Асен Христофоров (1910-1970) е значителен писател, с необикновена съдба, последователно загърбван от литературната критика. Той завършва първо Робърт колеж в Цариград (1931), след това London’s School of Economics през 1934 г., връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех.

През 40-те години излизат забележителните му икономически трудове. ¹ Младият учен и патриот, член на кръга „Звено”, не попада сред първите жертви на режима. През 1945 дори е готвен за търговски съветник към българското посолство в Лондон, но назначението се проваля. В края на десетилетието съдбата на Ас. Христофоров се преобръща – наскоро избраният професор в Държавното висше училище за финансови и административни науки, което по негово време и с негово участие става част от Софийския университет, е уволнен през 1947, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци. Постоянните му теми са планинарите и Рила, днес и в миналото („Ангария”). Сред тях се откроява забележителната автобиографична книга „Мацакурци” (1958), преиздавана по-късно под заглавие „Вуцидей”, поради несъгласието на местните хора, които се чувстват засегнати. Разказът за собствените премеждия, в който ясно се долавят намеци за репресиите и съпротивата срещу кооперирането на земята, са увенчани с последната книга на Христофоров „Откровения”, излязла непосредствено преди смъртта му.

* * *

Преводите на Ас. Христофоров, който започват да излизат през 50-те години, заслужават специално внимание. Той превежда както от, така и на английски и доста бързо си извоюва име не само на съвестен професионалист, но и на познавач на англоезичните литератури. Освен като преводач, Христофоров се изявява и като редактор, а и като критик на преводната литература. Лесно е да се направи изводът, че преводите са били начин да си изкарва хляба и сигурно е било така. Едва ли може да има съмнение, че преводите на учебници за езикова гимназия, както и речи на Г. Димитров, В. Коларов и В. Червенков, са правени преди всичко по материални подбуди. Същевременно и в тази област Христофоров успява да се насочи към текстове, които наистина не отговарят на университетската му специалност, но се свързват с интересът му към историята и етнографията, който впрочем се очертава по-ясно точно по това време, той не се забелязва в писмата, а и в „Скици из Лондон” и другите му публикации от 40-те години.

Въпреки че, особено в началото, едва ли е имал голяма свобода да избира, Христофоров успява първи да запознае българската публика с няколко класици на английската литература като Хенри Фийлдинг ² и Джеймс Джойс, да преведе ключови творби на познати значими автори (Емили Бронте ³) и някои от класиците на високата популярна литература - Джером К. Джером ⁴, Джек Лондон ⁵, които са му близки по един особен начин. Важно е да се забележи, че Христофоров въвежда в българската култура един и до днес не толкова популярен у нас английски класик от първа величина като Фийлдинг, който му е близък най-малкото по ироничния дух на повествованията му. Вероятно закономерно, на български е преведен не първо шедьовъра „Том Джоунс” ⁶, а един от по-кратките романи – „Приключенията на Джоузеф Андрюз и на неговия приятел господин Абрахам Адамз”, всъщност първия му публикуван роман.

Освен всичко друго, „Джоузеф Андрюз” е творба, която открито влиза в сложни междутекстови взаимоотношения. Още на титулната страница е посочено Written in Imitation of The Manner of Cervantes, Author of DonQuixote (подзаглавието и пропуснато в българското издание). Това е нещо ясно, за българският читател, той обаче би се затруднил да разчете полемиката с популярния по света, но не и в България сантиментален роман „Памела” (1740) на Самюел Ричардсън. Същественото, което определя мястото на творбата в историята на европейската литература, е опита на автора да изкове нов жанр „комичен епос в проза” (comic epic-poem in prose), която не просто си служи с изразните средства на предишните образци, като ги преобръща и пародира, но и лансира нов тип персонажи, нови сюжети, нова представа за света.

Х. Фийлдинг едва ли е автор, на когото преводачът може да разчита за постоянен доход от преиздания. По-различен е случаят с други значими писатели, към които Христофоров се насочва – Ем. Бронте, Дж. К. Джером, Дж. Лондон. Техните произведения, преведени от Христофоров, се радват на няколко издания. Сред популярните през 60-те години книги е и съставения от Христофоров сборник „Седем разказа за седемте океана” (Варна, Г. Бакалов, 1966, 2 изд. 1980), който включва произведения от седем автори, като пет от тях са преведени от Христофоров (Франк Стоктън, Уилям Скорзби, Стийвън Крейн, Е. А. По и Дж. Конрад), а другите – от Тодор Вълчев (Дж. Лондон) и Невена Розева (Х. Мелвил), като при Мелвил съставителят е използвал глава от публикувания превод на „Моби Дик”.

Христофоров е редактор и на „Старецът и морето” ⁷, като не случайно споменава това, когато пише различни служебни документи за себе си. Връзката на един от разказите му със „Старецът и морето” е много особена, а евентуалната по-обща близост между двамата автори заслужава отделно разглеждане, което трябва внимателно да избегне заплахата от увлечения и свръхинтерпретация. Същото в пълна сила се отнася и до превода му на „Дъблинчани” от Дж. Джойс.

* * *

Асен Христофоров може и да е писател по неволя, може и да избягва да говори за себе си като писател и дори да иронизира съсловието, но той всъщност държи да демонстрира своята литературна ерудиция. Това най-често става чрез пряко посочване на автори и персонажи от известни творби. В някои от неговите произведения персонажите обсъждат известни или не толкова известни автори и творби, в други повествователят директно въвежда сравнения с български или чужди образци. Например за колоритния бракониер Георги Жабата от „В дебрите на Рила” той пише:

От цялата му фигура лъхаше някаква спокойна, кротка самоувереност, която ми напомняше героите от популярните романи на Джек Лондон. ⁸

Тъй като прозата Христофоров не е била обект на по-разгърнати наблюдения, тази проблематика не е засягана, но тя полугласно присъства в повечето споменавания на творчеството му. От тази гледна точка, както и като елемент от скромната му критическа рецепция, е интересен начинът, по който Ив. Богданов представя писателя:

Макар и да има оригинално виждане, Христофоров не се е освободил напълно от влиянието на някои западноевропейски писатели индивидуалисти. ⁹

Струва ми се, че критикът има предвид именно писатели като Дж. Лондон, а може би и Хемингуей. През 60-те и 70-те години авторът на „Старецът и морето” е популярен и превеждан в България, не липсват и обвинения за копиране на неговите персонажи и начин на писане. Очевидната връзка с Джером К. Джером е забелязана веднага от читателите, но не е коментирана от критиката.

Най-интересни за изследователя вероятно са подобни повече или по-малко дискретно присъстващите интертекстуални връзки в произведенията на Христофоров и интересните му опити да създаде свои варианти на познати сюжети. Те някак естествено се оказват редом със споменатите и също толкова интересни автотекстуални връзки. Другаде съм се опитвал да разгледам отношението на Христофоровото творчество към произведения на Ив. Вазов, Алеко Константинов, Хемингуей, Дж. Лондон и др. Тук ще се насоча към връзките му с творчеството на Джером К. Джером. Те са съвсем преки, българският писател превежда английския и дори пише предговор към него, който е добра основа за осмисляне на близостта между двамата.

Литературната ерудиция на Христофоров се разкрива и в няколкото предговора (Дж. Филдинг, Дж. Джером, „Седем разказа за седемте океана”) и в инцидентните му кратки статии по повод юбилей на големи автори, преди всичко английски (Текери ¹⁰, Шекспир ¹¹). От тези текстове, както и от преводите му, могат да се извадят отделни оценки и тези, зад които може да се потърсят представите на Христофоров за литературата. Малко парадоксално, въпреки трайният интерес на Христофоров към Шекспир, трудно могат да се забележат някакви връзки с творчеството на великия драматург.

В предговора към „Трима души в една лодка”, датиран „Говедарци, октомври 1963 г.”, Христофоров извежда на преден план ироничното отношение към пуританите и защитава този „опак писател” от обвинения, изречени или въобразени (всъщност една позната реторична стратегия):

За пуританите в литературата (пък и в живота) смехът на Джером е глупав, а неговия стил – невъзможен [...] ала и кривата пунктуация, и необичайните прилагателни, и странно подредените наречия хващат окото на читателя и то леко примигва от удоволствие, съзряло хумора в тях. И Джером е доволен, защото тъкмо такава е била и целта му. Но той не забравя и пуританите. На всеки две-три глави ще отдели и за тях по една-две страници, написани изискано, с почти съвършено изящество, колкото да им покаже на какво е способен. Това са най-често речни пейзажи, нарисувани с акварелна лекота. Те са истински поеми в проза! ¹²

Определението „опак писател” укрепва предположението, че в някаква степен Христофоров се идентифицира с Джером и оправдавайки го, отвръща на (евентуални) критики срещу себе си, за целенасоченото използване на диалект или странно звучащите днес обвинения за „непритурена еротика” ¹³. В „Мацакурци” повествователят на няколко пъти се определя като „опак човек”. Не знам доколко днешният читател е толкова екзалтиран от акварелните речни пейзажи на английския писател, но Христофоров несъмнено има желание да въведе подобни „поеми в проза”, само че планински, в своите повествования. Струва ми се, че и при него реалният читателски интерес е стимулиран от не толкова изящните иронични моменти в повествованието. Така или иначе, но забелязаното у Джером редуване на два типа повествователни езици несъмнено е приложено и у Христофоров.

Заедно с Джером Джером и Уилям Текери несъмнено е автор, до който Христофоров се чувства близък, и това е почти експлицитно заявено в послеслова към „Панаир на суетата”. Сред големите писатели, с които Христофоров се чувства близък, несъмнено се нареждат и някои от забележителните майстори от епохата на Просвещението, които той познава добре. В този контекст не може да се пропусне превода на „Приключенията на Джоузеф Андрюз” от Х. Фийлдинг – един непознат на българския читател по това време английски класик. Може да се предположи, че инициативата за това издание е дошла от Христофоров, който се възхищава от иронията на Фийлдинг „към всички и всичко”, включително и към себе си ¹⁴.

* * *

Пътеписна книга на Христофоров „Трима с магаре из Рила” (1963, 2 изд. 1973) излиза почти едновременно с превода му на „Трима души в една лодка” (1964, преизд. 1975, 1980, 1992 и др.) ¹⁵ и следва модела, въведен от Дж. К. Джером – трима приятели тръгват на пътешествие в родната страна (а не в чужбина) и попадат в поредица от комични ситуации, свързани с общуването с местните хора и с техния бит, с храната и живота сред природата и пр. ¹⁶ Един от запазените ръкописи на Христофоровата творба има подзаглавие „Несериозен пътепис за сериозни хора” ¹⁷, което е близко до стила на английския писател. В българския вариант тримата приятели са писателят, от чието име се води повествованието, журналистът Румен и счетоводителя Жорж. ¹⁸ И тримата са градски хора, подобни персонажи присъстват и в други мемоарни текстове на Христофоров, но те винаги са в периферията на повествованието. Не по-малко интересна е аналогията с по-ранната пътеписна книга на Христофоров – „В дебрите на Рила”; сюжетът е сходен, но предишният мъничък свят вече е (почти) изчезнал, заедно с дискретно елегичното настроение, заменено с един по-ведър Джеромовски дух.

От друга страна, книгата на българския автор съвсем не е вариация на популярната английска творба, в някои отношения двете са дори противоположни. Христофоров успява да извлече повествователния модел от известната творба и не просто да го транспонира, да го адаптира към българската среда, но и да насочи иронията към други обекти.

В случая Дж. К. Джером несъмнено е по-остър сатирик, той съзнателно въвежда различни исторически епизоди и фигури, свързани с местата, през които неговите герои минават по Темза от Лондон до Оксфорд. Христофоров практически избягва историческите отклонения, а когато ги въвежда в други творби (в „Мацакурци” се появява цар Борис), те са свързани с по-скоро битови страни от миналото; липсват и търсените от Джером аналогии и контрасти, които представят в комична светлина и миналото, и настоящето (за Джером то е края на ХІХ в., ще рече Викторианска Англия). В „Скици из Лондон” може да се открие едно историческо пояснение в духа на Дж. Джером – кратко споменаване на битката при Хейстингс, когато повествователят пристига тук на курорт. При Христофоров са много по-малко и анекдотичните истории от миналото на персонажите или разказвани от тях.

Въпреки че имат немалък опит в туризма, англичаните са представени като крайно непохватни и неподготвени за срещата с всъщност не чак толкова дивата природа, те са обрисувани като дендита, които задължително правят обратното на всяко смислено действие, което им се налага да извършат. Туристите от София се сблъскват с все пак по-сурова природа, но пък се държат доста по-адекватно. Може би защото хуморът на английския автор е на ръба на гротеската, докато при българския той е доста по-мек и добродушен.

Иронията на Христофоров, неговите критики, вторият план на творбата му всъщност говорят за съвсем друг тип явления, които са доста по-взривоопасни от остроумията на Дж. Джером. За разлика от други произведения на Христофоров събитията тук не са така ясно датирани в началото, но явно хронологически идват след „В дебрите на Рила”. Всъщност датата е спомената - „не тръгнахме на четиринадесети юли, както се бяхме уговорили, а два дни по-късно” ¹⁹, за годината може да се предполага, че е 1961. ²⁰

И тук е представена и раздялата с Университета:

Изпаднал в меланхолия край гаснещия огън, аз се питах защо се бях трудил цели седемнадесет години, за да изуча някакви науки, които се оказаха никому ненужни само подир седем години. Изведнъж се бях намерил в смешното положение на ходжа, дошъл да причестява католиците в тяхната собствена църква. И ходжата естествено трябваше да си отиде... ²¹

В книгата присъстват и всъщност немалко критични реплики към режима, подхвърлени между другото и по правило в шеговит тон. Отечественофронтовските събрания и техния фалш (с. 16 и 135-6), казионната журналистика (с. 73) и казионната литература с нейния вестник (с. 155) и пр. ²² Във фона присъства една типична за епохата история за бягство в чужбина (с. 147). С усмивка е представено социалистическото планово стопанство – една сюжетна линия се върти около нагласеното счетоводство на една фабрика за туткал. ²³

Споменати са и произволните арести непосредствено след 9 септември:

Истината е, че Жорж е отдавна наплашен. Той, невинният, попадна за една нощ в милиционерският участък още през първите дни след Девети септември заради сходството на името му с името на някакъв злодей. Грешката биде открита още на другото утро, ала от тоя ден Жорж настойчиво започна да прибавя буквата Д. между личното и фамилното си име, за да се предварди от нежелани повторения на недоразумението. Тъй и ние свикнахме да го наричаме Георги Д. Петков. ²⁴

Присъстват и някои интересни отклонения, които, наистина доста индиректно, намекват за преживяното от автора по време на репресиите. Едно от тях е свързано с осъден за злоупотреби счетоводител (вината му е проблематична) и драмата на детето му, което отива на свиждане в затвора при баща си. (с. 140)

В целия пътепис подмолно тече и един друг сюжет, свързан с магарето от заглавието. Тримата туристи го купуват, но то се оказва крадено. Много скоро те осъзнават това, а и разбират, че милицията издирва животното. И в много от епизодите се мяркат милиционери, от които героите предпочитат да стоят по настрана. Така че повествованието може да се разглежда и като пародия на укриване от преследването на закона.

Книгата се радва на значителен читателски интерес, а и критиката е благосклонна. Интересна е положителната рецензия на Ат. Славов, който предпочита да не търси сравнения с чужди образци, а да се върне към предишните книги на Христофоров, които цени високо, сякаш за да отговори на обвинения към писателя, които не ще са били само в пресата:

След „бико” на мацакурци, който вдигна пушилката на споровете около новия подход към селото в нашата литература; след хайдушките коне на миналото, разиграни в „Ангария”, „Искровете” и „Самоковлиите”, Асен Христофоров отново бодна старото си туристическо магаре, за да потърси спокойствие в рилските дебри. ²⁵

Години по-късно, вече като емигрант, Ат. Славов ще представи Ас. Христофоров в малко по-различна светлина, ще го види като част от споделяния от двамата, а също и от Цв. Стоянов, Вл. Свинтила и др. стремеж да се европеизира българската литература. ²⁶ В този стремеж, наред с преводите и възприетото от Х. Фийлдинг, У. Текери, Дж. Джойс се вписва и „туристическото магаре” на Ас. Христофоров, което се родее с кучето на Дж. К. Джером.

 

Литературознанието като възможност за избор. Сборник в чест на Рая Кунчева. Пловдив: Контекст, 2012, с. 483-491.

 

• Предишна
• Следваща