанрове („Преди да се родя…“ на Ив. Петров, Г. Данаилов, Г. Мишев). Знам че, не съм ги постигнал, освен тяхното писателско майсторство ми липсва и смелостта при саморазголването. За добро или за зло, професионалните ми занимания с миналото са сложили своя отпечатък, в очите на някой записките на места може да изглеждат сухарски и педантични, а същевременно – и твърде скептични към документи и спомени. Все пак, лаская се от мисълта, че разказаното би било интересно и за някакъв не много широк кръг извън обичайните заподозрени - роднини и приятели.
* * *
Феминизмът обича да говори за доминацията на мъжете и патриархалността. Често с основание. В семейството на родителите ми май не беше така. Открай време под „рода“ („родата“) се подразбираше рода на майка ми, рода на баща ми като че ли идваше на второ място. И баща ми го беше приел. Той беше сговорчив и толерантен човек, струва ми се, че се разбираше с хората и всички го ценяха. Не си спомням да е възразявал на тази ситуация, беше се интегрирал сред родствениците на майка ми, а и те го приемаха като свой. Спомням си само една негова кратка реплика по този повод. Изречена само пред мен. Поводът беше някакъв мой тийнеджърски бунт (аз далеч не съм толкова сговорчив, създавам конфликти). Та, по някакъв повод бях изразил някакво несъгласие, вероятно твърде бурно, и той подхвърли нещо от типа на: „И баба ти не винаги се държи адекватно, но…“ Да поясня, по това време живеехме с баба ми Недялка, майка на майка ми. Защо и как – ще се стане дума по-късно, сега да кажа, че в моите очи отношенията между баба ми Недялка и баща ми бяха напълно безоблачни. Мисля, не само в моите очи, но може и нещо да е останало скрито.
Доминацията на майчиния ми род има своите обективни предпоставки. Трудно ми е да ги подредя по значение. Ще почна от страната на майка ми. Нейният род е (или поне беше по време на детството ми) многоброен и доста единен. Поне хората от тези разклонения, с които семейството общуваше, бяха в отлични отношения и изпитваха топли чувства един към друг. От друга страна, по същото време родът на баща ми се беше свел до една шепа хора, повечето си отидоха един след друг, още докато бях дете. Между някои от тях имаше и някакви стаени конфликти, доста по-късно възникна и един нов, свързан с мен (за това по-късно, ако имам сили и кураж).
Втората причина за доминацията на майчиния ми род е неговото име и известните предходници. Става дума за Каблешковия род, към който освен познатия на всички революционер Тодор, принадлежи и известния в Пловдив общественик Недко (1867-1964). За него ще стане дума по-долу.
Йосиф Обербауер, Каблешковата къща в Копривщица
Вельо Ц. Биволаров (1880-1962), Каблешковата къща (акварел)
Родът има и много разклонения, които носят и други фамилии. Представителите му, поне доскоро, редовно се събираха на родови срещи, понякога в Копривщица, понякога в София, във Висшето транспортно училище „Тодор Каблешков“. Инициатор на тези срещи бе една представителка на рода – Райна Каблешкова, дългогодишен музеен уредник в Копривщица, автор на редица проучвания за рода и за неговите представители, както и на родословно дърво.
Когато говоря за рода на майка ми, трябва да направя едно уточнение, което поразчупва идиличната картина. Майка ми принадлежи към Каблешковия род по майчина линия. Бащиният ѝ род е Върбенови, това е и моминското ѝ име, с което я наричаха колегите ѝ от радиото, където работеше. А баба ми Недялка, след развода (1950), за който ще стане дума, си връща моминското име Каблешкова. И докато още като дете съм слушал доста за Каблешковия род, Върбеновият род бе обвит в мълчание. То, от своя страна, не беше пълно, някакви имена и сюжети достигаха до мен, но в много по-малка степен.
Впрочем, не много повече научавах и за рода на баща ми, за Аретовия род. При него пропорцията е обратната – за рода му по бащина линия съм чувал това-онова, но за рода на майка му – практически нищо, или поне не съм го запомнил. Което е странно, защото дядо ми Никола, на когото съм кръстен, е починал отдавна, а с баба ми Стефанка съм живял първите десетина години, нерядко съм бил на нейните ръце, говорили сме си. Това, което си спомням от нея, и то съвсем откъслечно, е свързано със съпруга ѝ Никола, а не с нейните родители.
В спомените ми не изплуват и картини, в които роднините на майка ми и на баща ми са заедно. А те несъмнено са се срещали, поне на моите първи рождени дни. Не си спомням и двете ми баби заедно. Не са запазени и подобни снимки. Недялка споменаваше Стефанка като „сватята“, неутрално, нито с добро, нито с лошо. Поне не пред мен. Не си спомням Стефанка да я е споменавала. Но открит конфликт нямаше. Е, ако се изключат някои епизоди с майка ми.
Една история от мое време казва нещо за отношенията между двата рода. Когато бях на 10-11 години родителите ми, с които живеехме под наем (Софжилфонд) заедно с баба ми Стефанка, успяха, с помощта на баба ми Недялка, да купят собствен апартамент (на улица „Герлово“), в който заживяхме заедно. Стефанка остана в старият апартамент (ул. „Вл. Поптомов“, сега „Гладстон“), в него се нанесоха и други наематели. Малко по-късно си дадох сметка, че това очевидно е било тежко преживяване за нея. Впрочем, последните месеци в старата квартира бяха изпълнени с напрежение, в което и аз бях въвлечен. След десетина години тя се разболя сериозно, залежа се и известно време живя при нас – в двете стаи и хол – двете баби, майка ми и баща ми (който се грижеше са майка си) и аз. Накрая бе изпратена в старчески дом, където почина. Не обвинявам никого – и моите родители починаха след кратки престои (по-малко от два месеца) в старчески домове.
ПП. Започвам тази публикация с намерението да я допълвам и редактирам. Всички компетентни препоръки и предложения са добре дошли.
Следващите фрагменти ще бъдат илюстрирани със снимки от семейния архив и други източници, както и с репродукции на картини. За начало слагам най-старата снимка, от която притежавам само копие. Тя е от на един от клоновете на рода на майка ми и, по изключение, има богато пояснение на гърба. Повечето от останалите снимки, за съжаление, дори не са датирани.
- Николай Аретов
- Семейни истории
- 30 Юни 2020
- Посещения: 6490
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.