Елена (1954 - 1996)

 

С Лени сме връстници, тя всъщност е първа братовчедка на майка ми, затова често се шегувах, че ми е леля, но е два месеца по-млада. Родена е в Пловдив и поради това сме се виждали много често, дори когато учеше в софийската художествена гимназия. След това по едно и също време бяхме студенти във Велико Търново, където тя учеше живопис. Беше затворена и необщителна, но двамата се чувствахме близки. В средата на 70-те комуникациите бяха доста по-сложни и повечето студенти периодично се отбивахме в пощата и подавахме поръчки за междуградски разговори. И мнозина забелязваха слабичкото русо момиче, което седи някъде в ъгъла на салона и тайничко прави скици на непознати. Тъй като са ме виждали да сядам до нея (май само аз го правех или само на мен беше разрешено), често са ме питали коя е тя.

По-това време много популярни бяха седмиците на различни чужди филми – френски, италиански, немски. И двамата се интересувахме от кино, но Лени, като по-организирана, на няколко пъти купи билети. Въпреки че бях запален по киното, странно ми се виждаше, че тя можеше да преминава от една прожекция на друга. Аз имах нужда да си избистря главата, или да я замая с вино в други компании; Лени беше въздържател и с по-неутолима жажда за изкуство – кино, музика, живопис...

След като се дипломира, стана учителка в Ракитово. По същото време бях учител в Якоруда. Тогава, заедно с Мариана, бъдещата ми съпруга, ѝ отидохме на гости. Не си падам по подобни представяния, но Лени беше изключение, Мариана също не съжали за тази семейна инициатива. Болезнено слабата Лени беше вегетарианка и въздържателка, не беше предупредена за посещението, но го свързвам с някакви пържоли и вино, които малко ми присядаха, като я гледах над паничка с жито, ако не се лъжа.

Тогава и при други, не особено чести случаи имахме възможност да видим нейни картини и скици. Винаги съм ги харесвал, но няма да ги коментирам, целта ми тук не е да хваля роднини.

След като изтече разпределението ѝ Лени се прибра в Пловдив, психиатричните ѝ проблеми се задълбочиха, и, след няколко опита, предотвратени от грижовните роднини, тя накрая сложи край на живота си. Една смърт, която преживях тежко, въпреки че не бяхме се виждали дълго, а последните ни срещи бяха кратки.

Доколкото знам, приживе Лени е отклонявала възможностите да прави самостоятелни изложби. Майка ѝ и сестра ѝ Райна организираха няколко посмъртни. Спомням си две в София, в една от залите на СБХ и в Художествената гимназия; и още една – в Копривщица. За мен, а струва ми се не само за мен, те се оказаха особено въздействащи, въпреки че познавах нейни работи. Но събрани заедно, подредени хронологически… Последните ѝ работи не просто намекваха, а говореха за предстоящата трагедия.

Leni (619x1024)

 

Leni naturnort (600x1024)

За момента разполагам само с тези две снимки от на работите на Лени. Ще направя възможното да издиря и други.


Изложбата в СБХ беше май първа, а и свързана с някаква годишнина. Но това, което съм запомнил, извън картините, бе словото на Ахмед Чаушев, колега и явно близък приятел на Лени, който говори с неподправена топлота и познаване. Спомням си и друго слово – на нейния колега Ивайло Мирчев, вече професор.

И една друга история си спомням. Имахме неин автопортрет, подарен от сестра ѝ. Много му се радвахме. Беше при майка ми, която по това време живееше сама. Един съсед си измисляше поводи да я посещава, а и влизаше в апартамента, докато нея я няма. (Хващаха го и в поне два други апартамента от кооперацията.) Та той оцени картината и я отмъкна, заедно с други неща, не толкова ценни. Посещавах майка ми почти всеки ден, веднага забелязахме липсата, имахме основания да предполагаме и кой е крадеца. Засякох го в стълбището, направих се на страшен, поисках да върне картината, дори го заплаших. Той, разбира се, отрече.

По това време, на едно посрещане на Нова година в Тасос се бяхме сближили с едно семейство, мъжът беше работил като следовател (или нещо такова), едър и авторитетен на вид. Живееха наблизо и реших да го помоля и той да се включи в плашенето. Почти на следващия ден срещнах жена му и точно щях да си уговоря среща, когато тя ми каза, че Владо претърпял тежък инсулт. От който бавно, мъчително и само частично се възстановяваше години наред. Дано се оправи. А крадеца, който беше на години, май продължи кариерата си, срещах го и в Университета, болестите все повече му личаха, стигна до кофите за боклук.

 

Доли (1957 - 2016)


Винаги съм се чувствал особено близък с нея и с по-малкия ѝ брат и Сашо. Първи братовчеди сме, почти връстници, аз съм баткото. Много неща ни свързват, но нищо интересно не мога да разкажа. В началото на 90-те Доли замина за Щатите и рядко си идваше. Там и напусна този свят.

Doly Nikolay (651x1024)

 

Doli1 (1024x802)

С Доли като млади и при едно от редките ѝ връщания в България. Ако не е и последното.


Следвах филология в Търново, а тя - биология в София. По това време имаше приятел, състудент, също запален по биологията и особено по земноводни и влечуги. През едно лято тя ме покани да ги придружа в някакво кратко пътуване из (Северна?) България. На палатка, ако не греша, трябваше и нещо да събират. Така се запознах с приятеля, струва ми се че тогава за пръв път опитах жабешки бутчета, при това печени на огън. Доли ентусиазирано ми разказваше за непривичните домашни любимци на своя приятел. Прекарахме чудесно, повече май не съм се срещал с този приятел, дори и името му не се е съхранило в паметта ми. Някъде по това време тя занесла в къщи една кутия и предупредила (с бележка?), че вътре има змия. Скоро след това увлечението ѝ по земноводните и влечугите като че ли отмина.

Любовта ѝ към животните бе семейна черта, наследена от баща ѝ – Христо (вуйчо Хито) – всеобщ любимец и голям любител на лъвовете. На различни места в дома им имаше техни снимки. Когато бях малък той ми разказа, че в Зоологическата градина се е родило лъвче и той ще го вземе да го отглежда в къщи. При няколко поредни гостувания разпитвах къде е лъвчето и получавах някакво продължение на историята – още суче и не може да бъде отделено от майката, но…

Когато поотрасна, Сашо се насочи към кучетата. Той пък донесе една симпатична сетерка и реши да я нарече нарече Доли, на сестра си. Малко неочаквано тя не била очарована и кучето беше прекръстено на Чери, ако си спомням добре. Сега отглежда две котки, а сина му Кристиан и приятелката му имат огромно и много дружелюбно куче.

Doly (674x1024)

 

Доли в Щатите

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.