Двете думи от словосъчетанието славянска филология като че ли действат в различни посоки. Филология в някакъв смисъл търси общото и е призвана да спомага за опознаването на Другия; славянска също, но от друга страна тази дума и разграничава, отделя едни хора, езици, литератури (славянските) от други, извежда на преден план „своето”, което трябва да бъде разграничено от нещо „чуждо” и различно, което влиза в сферата на други, чужди филологии – романска, германска (немска), английска... Сигурно всички тук добре знаят, но все пак ще си позволя да повторя – „славянското” е конструкция, изкована от определени университетски (и не само университетски) елити с определени политически цели. И по това, въпреки различния си обхват, е аналогична на национализма и идеята за националната държава. Затова, струва ми се, който се стреми към „съвместно съжителство”, би трябвало да е повече „филолог”, отколкото „славист”.

Славянството не само е конструкт, натоварен с политически импликации, но и конструкт, който волю-неволю се конкурира с други подобни или по-различни структури. Няколко са големите общности, породени от подобни конструкти, към които южнославянските народи и техните интелигенции могат да претендират, че принадлежат, а могат и да не искат, могат да се стремят да се отграничат, да изтласкат някъде в периферията, в несъзнаването – славянското семейство, Балканите, Източна Европа, Европа. Разбира се, тези конструкти не са дефинирани по напълно еднотипен начин. Както личи от имената им, единият (славянството) е определен преди всичко от езикова общност и предполагаем общ генезис, другите – като че ли по-скоро географски, въпреки че и при тях до известна степен също са търсени общи езикови особености, а и споделено минало. От друга страна едни от тези конструкти по замисъл имат позитивни конотации, докато други – по-скоро негативни (Балкани, Източна Европа, да не говорим за Ориент). И езиковата, и географската близост предполагат обща история, но отново в едни случаи на нея се гледа позитивно, в други – негативно (какъвто е случаят с т. нар. „османско наследство” на Балканите).

Всъщност позитивните и негативните конотации много зависят от мястото и времето, а и от говорещия – думата „славянски” почти винаги има недвусмислено положителни конотации в Москва и Прага, да кажем, но едва ли същото важи за Берлин, например през първата половина на ХХ в. Всъщност и в Москва, както и в София, а и във Варшава, едни социални кръгове и елити са склонни да акцентуват върху положителния смисъл, докато други може да са по-резервирани.

Разделенията между различните балкански (или славянски) народи имат и други варианти – например по религиозен и конфесионален принцип (католици и православни); по използваната азбука и пр. - и те се долавят с просто око от всеки, който е пресичал границите между тях. Предизвикателството пред изследователя е да надхвърли обикновеното битово осмисляне на тези граници, да потърси онова, което стои зад тях и ги определя.

На друго място съм се опитал да маркирам напрежението между славянското и балканското във филологическите дисциплини и неговата история. ¹ Тук ще резюмирам наблюденията си с оглед на разглежданата проблематика и ще се опитам да направя още една крачка. Убеден съм, че разглежданият казус не е уникален – по-слабо напрежение вероятно съществува и между славянската и централноевропейската идентичност в Полша, Чехия, Словакия. Друг тип напрежение пък вероятно може да се потърси в словенската култура. Нейните строители и изследователи последователно се стремят да я отграничат от Балканската културна общност и да я видят като част от Централна Европа. Самото понятие „Централна Европа” (и неговия вариант „Източна Централна Европа”) не е еднозначно дефинирано и картографирано на менталните карти, има дискусии за неговия център, за частичното му припокриване с Хабсбургската империя и нейното наследство и т. н. ²

Очевидно е, че българската (а също и македонската, сръбската, хърватската и пр.) култура попадат едновременно в поне две общности, едната езикова (славянската), другата териториална (балканската) и това не може да не доведе до някакво напрежение. Един от основните му източници е чувството (или желанието) за принадлежност към различни общности, които могат да се припокриват само частично, а могат и да си противоречат. Подобен източник на напрежение за българите е от една страна техния (предполагаем) славянски произход, от друга принадлежността към балканската културна общност, от трета – включеността в голямата европейска общност, от четвърта – принадлежността към Източна Европа ³ и наследството на Съветския блок; от пета – османското наследство ⁴ и т. н. И без да се разглеждат религиозните аспекти на чувството за принадлежност, както и други възможни идентификационни конструкции, е ясно, че между споменати полюса протичат токове, които не са само на привличане.

Дискурсът на славянската принадлежност на днешните българи се опира на мощното и многостранно руско влияние, което започва далеч преди основаването на новата българска държава през 1876 г. и се изразява не само в налагането на политическа воля и ситуиране в доста устойчиви сфери на влияние, но и във възможността да се получи образование в Русия (както и да се нарича тази държава), което несъмнено е свързано с имперските й амбиции, с изучаването на руски език, с широкия достъп до литература на руски език и т. н. Разбира се “славянската идея” не е само руска, има и други центрове (Прага, а също и Виена, Варшава, Загреб, Белград), да ги наречем условно централноевропейски, които разполагат с по-различни механизми на въздействие. В някои отношения и моменти те следват руския вариант на славянофилството и славистиката, в други им се противопоставят повече или по-малко открито. ⁵

От друга страна в последните години не мога да се освободя от чувството, наречете го, ако предпочитате, интуиция, за борба за преразпределение на „славянското наследство”, за преначертаване на нова карта на славянството, за поставяне на нов център. Съществува тенденция, може да бъде наречено и желание, в центъра на тази нова славянска ментална карта да стои Варшава – столицата на най-голямата славянска страна в Европейския съюз. И тъй като подобна ментална карта трудно може да бъде наложена на източните славяни (на Москва, Киев или Минск), а дори и на Прага с нейните вековни традиции на славистичен център, то внушенията текат към южните славяни. След разпадането на Югославия и предвид на ценените високо в България полско-български връзки от последните около 150 години, подобни амбиции имат своите шансове.

Съществуването на балканска културна общност е забелязано отдавна. Според В. Жирмунски българинът Ив. Шишманов става основоположник на научното направление балканистика със студията “Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи”, публикувана през далечната 1896 г. ⁶ Характерните черти на тази общност са търсени в различни периоди и са откривани в различни сфери на духовния живот, а обясненията са свързвани с общата историческа съдба, сходна народопсихология, общи елементи в етническия субстрат, обща природна среда и т. н. Същевременно границите на образуванието са очертавани по различни начини, търсени са и различни наименования, зад които се крият различни акценти, различни конструиращи ядра, а и опити за компромис със „славянската идея”. Ив. Дуйчев говори за “византийско-славянска общност” ⁷, Н. Генчев лансира една представа за културното развитие на балканските народи, според която след османското нашествие възниква балкано-ориенталска културна общност ⁸, която фактически наследява Slavia Orthodoxa (Р. Пикио) и византийско-славянската общност. Балкано-ориенталската общност се разпада през Възраждането на отделни национални култури, които тръгват по свои пътища. Постепенното дезактуализиране на балкано-ориенталската общност не буди съмнения. През втората половина на ХХ в. на Балканите практически отсъстват центростремителни сили, ако не се смятат сходните особености на развитие, които се дължат на социално-политически причини и се откриват при част от народите, принадлежащи към общността. Оспоримо е и наличието на силни успоредни тенденции при отделните балкански народи, които днес да ги отличават съществено от другите региони на Европа. И, не на последно място, отсъстват необходимите институции, които да лансират и подкрепят подобна конструкция. След разпадането на Османската империя няма мощна наднационална политическа структура (от типа на Варшавския договор), която да служи за база на подобно построение; академичната инфраструктура на балканистиката е все още не достатъчно изградена, с по-скромна история и политическа подкрепа.

Основният проблем пред „славянската идея” и „балканската идея” при изграждането на техните конкурентни идентичности е общ. За да се наложат, те трябва да изградят свои митологични структури, които да внушават на хората общи символи, ценности, усещане за споделено минало, обща култура и пр. ⁹ Идентичността предполага и други елементи – обща територия, общи юридически права и задължения, обща икономика и териториална мобилност. Струва ми се, че и при тях общославянският импулс е в отстъпление. Но, поне защото се занимавам с литература и култура, струва ми се, че основното е наличието на митология за споделеното минало. Славянската идея всъщност не успява да наложи общ разказ за славянската древност, споделен от всички славяни, общ славянски пантеон на (езически) богове и (исторически) герои. ¹⁰ Нещо подобно може да се забележи едва по отношение на ХІХ и ХХ в. – за този период съществуват разкази за (частично) споделена историческа съдба. „Балканската идея” също (все още) не е изградила своя митология. Нещо повече, националните митологии на отделните балкански нации виждат в балканския съсед най-често врага и разказват за съдбовни сблъсъци и конфликти. И все пак непредубеденото вглеждане в тези митологии открива набор от общи, споделени елементи – Крали Марко и Косовската битка, Александър Велики и елинското наследство. Те биха могли да доведат до изграждането на някаква обща митология, първоначално християнска, а в по-далечна перспектива, може би и обощобалканска.

* * *

Важен показател за различните фактори, които действат в обществото (политическата воля на управляващите кръгове, външните въздействия, традиционните институции, предпочитанията на хората) е академичната инфраструктура, академичните и университетските институции (факултети, департаменти, катедри, в БАН - секции), които се занимават със славистични, балкански, източноевропейски изследвания. Често те се припокриват, конкурират, променят. Постепенно се появяват катедри, институти и департаменти, в които се преподава „балканистика”, а в по-ново време – и „европеистика”, каквото и да означава това. Тези по-нови университетски дисциплини изграждат свои изследователски проекти, организират свои форуми, издават списания и пр. В много западноевропейски университети славистичните катедри се превърнаха в институти за East-European studies. Очевидно е стесняването на пространството на традиционната славистика за сметка на новите дисциплини. Разбира се, съществуват и обратни примери, наистина много по-малобройни. ¹¹ И в двата случая зад преименуването стоят определени идеологически предпоставки.

В български контекст зареденото с напрежение отношение към принадлежността на българската култура към славянската и към балканската общност има своите специфични прояви, включително и чисто институционални – характерен пример е разграничаването на руската филология от славянската в университетите и в тяхната административна структура. Смисълът е несъмнено в подчертаването на уникалното място на Русия и руската култура в ценностната йерархия и менталните карти на изградилите тези структури. Оказва се, че в български контекст тези структури са по-консервативни и инерционни и по-трудно се променят.

В България „балканистичната” академична инфраструктура очевидно е по-млада, а и по-слаба от славянската. Същото несъмнено е вярно и за другите балкански славянски страни, но не и за Румъния и Гърция.

Политическата подкрепа и академичната инфраструктура са, разбира се, много важни фактори за един наднационален ментален конструкт. Но много важно е субективното желание на хората – на широката публика и на авторитетните фигури, включително и в академичната сфера – да почувстват и декларират принадлежността си към общността, изградена около някакъв конструкт, около някаква идея. Една от косвените, но много важни форми за изразяване на (осъзнати или неосъзнати) предпочитания може да се потърси в доминиращата проблематика на сравнителните изследвания.

В най-общият случай сравнението предполага два елемента, които се поставят един до друг и се разглеждат със сходна изследователска оптика. Най-често (разбира се, не винаги) единият елемент е „свой”, а другият – „чужд”. Това предполага предварително очертаване на своето, която може и да е имплицитно. Тук има редица гранични случаи. Тъй като съществуват степени на чуждост, то, в контекста на днешния разговор, е любопитно да се провери кои автори се приемат за по-близки до „своето”, в кои се разпознават свои черти – славянските или балканските. И, доколкото не става дума за открито афиширане на някаква принадлежност, може да се окаже, че литературата на западните и източните славяни сякаш предлага по-скоро високи образци, но балканските автори (славянски или не) предлагат като че ли по-скоро модификации на своето.

На практика, в сравнителните изследвания „своето” и „чуждото” се различават и в ценностно отношение. Сравнението рядко може да бъде между два ценностно напълно равностойни, еднакво канонични обекта.

Обикновено единият обект е по-ценен по „абсолютна” стойност, а другият – по национална. Например при разглеждането на проблема „Пушкин и П. Р. Славейков” няма съмнение, че на руския класик е отредена ролята на образцовия автор, докато българският класик явно е по-важен в контекста на българската литература. В подобни случаи наблюденията са фокусирани върху по-малкия, по-късния, „повлияния” автор, очакваните изводи са важни по-скоро в контекста на неговата литература.

Особено важен е изборът на чуждите явления, с които се сравнява българския автор. Интересни примери предлагат компаративистичните наблюдения над забележителния книжовник от времето на Ранното Просвещение Софроний Врачански (1739 - 1813) и особено над големия поет П. Р. Славейков (1853 - 1901). Когато са търсени потенциални източници и образци за написването на „Житие и страдания” едни автори са склонни да се насочват към руски, други към балкански (сръбски и гръцки), а трети към западноевропейски явления. ¹² Сходен избор прави и Татяна Стойчева, когато се насочва към Каравелов. ¹³ Едва ли тези избори са изцяло обективни, струва ми се, че те са определени както от подготовката, така и от нагласата, а също и от желанието и ценностната система на изследователя.

Не по-малко показателно е и разглеждането на творчеството на П. Р. Славейков. Повечето изследователи го поставят в руски ¹⁴, сръбски ¹⁵ и гръцки контекст ¹⁶, рядко търсят сравнения с турската словесност, въпреки че той знае турски, превежда от турски, прекарва най-интензивния творчески период от живота си в Цариград (Истанбул) и подобни връзки са несъмнени. Доста по-различен е подхода на германиста К. Гълъбов, чиято интересна книга се цитира сравнително рядко. ¹⁷

Няма как да не се забележи последователното нежелание на българската култура да се сравнява с турски и османски образци, да се разглежда като част от една общност с тях, да отхвърли османското наследство. ¹⁸

Предлаганите тук размисли, които в зависимост от нагласата на читателя могат да бъдат възприети и като провокативно заострени, и като банални, целят само едно – да подтикнат към осмисляне на мотивите, които определят чувството за принадлежност към някаква голяма общност, която не може да е друга, освен „въобразена” (Б. Андерсън), както и към формите, които тази желана или наложена принадлежност приемат във филологията. Защо тя, както и всяка друга академична дисциплина, съвсем не е невинна, зад всеки избор на изследователски обект стоят ценностни системи и предпочитания, определени от институциите, които формират учения, а и всеки човек.

2007

Południowosłowiańskie sąsieńdztwo. Slavistyka i komparatystyka dziasiaj.
Pod redakcija B. Zielińskiego i E. Szpoelik. Poznan: Widawnictwo naukowe, 2012, p. 67-75.

 

Бележки

¹ Вж. Аретов, Н. Славянско versus балканско. – In: Folia Philologca Macedond-Polonica. Tom 7. Dalecy i blisccy. Materiały VII Kolokwium Polsko-Macedońskego. Poznań: Wydawnictwo nawkowe Universytetu im Adama Mickewicza w Poznaniu, 2007, p. 181-190.

² Вж. Henry Cold Meyer. Mitteleuropa in German Thought and Action. 1915-1945. Hague, 1955; Reinhard Frommelt. Paneuropa oder Mitteleuropa. Einigungsbestrebungen im Kalkül deutscher Wirtschaft und Politic 1925-1833. Stutgart, 1977; E. Busek, G. Wilfinger (eds) Aufbruch nach Mitteleuropa. Wien, 1986; Peter Burmeister, Frank Boldt, György Meszaros (eds). Mitteleuropa – Traum oder Trauma. Überlegungen zum Selbstbild einer Region. Bremen, 1988; George Schopfin, Nancy Wood (eds). In Search of Central Europe. Cambridge, 1989; Österreichisches Institut für Freidenfsorschung und Freidenserziehund (ed.). Mitteleuropa? Wien, 1989; Richard G. Plaschka u.a. (ed.) Mitteleuropa. Idee, Wissenschaft und Kultur im 19. und 20. Jahrundert. Beiträge aus österreichischer und ungarische Sicht. Wiem, 1997.

³ Вж. Wolff, Larry. Inventing Eastern Europe: The Map of Civilization on the Mind of the Enlightenment, Stanford University Press, 2004. (Бълг. прев. Лари Улф. Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. Прев. Л. Дуков. София: Кралица Маб, 2004.)

⁴> Вж. B. Lory, Le Sort de l' Heritage Ottoman en Bulgarie. L'exemple des villes Bulgares 1878-1880, Istanbul, ISIS Press, 1985, 2002. (Бълг. прев. Лори, Бернар. Съдбата на османското наследство. Amicita, 2002.); Todorova, Maria. The Ottoman Legacy in the Balkans. In Imperial Legacy: The Ottoman Imprint in the Balkans and the Middle East , ed. L. Carl Brown, New York: Columbia University Press, 1995, 45-77. Abridged version in: - Güney Özdo_an, Kemâli Saiba_ili, eds., The Balkans. A Mirror of the New International Order, Istanbul: EREN, 1995, 55-74 and in: - Etudes balkaniques , 1994, No. 4, 66-81. Вж. и Die Staaten Südosteuropas und die Osmanen. Hrsg. H. G. Majer. München, Selbstverlag der Südosteuropa-Gesellschaft, 1989, специално Roth, K. Osmanische Spuren in der Alltagskultur Südosteuropas. Вж. също много сериозната поредица „Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите” (1997-), издавана от Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия в София и специално Мюсюлманската култура по българските земи (Съст. Р. Градева, Св. Иванова, 1998) и История на мюсюлманската култура по българските земи (Съст. Р. Градева, 2001); Кил, Михел. Изкуство и общество в България през турския период. София: Любомъдрие -Хроника, 2002; Aretov, N. The Rejected Legacy. In: The EU and the Ottoman Legacy in the Balkans Today. (Forthcoming.)

⁵ Вж. и Кьосев, А. Микрометодология: Отношението “център – периферия” като методологически проблем на славистичната компаративистика. – В: Studiorum Causa. Сборник по случай 50-годишнината на Радосвет Коларов. София: Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1994.

⁶ Вж. Жирмунский, В. Сравнительное литературоведение. Ленинград: 1979, с. 275. Вж. и Шишманов, Ив. Песента за “мъртвия брат” в поезията на балканските народи. - Сборник за народни умотворения, кн. ХІІІ (1896), с. 474-569, и кн. ХV (1897), с. 449-600. По-ново изд.: Шишманов, И. Избрани съчинения. Т. 2. С.:БАН, 1966, с. 66-215.

⁷ Дуйчев, Ив. Славянско-византийска общност в областта на народното творчество. - В: Изв. на Етнографския институт с музей. Т. 6, 1963.

⁸ Генчев, Н. Българската култура. 15 - 19 в. София: Унив. изд. “Св. Климент Охридски”, 1988, с. 260 и др.

⁹ Вж. Smith, Anthony D. National Identity, Penguin, 2000 (Бълг. превод Смит, А. Националната идентичност. Прев. Н. Аретов. София: Кралица Маб, 2000, с. 26-27 и др.) Вж. и Аретов, Н. Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век. София: Кралица Маб, 2006.

¹⁰ За славянската митология вж. класическия труд от средата на ХХ в. Иванов, В. В., В. Н. Топоров. Исследования в области славянские древностей. Москва: 1974; Мифы народов мира. Глав. ред. София: А. Токарев. Т. 2, Москва: 1982; по-късното изследване Топоров, В. Н. Миф, ритуал, символ, образ. Москва: 1995. Вж. и Кулишиђ, Ш. Петровиђ, П. Ж., Н. Пантелиђ, Српски митоложки речник. Београд: 1970; Панчовски, Г. Пантеонът на древните славяни и митологията им. София: 1993; Вражиновски, Т. Народна митологиа на македонците. Кн. 1, Скопjе-Прилеп: 1998; Стойнев, А. Българските славяни. Митология и религия. С.: 1988; Стойнев, А. Българска митология. София: 1994; Иванова, Р. Епос – обред – мит. 2 изд. София: 1995.

¹¹ Промени се например името на „Институт славяноведения” към Руската академия на науките. Преди години името му съдържаше и думата балканистика, след това тя отпадна, сайтът на института (www.inslav.ru/index.html) не споменава старото име.

¹²> Вж. напр. Аретов, Н. “Житие и страдания грешнаго Софрония” и западноевропейският просвещенски роман. - Литературна мисъл, 1979, № 10, с. 72-88; “Шекспирови” мотиви у Софроний Врачански. - Пулс, № 20, 30. 05. 1989; Софроний Врачански и диалога му със света. - Литературна мисъл, 1990, № 3, с. 18-32; Повествователят Софроний и диалога му със света (Наблюдения върху Втори видински сборник). В: - Софроний Врачански. Сборник изследвания. София: Академично изд. Проф. М. Дринов, 2004, с. 103-122.

¹³ Стойчева, Татяна. Траектории на сатирата: Сравнително изследване на "Джонатан Уайлд" от Хенри Филдинг и "Хаджи Ничо" от Любен Каравелов. София : Полис, 1999.

¹⁴ Русакиев, С. Петко Славейков и руската литература. С.: 1955.

¹⁵ Конев, Ил. Творческият път на П. Р. Славейков и сръбската литература. – В: Българо-сръбски литературни взаимоотношения през ХІХ в. С.: 1964; Баева, С. Някои моменти от развитието на сръбската литература и творчеството на Петко Славейков. – Изв. на Инст. за лит., кн. ХVІ, 1965.

¹⁶ Ангелиева, Т. П. Р. Славейков и гръцката литература. – Год. СУ, Т. LX, 1966.

¹⁷ Вж. Гълъбов, К. Петко Р. Славейков. Живот, дейност, творчество. С., 1970.

¹⁸ Вж. Аретов, Н. Що е оксидентализъм и има ли той почва у нас? Предварителни тезиси в търсене на литературните аспекти на проблема. – Литературна мисъл, 2005, № 1, с. 123-130; Aretov, N. The Rejected Legacy...

• Предишна
• Следваща