„Криза” заплашва да се нареди сред най-използваните думи. Това неизбежно размива значението й, а и позволява лесни обяснения за какви ли не негативни явления. „Какво очаквате – криза!” Финансова, политическа, демографска, морална, при това перманентна… И, разбира се, издателска.

Данните на асоциация „Българска книга”, представени от нейния председател Веселин Тодоров, като че ли не говорят за истинска криза, по-скоро за спад от два-три или малко повече процента. Така че, сякаш по-точно би било да се говори за негативна тенденция, а не за криза, която би предполагала по големи числа.

Като някакъв, божем, издател, изпитвам на гърба си негативите и ми е удобно да прибягна до същото лесно обяснение. Но си давам сметка, че в известна степен то е (само)успокояващо, или (само)извиняващо. От друга страна, понеже се лаская от мисълта, че не съм само издател, нещо не ми достига в подобно лесно обяснение на неприятните тенденции.

Първото и най-лесно уточнение, е че „издателската криза” има малко общо с икономическата. Има, но е малко. Очевидно е, че обедняващите хора са склонни или са принудени да се откажат от купуването на книги, а и на други неща, които не са от първа необходимост. Нещата имат и психологически аспект, трайната бедност води до промяна на нагласите, до редуциране на интересите. Но, до тук. Едва ли има смисъл да се търсят някакви по-сложни въздействия. Не защото ги няма, а защото въздействието на други фактор, да ги нарека „дигитални”, е несравнимо по-силно. Те всъщност дават основание да се говори за радикална промяна, дори за технологическа революция, свързана с масовизирането на Интернет, което е хронологически близко с падането на Берлинската стена. Двете събития, разбира се, не са свързани, но понякога наблюдателите са склонни да смесват последиците им.

Преди това едно отклонение, което резюмира познати неща. Книгата е насочена към свободното време, към (само)образованието и, разбира се, тя е оръдие на труда в някои професии. Поне в две от тези сфери ролята й е стеснена от фактори, които не са свързани с „кризата”.

С падането на Берлинската стена и с развитието на технологиите т. нар. индустрия на свободното време драстично разшири спектъра на предложенията си. Увеличените възможности за избор при отсъствието на стария тип цензура няма как да не стеснят времето и средствата, отделяни за книги и четене. Разшириха се и възможностите за обществена активност (не само политическа), които закономерно поглъщат част от свободното време (но в някои случаи налагат ползването на специализирана литература, което по-скоро стимулира книгоиздаването).

И още нещо известно, но често заобикаляно. При стеснените възможности „високото” изкуство, включително литературата, бе заместител на „масовото”. По липса на розови романи и сериали А. Тролъп, Дж. Голсуърти, че и Дикенс се четат и гледаха като „семейни саги”, а Е. По – като криминале или хорър. Не казвам, че подобно възприемане няма своите основания, а само – че то е едностранчиво и че създава илюзия за широка четяща публика с изискан вкус.

Образованието наистина е в криза, тук няма как да споря. Тя е свързана с икономическата криза (по-точно - с процесите в икономиката), според някои – и с дигиталните фактори, но същността й, според мен е другаде. Рязкото увеличаване на предлагането (особено при университетите и специализираните гимназии) и свързаното с него снижаване на стандартите са важна част от възела от причините. Друга е свързана с „моралната” криза, „кризата на ценностите” – рейтингът на образованието и знанието драстично и постоянно спада. Процесът е универсален, но в България той е много по-мощен и при всички случаи е започнал много преди сегашната криза, вероятно десетилетия преди падането на Берлинската стена. Ако някъде може да се окаже известно позитивно влияние, да се ограничат негативните тенденции, то това е имено тук – едновременно защитаване на високи стандарти в образованието и култивиране на уважение към образоваността и знанието. Агент на това действие може да бъде само интелигенцията (вкл. разбира се и учителите), в мълчалив конфликт с държавата и нейната администрация, която декларира ангажираност с подобни ценности, но реално ги подрива.

И накрая. Книгата като оръдие на труда не би трябвало да е сериозно засегната от кризата. Друг е въпросът, че в този случай тя наистина е частично изместена от електронните й аналози.

Но да се върна на „дигиталните” фактори. Ще спомена някои от тях, като следвам коментарите на високо цененият от мен колега Алберт Бенбасат в последната му книга „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през XXI век” (2013). Ще се опитам да вляза в диалог с неговите аргументирани тези, като предложа малко лежерно една по-различна гледна точка, която си позволява да се усъмни в някои от предлаганите аксиоми.

Какво всъщност се случва с институцията на автора? Ако умира или е болна, не е ли възможно да се запитаме дали, кога и при какви условия се е родила. Какво се е променило с раждането й, какво се променя сега. Трябва да си дадем сметка, че тя не е изначална и вечна, че е имало времена, в които не е съществувала, след това е имало други времена, в които тя е съществувала в доста по-ограничен вид, в сравнение с днешния й статут. Сократ вероятно би задал доста въпроси, ако някак си до ушите му бе достигнало това съчетание. Шекспир едва ли би схванал днешните ограничения, които тя налага. И така, поне до романтизма. А на българска почва – до към Вазовото време. Струва ми се той е първият, който се оплаква, и то доста плахо, за нарушените му авторски права.

Впрочем, авторска институция и авторско право – припокриват ли се те, дали все пак между двете понятия няма известно напрежение. Поне когато се интерпретират по-категорично и строго. Или може би все пак днешната постмодерна литература, която използва широко, колажа, цитата, пародията…, фактически е поограничила ненакърнимостта на Поета с главна буква, несъмнено продукт на романтизма. Друг е въпросът, че когато стане наложен и добре продаван автор, постмодернистът май не пропуска да разграничи своите игри с авторството от авторските си права. Трети въпрос е че цитата, колажа и пародията далеч не са нещо (пост)модерно – Сервантес и Л. Стърн – големите първомайстори – са ги използвали доста по-рано.

Впрочем, какво показва един бърз преглед на театралния афиш, направен, разбира се с помощта на интернет (умишлено не се насочвам към филмовия, където бих затънал в пояснения що е това „римейк”, а и във все по-трудното разграничаване между „арт” и жанрово кино):

„Господин Балкански” от Г. Данаилов, „Недоразбраната цивилизация” („Използвани са текстове от Захарий Стоянов, Стоян Михайловски, Елин Пелин и Найден Шейтанов.”), „Разбивачът на сърца (Дон Жуан от Сохо)”, „Завръщане във Витенберг”, „Отвъд принципа на удоволствието” („танцово представление”), „Оооо - Сънят на Гогол”, „Кики Ван Бетовен”, „Сянката на моята душа” („В представлението са включени и цитати от класическата постановка на Николина Георгиева от 60-те години – Карнавал на животните.”), „Carmen – Collection”, „Българи от старо време” (оперета). А също постановки „по” Бергман, „по повод на Вирджиния Улф” и пр. Не коментирам качеството на тези постановки, още - по-малко правото им на съществуване. Само илюстрирам присъствието на цитата и колажа в съвременното официално (т.е. не „пиратско”) „високо” изкуство. И без да се взимат примери от музиката, литературата и киното, ясно е, че институцията на автора е жива, но е доста променена и, според мен, авторското право трябва да се съобрази с реалния процес, а не обратното.

Би трябвало да си даваме сметка, че авторското право (а и патентното) е възникнало в определено време и при определени технологии (ХIХ в., Уикипедия услужливо напомня, че първите законодателни актове са от британски и датират от XVIII в.) и, въпреки многото промени, продължава да носи философията на това време. Трябва да си даваме сметка и че то фактически обслужва не толкова „авторите”, да не говорим за публиката, а мощни корпоративни интереси, които не просто лобират за него (т.е. за себе си), а и са задействали една мощна пропагандна машина, която убеждава публиката в неговата изначалност и справедливост.

Очевидната необходимост от радикална ревизия на философията на авторското право е възпрепятствана допълнително от различни други фактори, вкл. и експлозията на „антитерористичното” законодателство. Все пак, надявам се, че не е невъзможно в обозримо бъдеще да се създаде едно ново авторско право, основано на радикално различна философия и изрязало цялата юридическа сложнотия. Но май стигам до утопиите.

Наистина ли е утопия безплатното четене?

В този въпрос, който често се задава в различни контексти, разчитам сблъсък между охранявано право, от една страна, и споделено знание, от друга. Като човек, който, така или иначе, публикува и безплатно (на хартия и в интернет), който сътрудничи на Уикипедия, а и се опитва да ползва така наречените фрий алтернативи, ясно е на коя страна заставам.
Едно отклонение. На защитниците на авторските права и полицейската охрана бих казал – Грижите се за правата на Бионсе и Адриана, на Ст. Кинг и Бил Гейтс, ОК; но защо тотално забравяте за правата на цялата българска (а и не само българска) научна общност? Пояснявам – от началото на 90-те години цялата българска научна периодика официално не плаща авторски хонорари. Причините са ясни, те не са свързани със сегашната криза, но, все пак, има нещо сбъркано в логиката, според която авторът на текста на „Радка пиратка” е реално защитен от авторското право, а сериозния изследовател (има и такива) – не е. Но това беше в скоби, връщам се към основния проблем.

Убеден съм, че е възможността да помогнеш на хората да разберат по-лесно кой е, примерно, Васил Попович, или кога е била Стогодишната война, е безусловно добро дело. Визирам Уикипедия, въпреки че, разбира се, там има много неточни, подвеждащи и пр. статии, и въпреки че писането там ми е докарвало ядове на главата. Това обаче не трябва да пречи да се види същественото – има хора, които реално влагат интелектуална енергия, време, труд, а и пари, за да направят знанието достъпно и безплатно. Бих казал, че това усилие заслужава уважение, а не ирония и полицейски акции.
Къде е тук кризата, можете да попитате. Ами например в това, че кризата би трябвало да ни доведе до простата идея за съкращаване на разходите по охраната, полицейщината и скъпите лицензи (придружени с комисионни). С риска нова порция освободени офицери да минат от другата страна на барикадата. Или до преминаване на държавната администрация от доста щедро платения Microsoft Office към фрий алтернативи като Libre Office например.

Уикипедия, разбира се, не е единично явление. Libre Office и другите свободни алтернативи на платения софтуер са нещо напълно реално и все по-широко разпространено. Инициативата и философията на Creative commons е друго нещо, което подтиква, че е възможна и друга гледна точка.

По самата си същност писането е опит да се сподели нещо с някого. Когато споделеното не е частно послание, то всяка възможност да се достигне до повече читатели е добре дошла. И това важи както за литературата, така и за публицистиката, а и за хуманитарната наука. Е, не винаги е приятно да си видиш тезите, подписани от друг, но, отново не дигитализирането е корена на злото. А за другите науки и за техниката съществува патентоване, което впрочем, както бе дума също се нуждае от радикално реформиране, но да не навлизам в чужди територии.

Същественият проблем, който има предвид А. Бенбасат е малко по-друг – некоректното ползване на интернет източниците. Тук две мнения няма и не може да има. То е осъдително, когато не е ясно маркирана творческа игра. Когато се присвоява користно чужд труд. ¹ Но тук нито кризата, нито интернет са виновни – плагиатството е доста по-старо от тях. Вярно е, че интернет го облекчи, но не инструментът е виновен, а ръката, която го държи. (Така твърдят, впрочем, защитниците на правото за притежаване на оръжие. Да ги цитирам, за да не излезе, че плагиатствам. Ама какво да се прави, когато много от нещата вече отдавна са казани.)

Дано не изглеждам като лековерен хвалител на „дигиталното” и неговите въздействия върху издаването. Мисля, че не съм. Споделям и някои от възраженията, например към самопубликуването (въпреки че имам подобни грехове), и аз смятам, че институцията на редактора не си е изживяла времето.

За мен най-неприятната последица от интернет е култивирането на интереса към кратки текстове с илюстрации. Усещам го дори и върху себе си.

Да завърша с едно по-общо заключение, което също не е ново. Кризите, новите технологии и пр. са всъщност външни фактори, на които може да се въздейства само косвено и в доста ограничен мащаб. Това, което ни е относително много по-достъпно е собственото ни поведение и собствените ни нагласи във време на криза или на радикална промяна. На нас като издатели, автори, читатели или ползватели. Но въздействието върху собственото мислене и поведение също не е лесно, но е възможно.

Доклад на конференцията "Книгоиздаване по време на криза"
20 и 21 май 2013, СУ, ФЖМК

• Предишна
• Следваща