(“Ангария”, 1960 г., на Асен Христофоров)

Градът е важен обект за литературата. Той може да бъде същностен елемент от различни митологически структури ¹, да бъде обект на желания и страхове. Градът може да бъде въведен като обобщена представа, може да носи конкретно име и пак да е преди всичко някаква обобщена представа, а може да бъде и съвсем конкретен град, от съвсем конкретно време, литературната творба дори може да има амбицията да представлява максимално позитивистично своя обект. Точно такъв е случая с романа на Асен Христофоров „Ангария” (1960).

Няколко думи за автора. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той завършва London’s School of Economics през 1934 г., връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци.

 

За Христофоров е характерно, че литературните му текстове са предхождани или допълнени от краеведски, като практически всички са посветени на Самоков и близките му села, на първо място Говедарци. Така две години след „Ангария” излиза „Самоков. Исторически очерк” (София: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт, 1962.); на Говедарци и съседните села пък са посветени „Искровете. Историко-географски очерк” (С.: Нар. младеж, 1962. 147 с.) и „Говедарци и околностите му” (С.: Медицина и физкултура, 1967).

* * *

Самоков е важен град за българите от ХIХ в., който донякъде е останал в сянката на Пловдив, Шумен, Русе, Габрово, Пазарджик, Сливен и особено на по-малките Котел, Трявна, Копривщица и др. Той е център на голяма епархия (от която е и Паисий), седалище на митрополия (може би още от началото на ХVII в.), свързан е с Рилския манастир, Самоковската художествена школа маркира мястото му в развитието на изобразителното изкуство. Градът е значителен образователен център, , общинското училище е едно от първите, в него за кратко учителства Неофит Рилски, Захари Круша, оттук е К. Фотинов. Градът е важен стопански център, в който се развиват не само традиционните занаяти (вкл. тюфекчийство, за което става дума в романа), но и добива и обработката на желязо; с града е свързано и развитието на печатарството. Поради всичко това в Самоков протичат важни за епохата социални процеси – той е едно от първите огнища на църковната борба ², както и един от първите (да не кажа първия) град, в който се разгръщат чисто икономически протести.

Въпреки че не е сред любимците на историците, Самоков е обект на сериозни цялостни краеведски проучвания, в началото на ХХ в. Хр. Семерджиев му посвещава важен труд, в наше време наблюденията му са продължени и разгърнати от Хр. Темелски. ³ Съществуват и полезни изследвания по конкретни въпроси, свързани с миналото на града. ⁴ Привлекателен за Н. Хайтов и други публицисти е самоковецът Чакър Войвода. ⁵ За града има и публикации, които го разглеждат в османски контекст. ⁶

Христофоров познава много добре изворите за миналото на Рила и Самоковско. По правило той не ги цитира, а само споменава авторите. Ако се съди по краеведските му книги ⁷, източниците за историята на града и въобще на Рила, които Христофоров използва са документи на Рилския манастир, Мидхад паша, Евлия Челеби, британските пътешественички Джорджина Макензи и Аделина Ърби ⁸ (техните много интересни и често цитирани пътни бележки по това време още не са преведени на български), А. Протич, хрониката на самоковския род Арие, Христо Семерджиев — учител в Самоков, описал още преди половина век миналото на града ⁹, непубликуван дневник на Димитър Смрикаров, К. Иречек, отделни сведения от Ив. Д. Шишманов, Й. Иванов, Павел Делирадев ¹⁰, „лесовъда Илия Радков” и др.
Малко по-детайлно казаното за източниците за хайдутите: „Един самоковец, Т. Кантарджиев, ни е оставил доста мъгляво описание на Христо Чакъра, изградено по спомени на негови съвременници, а друг местен художник — една миниатюра в Самоковския музей.” ¹¹

Архивът на Христофоров пази негови бележници с исторически и други данни, събирани от различни източници, както и писма, от които се разбира, че Христофоров се е интересувал от местни предания. Не всички предания и документални сведения, с които авторът е разполагал, са използвани в романа. Любопитно е, че сред основните източници, които писателят използва при работата си над романа, са и два труда на неговият академичен опонент – Жак Натан ¹², който по това време е сред най-авторитетните изследователи на епохата. Христофоров си води записки по монографиите му „Българското възраждане” (1939) и „Стопанска история на България” (1957), като си записва не само факти, но и тълкувания на процесите от това време. ¹³

Архивът на писателя пази едно любопитно писмо от д-р Атанас Борисов – зам.-председател на Окръжния съд, Пазарджик правнук на един от персонажите, който не само изказва възторга си от книгата и потвърждава нейната достоверност (по-точно казано – нейната синхронност със семейните предания), но и изненадата, че Христофоров разполага с подобни сведения.

Пиша Ви, за да Ви изкажа поне малко чувствата си на неизразима радост и безкрайна благодарност към Вас, чувства, които ме вълнуваха, докато прочетох на един дъх Вашата книга „Ангария” и, които продължават да ме вълнуват. Аз съм един от многобройните правнуци на дядо Петко Михов. Това, което Вие сте писали за него напълно съвпада с това, което се предава от бащи на синове и внуци от един век насам и аз съм го чул още като малко момче от баща ми и от неговите чичовци. [...] Измъчвало ме е винаги, че никъде досега не съм намерил да е писано за дядо Петко, с изключение на няколко реда в книгата на Христо Семерджиев „Самоков и околностите му” [...] А пък Павел Делирадев на едно място беше писал, че Стоян Балабанов сам е ходил в Цариград и премахнал ангарията. Споделял съм това с баща ми и неговия чичо свещеник Емануил Атанасов от Чамурлия [...] И двамата са ми обяснявали, че отиването на дядо Петко в Цариград с още четирима българи е станало в такава дълбока тайна, че само близките им са знаели за това. Поради това името на дядо Петко се е заличило от паметта на поколенията и нищо не е записано за него. ¹⁴

Авторът на това дълго писмо, който сам подготвя историческа книга за своя роден край, разказва доста подробно за смъртта на дядо Петко. Неговият вариант е не само по-разгърнат, но и по-героичен (при него убитите турци са повече, престрелката е по-продължителна и т.н.). Атанас Борисов прилага към писмото и родословно дърво на дядо Петко. Родственикът не обръща внимание на едно несъответствие – според семейните сведения „дядо Петко е бил джелепин и многократно бил ходил в Цариград по търговия”, докато в романа дядо Петко е селски кмет, който за първи път отива в столицата на империята.

Няколко месеца по-късно Христофоров получава сходно по-кратко писмо и от друг правнук на дядо Петко - Борис Атанасов. ¹⁵ Интересно е и възторженото писмо на Иван К. Шапкарев ¹⁶:

Прочетох „Ангария” на един дъх. Много ми хареса. Мопасановски роман. Жените по-силни от мъжете.
„Още по-хубаво би било, ако бяхте подчертали и антибългарските подвизи на цинцарите. – това са 200 семейства, всичките без изключение патриаршиаши – гръкомани. Примакирие (вж. името) е цинцарин, но вие не го казвате... Знаете ли колко много всичко българско е теглило от цинцарите. ¹⁷

По-долу Шапкарев прави още една аналогия, която несъмнено е комплимент. „И после много по Шекспировски – избихте всичките ги герои.” Но сравнението с Мопасан е по-любопитно, трудно ми е да разгадая аргументите му, факт е обаче, че в пет години по-късно, в „Иманяри” Христофоров ще въведе експлицитно подобна интертекстуална връзка с доста различния, все пак, френски писател.

* * *

Контекстът, в който се появява „Ангария” заслужава внимание. Книгата излиза през 1960 г. – това е времето на Хрушчовото размразяване, а и на развитието на епичния исторически роман. От историческите романи, посветени на българския XIX в., по това време са излезли първите три тома от тетралогията на Талев, „За свободата” (1954-1956) и няколко исторически повести на Ст. Дичев и др. Те са контекста, в който се появява „Ангария”. Малко по-късно идват романите на В. Мутафчиева, А. Дончев и Г. Стоев, както и романите на Е. Станев със средновековни сюжети. ¹⁸ Започва преосмислянето на миналото, интернационализмът и класовият подход постепенно отстъпват пред национализма.

През 1960 г. Христофоров вече се е завърнал в литературата, но не се радва на особено внимание. ¹⁹ Предишните му книги са получили някакви отзиви, този амбициозен проект обаче не привлича вниманието на критиката. ²⁰

Романизираната летопис „Ангария” предлага заслужаваща вниманието картина на града и градския живот от средата на ХIХ в., при това предаден в контраст с тогавашното село. Вниманието е съсредоточено върху Самоков, но в немалка част от сюжета се развива в Цариград, а също и в Ихтиман, става дума и за Пловдив. Христофоров, който е несъмнено градски човек, принуден доста продължително да живее в село Говедарци, представя Самоков и въобще тогавашния балкански (османски) град от различни гледни точки. Въведени са социалните процеси и социалната структура, междуетническите отношения, бита, развитието на ранната индустрия, отношението на тогавашните хора към града. Авторът отлично познава картината, която съвременните му са изградили за Самоков и за българското общество като цяло, а на места дори дискретно се разграничава от някои схематични виждания, например за реакционността на чорбаджиите. На фона на несъмнената ерудиция на автора малко странно стоят единични несъответствия, имам предвид християнизираното представяне на ислямско погребение. ²¹

Събитията в „Ангария” (1960) са точно датирани, те започват на Спасовден 1847 и свършват около година по-късно, а Епилогът пренася читателите в 1855 г. Сюжетът се разгръща преди всичко в Самоков и околностите му (Рила, близките села, Ихтиман), една част – в Цариград, за кратко в Пловдив. Значителна част от персонажите са реално съществували хора, някои от тях оставили отпечатък в историята на града, а други са известни национални фигури (Захари Зограф, Ив. Богоров, Стоян Чалъков, Г. Раковски и др.), които обаче присъстват само във фона на повествованието). Друга част са реални местни хора, да които също има запазени документи. Някои от тях са посочени в бележките в края: Гюро Хаджихристович и неговите синове, Пенчо Хаджидеянович (цариградски джелепин, роден от Панагюрище), Димитър Смрикар[ов], Станоя Балабанов, Стоян Чалъков, Соса Чакърина (жената на Чакър войвода), хайдутите Дикята и Никола Месаро. Сред посочените исторически лица са владиката Матей и брат му Аристарх (млечен брат на султан Абдул Хамид), турците Махмуд бей и гледачката на кафе Ниджесанката, познатият цариградски печатар Тадея Дивитчиян. Не малко от другите персонажи, също са исторически лица. Към подобна документална точност се стреми и Ст. Дичев в „Пътят към София” (1962).

Както показва и заглавието, сюжетът е съсредоточен около съпротивата срещу ангарията (която вече е незаконна), въведена е и църковната борба и особено борбата за изгонването на печално известния самоковски владика Дели Матей. През 1960 г. църковната борба закономерно трябва да бъде на по-заден план от „социалната” и „икономическата”. Детайлно са представени настроенията сред българите и на различните социални групи сред тях: въглищарите от селата, занаятчиите, чорбаджиите (и гръкоманите сред тях). Всяка от тях има свои приоритети, които трудно се съгласуват с приоритетите на останалите. За патриотично настроените чорбаджии най-важното е прогонването на омразния гръцки владика, за въглищарите – отмяната на ангарията и т.н. В някои ситуации тези цели влизат в конфликт, героите трябва да избират между тях. ²² Наред с политическите цели на отделните групи са представени манталитета, бита, културните им предпочитания и пр. Този тип явления са представени в цялата им сложност.

Модерният градски бит може да се открие в храната, особено изисканите ястия, които се поднасят на приемите в митрополията – „варена пъстърва, обилно заляна с гъст сос от жълтъци, зехтин и лимонов сок” (с. 80), печени агнешки дреболии, сервирани на малки дървени тарелки (с. 83). Подчертано нетрадиционна е обстановката на тези приеми и забавленията, които Дели Матей предлага на своите подбрани гости. ²³ „Прозоречните стъкла” (с. 146) на метоха пък привличат вниманието на будната селянка Милена (един от основните персонажи в романа), и пр.

Няма как подобен роман да не засегне процесите на модернизация на обществото, свързани с града, както и опасенията от тях. Всъщност и двата основни социални конфликта в романа са свързани с процеса модернизация, при това доста сложно. Съпротивата срещу ангарията е не само борба за социална справедливост, но и борба срещу индустрията, ще рече – и срещу модерността. При това в края това става по един типичен ранномодерен начин – разрушаване на оръдията на труда, предприятието и неговата инфраструктурата. ²⁴ По този повод Христофоров пише в документалната си книга за Самоков: „Това първо по рода си произшествие в страната напомня кървавите сблъсквания в Англия към началото на същия век, когато са били въвеждани предачните станове на Аркрайт.” ²⁵

Ангарията е несъмнено експлоататорско явление, при това остаряло и отменено с хатишерифа, но тя продължава да съществува. Съпротивата срещу нея прераства в съпротива срещу металургията. С важното пояснение, че за средата на ХIХ в. това е една вече остаряла форма на индустриално производство, която е сериозно атакувана от вноса на аналогични стоки, получени с помощта на по-нови технологии.

Собственици на традиционните металургични предприятия – видни (пещи) и мадани (самокови) – са турци. Те се изживяват като модерни (маданджията Махмуд бей на няколко пъти се възмущава в мислите си от сънародниците си безделници), но биват изместени от следваща вълна на модернизацията. Още преди фактическото премахване на ангарията те започват да западат и са изкупувани от евреи – процесът е реален и е маркиран в романа. След отпадането на ангарията собствениците са принудени да заплащат труда на работниците, които от своя страна се стремят да използват получените пари за купуване на земя (от турски земевладелци), ще рече – стремят се да се откъснат от индустрията и да се върнат към традиционното земеделие, за което условията не са много добри. Този процес, който е противоположен на глобалната индустриализация (ще рече – на модернизацията), също е маркиран в романа.

Негативното отношение към града се мярка на няколко места в романа. При това не само към големия, враждебен и чужд Цариград, но и съм своя Самоков. В един момент Христо Чакъра (бъдещият Чакър войвода) казва на злочестата Милена: „…Пък ти върви в Чамджас! Върви, напусни метоха, бягай из тоя град на зверове!” (с. 241)

Оказва се, че в един момент врагът може да бъде виждан като ретрограден и да бъде атакуван с аргументите на ориентализма, а в друг да бъде представен като модерен и обект на оксиденталистки критики.

Нещо подобно би могло да се каже и за борбата срещу гръцкия владика. Конфликтът е сложен, заявените и неизказани мотиви са различни. Споменава се, разбира се, желанието за богослужение на български език, става дума и за злоупотреби, но основните обвинения са за разврат, високомерие и ексцентрично поведение. При това точно в този ред. Някъде в подтекста може да се открие намек за личната драма на Матей, който (също като маданджията Махмуд бей) се чувства захвърлен в неподходяща среда и обяснимо реагира неадекватно.

Този сблъсък също може да бъде прочетен и като конфликт между традиционно (патриархално) и модерно, дори между патриархален и модерен дискурс. Защото едва ли и животът в традиционния град (а може би и село) изключва извънбрачните връзки –основният аргумент срещу Дели Матей. Любопитно е, че единствената друга чисто фикционална творба на Христофоров, който общо взето не е привлечен от темата за любовта, е изградена около една извънбрачна връзка, която в никакъв случай не е представена негативно. Имам предвид голямата повест „Иманяри” (1965).

Отношението на Христофоров към този конфликт е доста сложно, то е резултат от различни фактори. От една страна, гръцките владици са традиционните врагове в националната митология, а специално Дели Матей е един от типичните представители на тази група. Той обаче, така или иначе, по една или друга причина, се стреми към съюз със селяните и подкрепя борбата им срещу ангарията, търси съюз и със занаятчиите. След Каравелов и Ботев и особено за времето, когато е писан романа, чорбаджиите са другият традиционен враг. Те обаче са в конфликт с владиката, като това е и една от най-ранните прояви на борбата за църковна независимост.

Един роман, посветен на тези събития, особено пък от средата на века, трябва да вземе страна в този конфликт. Самият Христофоров, който по-късно в „Откровения” подхвърля, че е представител на „старинен джелепски род”, застава на страната на чорбаджиите, подчертава техния патриотизъм и вероятно леко тушира напрежението между тях и занаятчиите. ²⁶ От друга страна, той естествено и убедено, а не в името на конюнктурата, застава и на страната на селяните, на хайдутите, а и на занаятчиите.

Поне два са проблемите, с които трябва да се справи. Първият е с известната подкрепа, която владиката дава селяните срещу ангарията. Вторият е свързан с прехвърлянето на църковната каса от чорбаджиите към еснафите. Към това може да се прибави и неспоменатата в романа подкрепа, която владиката оказва на печатаря Никола Карастоянов, при това точно през 1847 г. ²⁷ И двата проблема са решени еднотипно, като и в двата случая съществуват и други заслужаващи внимание гледни точки към същите събития. В романа подкрепата, която владиката оказва на селяните, се оказва не само лицемерна, но и мнима. Той им дава писмо до брат си, влиятелен сановник в Цариград, но праща и друго, което обезсилва първото. ²⁸ Пратениците на селяните така и не получават нищо с негова помощ. В романа отнемането на църковната каса от чорбаджиите също е не само користно, но и се основава на твърдения злоупотреби, които май се оказват клевета и интрига. Конфликтът е познати и от други литературни творби („Беше” на В. Попович, „Първите” на П. Ю. Тодоров). Днешният изследовател на миналото на Самоков Хр. Темелски, който едва ли би могъл да бъде подозиран в съчувствие на гръцките духовници, представя и този конфликт в по-различна светлина:

Другата голяма заслуга на Матей се състояла в това, че той възприел църковните и училищни приходи да не се водят от първогражданите (чорбаджиите,) както било по традиция, а от еснафите. По това време вече се очертавала изострената борба между чорбаджийската консервативна партия и партията на въздигащите се в икономическо отношение самоковски еснафи. Матей правилно преценил обстановката и застанал на страната на либералната еснафска партия. ²⁹

Усъмняването във вината на Матей по тези два пункта (подкрепата за селяните и църковната каса) обаче заплашва да преобърне цялостната представа за този искрено мразен от съвременниците и следходниците митрополит. Много от другите му грехове са реални, но пък не толкова тежки от една по-модерна гледна точка. Става дума преди всичко за неспазване на религиозната догма и традиционния морал, за разврат, високомерие, разхищения.

* * *

Христофоров въвежда няколко любовни сюжетни линии, част от които прекрачват границите между различните етноси и религии, като (българка и турчин, българка и грък, помакиня и грък) и представляват варианти на познатия мотив за похитената (българска) красавица. ³⁰ Практически липсват обратните варианти – българин и жена от друга народност. Любовните връзки извън своята етническа общност завършват трагично и това напълно се съгласува с познатите внушения на национализма и националната митология. Но в „Ангария” и другите, „правилните” любовни отношения завършват по сходен начин, наистина и при тях причината може да се потърси отново у „другите”. Само че в цялото творчество на Христофоров любовта не само е на втори план („Трима с магаре из Рила”) или липсва, или завършва трагично („Иманяри”).
В повечето от любовните истории могат да се открият романтични елементи, характерни за приключенския роман – жена (при това помакиня) не само живее с владиката, но дори се преоблича като послушник и сервира на гостите му (с. 158). Типично романтична е съдбата и на съпруга на Костадинка. Бехчет бей довежда от чифлика селянина Иван (когото турците започват да наричат Йован) и го жени са своята любовница; момъкът се влюбва в нея, младата жена също изпитва топли чувства към него. Иван почти ѝ прощава любовта с Бехчет, но не и мнимата връзка с друг турчин (Абдулрахман бей), когото удушава, когато той се опитва да изнасили Костадинка. След това бяга в планината, монаси го намират измръзнал, съживяват го, той отказва да каже кой е и те го наричат Лазар (по възкръсналия Лазар от Евангелието); накрая Иван/Йован/Лазар става хайдутин и е затрупан от останките на мадана, който разрушава.

Любовните сюжетни линии са няколко, всяка от тях поставя различен акцент. Напълно в духа на патриархалните представи е любовта на Рилко (в известен смисъл главен герой в романа) ³¹ и Милена. Двамата се женят, след това събитията ги разделят, детето им умира, но двамата непрекъснато мислят един за друг. Милена обаче е изнасилена от турчин и забременява. Безсилна да намери изход, тя се самоубива, когато разбира, че Рилко най-сетне се завръща. Самото изнасилване има дълга предистория, зад него стоят сложни мотиви, но последвалите събития са напълно в духа на традицията – свекърът на Милена убива похитителя, а Рилко избягва в четата на Чакър войвода.

По-нетрадиционна е друга любовна история. Хубавата Костадинка е похитена от разглезения бейски син Бехчет. Той успява да сломи съпротивата ѝ и тя се влюбва в него, а и той също, но по неговия си начин. Костадинка заживява с него (оказва се, че това не нещо непознато за епохата), той дори я жени за българин. След време Бехчет се жени за туркини, чувствата му се изпаряват, а българката страда за него, а и става жертва на опит за изнасилване от друг турчин (отново психологическите мотиви са доста сложни). Мъжът ѝ успява да я спаси, убива насилника и бяга – първо в Рилския манастира, а после и при хайдутите. Малко парадоксално, от всички влюбени жени в романа единствено Костадинка оцелява и накрая става монахиня.

Сходна е съдбата на хубавата монахиня Фефрония, която се влюбва в развратния владика Дели Матей, който я прелъстява и изоставя, а тя се обесва.

Твърде различни от обичайните сюжети на националистическата литература са отношенията между хайдушкия байрактар Иван Белоискровеца и хубавата му, но лековерна жена Йона. Тяхното представяне обаче следва както местно предание, така и познат фолклорен мотив. Фактически единствено тук като че ли и са въведени известни еротични моменти – подучена от юзбашията Йона си играе с еротичните желания на мъжа си, за да го накара да убие Чакър войвода. Така и става, събитието е предречено от гадателка преди години, но байрактарят веднага се осъзнава, заколва жена си и се самоубива.

„Ангария. романизирана летопис” на Асен Христофоров е значителна литературна творба, която намира отклик сред читателите, но е остава незабелязана от критиката. Анализирането не литературните ѝ качества в контекста на времето все още предстои. Тези страници се опитват да поставят началото, като се насочват на първо място към изображението на социалните процеси в Самоков, един от представителните български градове от средата на XIX век.

 

 Югоизточноевропейският град и съвременността на миналото.
Научни изследвания в чест на проф. Лилия Кирова.
С.: Фабер, Институт по балканистика с център по тракология, 2012, с. 173-185.

• Предишна
• Следваща