Тази чест ми е най-трудна. Обичам родителите си и нямам какво да крия за тях. От друга страна, вече на няколко места ги споменавах, а и трудно се сещам за истории, които да са любопитни за другите. Улавям се, че с времето все повече откривам у себе си техни черти. При това тези техни черти, които не са ми допадали. Същото се случва и когато мисля за синовете си. Странно е, защото като млад се бунтувах срещу наследствеността и семейната (родовата) принадлежност. Полу на шега, когато майка ми ме критикуваше за нещо в характера ми, дежурният ми отговор беше, че причината да съм такъв е или наследствена, или влияние на семейната среда.

В по-ново време имах възможността да премина от другата страна на барикадата, да вляза в ролята на бащата, срещу който се бунтуват синовете. Те са двама – Добрин и Александър – и са доста различни. Естественият младежки бунт при тях прие не съвсем сходни форми, по-експанзивни при единия, по-мълчаливи при другия. Сравнително рано, макар и не толкова лесно си дадох сметка, че в някаква степен и двамата повтарят мои жестове и настроения. Друг е въпросът доколко успявах да реагирам адекватно, доколко им предадох моите разбирания. И двамата тръгнаха по свои пътеки, бащите трябва да се научим да ги приемаме. Съзнателно (а може би и от нерешителност) се въздържах да разказвам техни истории, тези страници са обърнати преди всичко към миналото и към хора, които вече само мислено са с мен.

Едно от положителните неща в отношението на родителите ми към мен бе това, че, в рамките на възможното, не ми налагаха мнението, си дори когато очевидно (понякога – и основателно) не одобряваха поведението и предпочитанията ми. С годините осъзнах тази тяхна линия на поведение и започнах да я ценя. Постфактум. Още по-късно, когато станах баща и започнах да я прилагам, се оказа, че тя не винаги работи добре.

От малък се гордеех със самостоятелността, на която се радвах. В някои случаи тя ще да е била принудителна, в други случаи може и да ме е обърквала. Един от ранните ми спомени (бил съм най-много на 10 години) е за едни нагревки в Първа градска (след прекаран синузит). Явно баща ми ме е завел първия път, видях, че не е нещо страшно, и следващите няколко пъти ходих сам – от по-далечния край на „Вл. Поптомов“ („Гладстон“) по Патриарха до болницата, а в нея – до кабинета.

На същата самостоятелност се радвах и при избор на гимназия, и на университетска специалност (е, там нещата бяха по-комплицирани, но не по-вина на родителите ми) и при брака. В някои случаи още навремето си давах сметка, че не се съобразявам с предпочитанията им, но това никога не е водело до конфликт. Като кандидат-студент не избрах инженерна специалност, за да се насоча към професията на баща ми, каквито очаквания имаше. Всъщност тук нещата са по-сложни. Математиката ми вървеше (поне повече от другите предмети), баща ми направи опит да ме научи да смятам с логаритмична линийка (предходника на елките), дори няколко часа помнех как става… От друга страна, сам той не бе тръгнал по стъпките на баща си – успешен, казват, адвокат. Споделял ми е, че когато се е завърнал от фронта се е страхувал, че като „царски“ офицер ще бъде преследван, се е възползвал от възможността да се уволни от армията и да постъпи в тогавашната Политехника. Съзнателно бил избрал най-масовата специалност – промишлено и гражданско строителство – а не по-привлекателната архитектура, за да не се набива на очи. А, както ще стане дума, имаше някакво стаено влечение към изкуствата. Станал е добър инженер, виждал съм колко го ценяха колегите му, но техниката не го привличаше. С мъка се справяше с обичайните ремонти на електрически уреди, а късно купената кола и шофирането бе истинска мъка за него. В това отношение съм го наследил и даже надминал – не се справям с домашните ремонти, а шофьор така и не станах, с облекчение приех, че съм далтонист. В това отношение синовете ми не ме наследиха и слава богу, е поддръжката им е проблем, но шофират добре.

В някакъв момент, още като ученик, започнах да си давам сметка за огорченията, които причинявам на родителите си, вероятно нещо съм подобрявал, но поне от гимназиална възраст не бях образцов син. И до края. Не съм суеверен, но знам, че ще ми се върне. Всъщност, отдавна е почнало.

В началото на 60-те (може би и по-рано) в София се организираха балове – на архитектите, на правистите… Родителите ми понякога ги посещаваха, обичаха да танцуват, особено баща ми. Спомням си суетнята около подготовката и специално официалния костюм на баща ми (сега се казва – в три части). Много ме впечатляваше лъскавия гръб на елека, определях го като „таласъмски“ и исках да го запази за мен. По това време съм бил на по-малко от 10 години. Много по-късно синът ми на същата възраст и по подобен начин харесваше едно мое старо сако, което доизносвах вкъщи.

По традиция децата присъствахме не само на роднинските, но и на приятелските сбирки на родителите. А и ни беше интересно. Спомням си шеговити песни, които се пееха, имената на майка ми и нейна приятелка бяха вмъквани в „Аз си имам две съседки“. Особено се радвахме на не особено благоприличната „Азбуката“ („Адам е бил…“); сега намирам текста, мисля че съм чувал един малко по-благопристоен вариант. Децата охотно напомняхме за една игра, наричана „Протокол“. Някой от възрастните написваше текст, който започваше с „Днес, 8 март (примерно), една … компания се събра в … дом на… и т.н.“ Участниците не познаваха текста, но предлагаха прилагателни, с които да се заместят многоточията; децата охотно участвахме и предлагахме по-пиперливи думи. Накрая готовият текст се четеше и пораждаше изблици от смях. Оттогава ще да е започнала да се оформя днешните ми разбирания за популярната култура, която не е непременно нещо негативно и има своите функции и за по-образованата публика (тук много внимавам с прилагателните, за да не прозвуча снобски).

Усещам, че вместо за родителите си, говоря за себе си. Но ще споделя още един детски спомен, в който майка ми и баща ми са някъде на по-заден план. Едно от местата, в които летувахме в ранното ми детство, беше Стойките. Самото пътуване до там – с ведомствен автобус – си беше приключение, а най-приятното бе да седнеш на издутината на двигателя до шофьора. Някой от големите подхвърли – когато дигне 90 км, зелките от крайпътните ниви ще заприличат на салата.

Но голямото приключение стана, когато с други деца се качихме почти в движение на една каруца. В някакъв момент паднах и, по спомени, едното колело мина през крака ми. Пътят беше мек, сериозни последици нямаше, остана ми малък белег, който и до днес предизвиква умиление у мен.

Характерите на родителите ми бяха подчертано различни, сигурно са се допълвали и, според мен не особено трудно достигаха до някакво разбирателство. Ще се повторя и ще кажа, че баща ми беше сговорчив човек, другите го харесваха, намираше общ език с тях. Не налагаше волята си, беше склонен към компромиси. Мариана и синовете ни категорично го предпочитаха пред майка ми. Сега си давам сметка колко много неприятни неща е затаявал в себе си, не се е опитвал да налага волята си, включително и по отношение на мен. Стараеше се да се съобразява с обстоятелствата, по правило в свой ущърб.

Веднъж, в ранното ми детство баба ми (неговата майка) нещо се възмущаваше от съседите и го караше да им направи забележка, а той отговори нещо от типа, че трябва да търпим. Тя не пропусна и да подхвърли, че са комунисти. Всъщност въпросният съсед бе свестен човек, имаше зъболекарски кабинет (май неприятният постоянен шум от него бе подразнил баба ми), бях приятел със синовете му, с по-малкия бяхме почти връстници. Та именно с него, веднъж се оказах на зъболекарския стол и той с усмивка подхвърли на баща си да ми покаже металният пръст, който предпазвал някой пациент да не го ухапе. Показа ми го, още ми е пред очите, но обясни с кротка усмивка, че съм добро момче и не се налага да го използва.

Няколко години по-късно, трябва да съм бил на 10-15 години, връщахме се от театър и баща ми подхвърли нещо от типа на „Можех да се занимавам с музика, в главата ми извират мелодии.“ И толкова, репликата не породи особени реакции нито у мен, нито у майка ми. Но се е запечатала в паметта ми, свързвам я с паметника на Патриарх Евтимий и с приятно топла вечер.

Някакви подобни мисли са се въртели и в моята глава, свързани не толкова с музиката, колкото с рисуване, театър кино (в този хронологичен ред). Не и с литературата, въпреки че от малък бях запален читател. Единственият ми детски опит бе когато с моя най-близък приятел Бобо решихме да пишем пиратски роман. Бяхме втори-трети клас и останахме на първата страница.

Баща ми не отделяше много време за себе си, но имаше хоби – беше филателист. Имаше желание и да ме привлече, разглеждах с интерес колекцията му, показваше ми каталози, дори два-три пъти ме заведе на места, на които в неделя се събираха филателисти, разменяха марки, купуваха, продаваха и главно – общуваха. Любопитно ми беше, имах малка колекция; по повод някаква училищна задача в едно обикновено тефтерче налепихме (главно той) марки по тематичен принцип. Но дотам, не станах филателист, а когато наследих колекцията му, не знаех какво да я правя. Със сина ми имахме спорове дали и как да я продадем, така си и остана. Трудно ми беше да се разделя с нея, въпреки че практически не я разглеждам.

Филателното хоби на баща ми ме отвежда към една история, която ми се струва показателна не толкова за него, колкото за нас, останалите в семейството, а и за времето. Трябва да е било през 70-те, английската кралица имаше юбилей (вероятно Сребърния от 1977) и BBC бе обявило, че ще изпрати юбилейните марки, на тези, които му пишат. Баща ми го направил и постфактум съобщи на семейството, което реагира(хме) доста критично – как си мисли, че писмото ще стигне, как ще реагира милицията и пр. Последици нямаше, а марки не се получиха.

И още един път, много по-късно, баща ми единодушно бе обявен за прекалено доверчив. Той късно стана шофьор, карането му тежеше, а и не го обичаше, още по-малко – поддръжката на колата. Та случката е следната. В някакъв момент, трябва да е било в началото на 80-те, баща ми реши да продаде с обява поостарялата шкода. Появи се една купувачка, спазариха се, оформиха документите, когато се стигна до плащането се оказа, че не ѝ достига някаква сума. Обеща да я донесе след ден-два, остави за залог някакъв пръстен (оказа се, че не е златен) и замина с колата. За втори (и последен) път баща ми бе подложен на почти единодушни критики. Мисля, че само Мариана като съвсем нов човек в семейството не се присъедини към общия хор. Накрая баща ми се оказа прав – жената дойде навреме и се издължи.

Не бях идеалният син, но някак се разбирахме с баща ми, въпреки че, едва ли е одобрявал всички мои избори, а като тийнейджър – поведението ми. По това време и аз, типично за тази възраст, се бунтувах, създавах проблеми. При това по малко странен начин, ми се струваше (неоснователно!), че баща ми, от една страна, ми налага волята си, а същевременно се дразнех, че не е достатъчно „твърд“ и категоричен.

Друг ранен спомен. От първи или втори клас, първата ми слаба оценка в училище, май нямаше цифрово изражение. В час по физкултура учителката ни пусна музика и ни казва: „А сега играйте ръченица“. Думата ми бе позната, но дотам и останах неподвижен, не знаех какво да правя, другите май знаеха. Учителката ми се скара и ми каза: „До утре да се научиш!“ Споделих с баща ми и той пое задачата – запя „Мари бабо гърбава“ и ми обясни стъпките. Усвоих ги, поне колкото да не ми правят забележки.

Явно баща ми се е занимавал повече с училищните ми задачи. Пак някъде по това време – първи-втори–трети клас, предстоеше да учим за числото милион. И, за нагледност ни казаха да донесем един милион клечки за зъби. Баща ми се изненада, но не възрази. Отворихме една кутия, преброи колко клечки има в нея и сметна колко кутии са необходими. Купихме ги и десетилетия след това бяхме заредени с клечки. Не си спомням добре развръзката, но май само аз се явих на следващия ден в училище с една торба кутии с клечки.

Майка ми беше по-различна. Тя също рядко ми се караше, рядко повишаваше тон. Но някак успяваше да наложи волята си. Не само върху мен.

Спомен от 70-те, бях вече гимназист. На едно от традиционните събирания вкъщи, вероятно рожден или имен ден, Ели, най-близка приятелка на майка ми от ученическите им години, беше донесла нещо за ядене. Майка ми реагира остро, отказа да го приеме и празникът пропадна.

Впрочем, по същото време се помрачи и един друг празник, този път причината бях аз. По това време гимназист, който не посещава особено редовно училище. Та прибирам се аз с китка в ръка, поднасям я с целувка на майка ми и поздравявам събралите се вече гости, роднини и семейни приятели. Телефонът звъни, майка ми го вдига и очаква поредното поздравление. Оказва се, че е класната, която директно заявява, че не вярва на медицинската бележка, написана от д-р Доросиев, която съм представил.

Тук се налага пояснение. Д-р Доросиев беше авторитетен лекар от Пирогов и много симпатичен човек. Но е баща на Иво – мой най-близък приятел и съученик от 11 гимназия, а и преди това. Родителите ми бегло го познават – живее наблизо, може и да са се срещали на родителски срещи. Баща ми реагира не съвсем адекватно, нещо, което рядко му се случва. Обади се на д-р Доросиев… И двамата бяха възпитани мъже, скандал не стана, но преживяването беше неприятно. Не само за мен.

Един друг подарък за рожден ден на майка ми влезе в семейната история и особено допадна на жена ми. И, като във всяка история (включително и най-официалните) фактите са леко деформирани. Следвах в Търново, купувам си билет за влака и ми остават 4-5 лева. Сещам се за празника и решавам да се отчета, доколкото е възможно. Влизам в един магазин за сувенири и избирам според цената. Погледът ми пада върху керамично комплектче от вазичка с изчистена форма (всъщност цилиндър без никаква украса) и пепелник. Цветът ми допадна, цената също, взех го и в джоба ми останаха няколко монети. Прибрах се, връчих го, майка ми се поусмихна и даже му намери място някъде. Така си и стоеше, докато години по-късно сюжетът бе сведен до „Николай подарява пепелник на майка си непушачка“ и разказан на жена ми, която го запомни. И сюжетът влезе в семейната хроника, не се възпроизвежда често, но някак присъства в атмосферата.

Преди години имах самочувствието, че бързо и успешно се оправям с подаръците. Отдавна не е така. Но и още един мой армаган си спомням, няколко пъти съм го разказвал. В къщи всички (и аз включително) обичахме попска яхния. И, отново в търновския ми период, мисля дори – първата година, преди поредното завръщане в родната стряха, виждам на една витрина арпаджик (именно на витрина на магазин, не на пазара). Купувам аз един килограм и след няколко дни гордо го връчвам в къщи. Очакваният ентусиазъм отново отсъства. А след ден-два бях призован да се включа в чистенето на лука. А той – дребен, като топчета за игра. От дете малките лукчета („като бонбонки“) ми бяха особено вкусни. Само че докато станат на попска яхния… Даже не всичките, една част останаха, мотаха се из кухнята доста дълго и накрая бяха изхвърлени (нещо непривично за къщата).

Друга история за последните години на майка ми. С лек романтичен нюанс. (Една от преданите читателки на първоначалния вариант на тези записки подхвърли във Фейсбук: „А ще има ли и нещо романтично? Например, студентските години и запознанството със съпругата Ви?“) Ами няма, поне засега, не съм събрал кураж.

Но, историята с майка ми. Като ученичка тя е имала някаква „симпатия“, споменавала ми е за него. Животът ги е отвял на различни страни, впечатлението ми е, че това е станало съвсем безболезнено. След време, както бе дума, семейството ни се установи на улица „Герлово“, това е в квартала, в който е израсла майка ми, нейното училище е било „Априлов“. (Едни важни за мен скоби – така и не знам къде точно е живяла майка ми като дете, били са на квартира, местили са се.)

Връщам се към моето време. Не знам точно кога, но доста време след като се преместихме, майка ми среща на улицата ученическата си симпатия (така и не запомних името на човека). Споделя за това не само с баща ми, но и с мен. Доколкото знам, срещата е била една, е, нека са две-три. Минават години, майка ми вече е вдовица, когато, след нови десетилетия (или поне след доста години) въпросният човек, също вдовец, се обажда по телефона. Той също е на години – връстник на майка ми, която вече гони 90 – май почти не излиза от вкъщи. Започват сложни уговорки да се видят на кафе (на един от разговорите по телефона присъствах, а и не беше никаква тайна), не съм сигурен дали срещата се осъществи, но човекът се обаждаше за празниците. Сюжетът ми се струва красив, въпреки че в началото леко (наистина леко) ме смути.

Трудно събирам сили да се върна към раздялата с родителите. Баща ми си отиде пръв, на 87 години. Вече споменах, че беше разбран и ценен от приятели и колеги човек. И тримата – той, майка ми и аз – не бяхме особено общителни, но като че ли баща ми бе най-социалния, по тази причина – редовно биваше натоварван с по-неприятните външни контакти. С които се оправяше както и доколкото можеше. Дълго време изглеждаше и беше възприеман като запазен за възрастта си мъж. Веднъж, не без гордост спомена, че срещнал някакъв познат, с когото не се беше виждал десетилетия. Реакцията му била нещо от типа на „Арет, ти си (като) консервиран!“ Не схванах смисъла, прозвуча ми леко обидно, та трябваше да ми обясни, че смисълът бил, че не се е променил с годините.

Но промените дойдоха, дори, в моите очи, доста бързо. Спомням си и една друга реплика в по-скоро обратния смисъл. Мога да я датирам сравнително точно, тъй като е свързана със сборника „Убийство от любов. Убийство по Коледа“, който издадохме през 2001 г. Представихме го в Националната библиотека, родителите ми дойдоха, хванати под ръка. Боряна, основната организаторка на събитието, инициатор и съсъставител на изданието, ги видя и дискретно ми каза нещо от типа на „Ники, виж какви старци са дошли.“ Обясних ѝ, че това са родителите ми и тя се смути.

Тогава баща ми, на 80 години, вече наистина не изглеждаше добре, но още се държеше. Но през последните му една-две години доста бързо се срина. Накрая и алцхаймерът беше доста силен. Когато почина, дълго време го сънувах почти всяка вечер, нещо ми казваше, а болестта си личеше и в съня ми. Събуждах се и ми беше тежко, че го помня така - болен и объркан. Иска ми се да го виждам в разцвета на силите му. Големият ми страх днес е да не си отида като него.

 

 

 

* * *

Реституцията бе поводът да се запозная с много родственици. Въпреки че получих нещо от нея, признавам, че имах известни резерви към цялата работа. В един поизострен разговор в къщи, по повод земеделските земи подхвърлих нещо от типа на „А защо се приема като граница кооперирането или 1944, част от същите имоти, петдесетина година по-рано, също са придобивани по не съвсем коректен начин? А ако се реши връщането да е към положението векове по-рано?...“ Въпросите, разбира се, са неправомерно заострени, но все пак…

Трябва да се признае и нещо друго. В името на справедливостта възстановената собственост в някои случаи попадна в ръцете на хора, които не умеят да я управляват и се задоволиха със събиране на наеми (включвам и себе си в това число). А тези, които преди десетилетия са изградили тази собственост, са вложили друг тип усилия в нея. Усилия, за които мнозина днес се оказваме неспособни.

* * *

При появата на един от предишните фрагменти, бившата ми студентка Райна Максимова написа:

А ще има ли и нещо романтично? Например, студентските години и запознанството със съпругата Ви?

Май не ѝ отговорих, не съм по романтиката. Но отдавна имам желание да включа нещо и за рода на Мариана и за нейната Якоруда, с която и аз се чувствам свързан. За съжаление, нейните спомени също са доста избледнели, а и някакви особени документи няма. Преди време чичо ѝ Мирчо, вече покойник, е написал нещо като семейна история. Опитахме се да достигнем до този ръкопис, но явно е изгубен.
От това, което ми е разказвано, най-впечатляваща е историята на дядо ѝ по бащина линия. Рано остава вдовец с три деца (Мирчо, Борис (Боре) и…). Жени се повторно и новата му съпруга се грижи за децата, които ѝ отговарят истинска синовна любов. Мариана си спомня, че преди да постъпи за последен път в болницата, баща ѝ Боре отива да се прости с „мащехата“.

Но думата беше за дядото. Той заминава на гурбет в Щатите, във Вирджиния. Не е ясно колко се е останал там, но се връща и от втората си съпруга има дъщеря, която наричат Вирджиния. Любимка на братята си, на Боре – със сигурност. Семейната къща отеснява и около 1955 г. Боре, вече съпруг и баща на Мариана, решава да се отдели. Купува парцел и започва да гради къща. Тя е запазена и до днес, Мариана е израсла в нея, аз също редовно съм там. По неясни причини навремето бащата участва в купуването на парцела, отсича: „Ти къща не можеш да сградиш!“ А той цял живот е бил строител.

Но Боре вдига къщата, сам, с помощта на двама приятели, мохамедани. След това построяват и техните къщи, същите.

Тук слагам една снимка, запечатала построяването на къщата, в която Мариана е израсла. И до днес отсядаме в нея.

 

* * *

Всяко повествование трябва да има своя край. Слагам го тук, с плахата надежда, че мога някога да го продължа. Разказът за рода, за семейството, а и за себе си, е деликатна работа, която предполага, освен всичко друго, и доста кураж. Който често ми липсва. Ще ми се да вярвам обаче, че съм избегнал капаните на героизирането и идеализирането, мисля, че се опазих и от това да представям близките ми хора, а и себе си, като жертви на някакви злонамерени външни сили. Удобни роли, в които мнозина охотно влизат. Е, убеден съм, че подобно на повечето хора, нито аз, нито близките ми сме герои или жертви, въпреки че сме имали своите тежки моменти, при някои – дори години.

За себе си отдавна съм забелязал, че когато не съм постигнал нещо или не съм получил нещо, което съм смятал, че заслужавам, това обикновено не е било фатален край. В някакъв следващ момент се е отваряла друга възможност, която може и да се е оказала по-благоприятна. А и да не е така, опитвам се да мисля по този начин. Опитвам се и да не забравям, че светът не се върти около мен.

 

• Предишна