Литературата се прави от различни неща – от лично наблюдавани или от научени от различни източници истории, от съзнателно или несъзнателно разработване на познати мотиви и от какво ли още не. И, разбира се – от други литературни творби. По-правило – от някакво съчетание на няколко подобни източници. Много често авторите търсят сюжети и градивни елементи в собствените си преживявания, по-точно - в спомена за тях; в други случаи се опитват да достигнат до някаква „колективна” памет – национална, родова, на социалната група.

Паметта има сложна структура, която не е съвсем ясна и за която учени с различен профил спорят. Възможно е да мислим част от литературата като разкопки в паметта, които достигат до различни пластове. Най-отгоре са личните спомени от непосредственото минало, следват навлизания в детството, в младостта на родители и по-ранни поколения (доколкото това е памет, тя вече е колективна, родова), следват „спомени” за исторически събития, а на-дълбоките пластове разкриват някакви митически структури.

В последните години подобно навлизане в паметта е особено характерно за българската проза. То като че ли не е забелязано достатъчно категорично от критиката, може би защото не е единно, а се осъществява по различни начини и достига до различни дълбочини.

Би могло да ми се възрази, че подобно отделяне на една част от литературата е твърде общо, че казаното всъщност се отнася до всяка литературна творба. В известен смисъл е точно така, и все пак, надявам се, предлаганото обособяване има известен смисъл. То набляга върху откровено субективния характер на „спомените”, върху открито заявената частна гледна точка към събитията. Това, разбира се, също е универсална особеност на литературата, а и на всеки текст. И все пак има известна разлика. Едно е да се следваш някакви документални източници и да представяш „обективната истина” за някакви важни събития, както прави например Стефан Дичев в „Пътя към София” (1962), а дори и Димитър Талев в известната му тетралогия („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ от 50-те и 60-те години на миналия век) или да се стремиш да навлезеш в психологията на историческа личност от миналото, както прави Вера Мутафчиева (напр. в „Случаят Джем”, 1967, в „Книга за Софроний”, 1978 или в „Аз, Анна Комнина”, 1991), а по-друго е да изградиш една откровено субективна картина на миналото, както прави Милен Русков в „Захвърлен в природата” (2008) или във „Възвисяване” (2011). Подобни картини настояват на своя частен характер и открито се дистанцират от „официалната” представа за същите събития, понякога сякаш дори не я знаят, в други случаи спорят с нея, повече или по-малко открито, достигат до непознати и неподозирани пластове в паметта.

Вярно е, че и по-рано са правени интересни опити за навлизане в колективната памет и разкриване на дълбоки митични пластове. Емблематична за този тип търсения е сборникът „Корените. Хроника на едно село” (1975) на Васил Попов, в този дух са и някои от книгите на Георги Алексиев, Йордан Вълчев и др. Тогава дори се заговори за „коренотърсачество”, към което, с известни уговорки, може да бъде отнесен и Йордан Радичков. Трябва да си даваме сметка, че тези търсения, разбира се, са част от една по-обща тенденция в световната литература по това време и малко по-рано, в известен смисъл неин отглас в българската култура.

Ще се опитам да маркирам няколко казуса, няколко типа белетристични разкопки в паметта от последните години. Струва ми се, че те са достатъчно представителни, като, от друга страна, те очевидно зависят и от това което съм прочел, което естествено не покрива значителна част от най-новата литература.

Най-ясните случаи предлага прозата на автори като Калин Терзийски, който директно описва свои лични преживявания („Алкохол“, София, 2010; „Лудост“, 2011, „Войник", 2012). Когато житейския път на автора е по-нетипичен и съдържа някакви отклонение от благоприличието, когато в тях има някакъв бунтарски елемент, когато са написани с по-остър език, те се радват на доста широк читателски интерес. Заглавията на книгите на Терзийски точно отговарят на тематиката им – проблемите на автобиографичния герой с алкохола, работата му в психиатрия, войнишките му преживелици. Несъмнено достоверната основа на повествованието има претенциите да носи някакво модерно светоусещане, както и някаква картина на времето и на драмата на едно поколение; от друга страна влиянието на автори като Чарлз Буковски е несъмнено. Още по-радикална позиция заемат автори като интересният поет Тома Марков, Мартин Карбовски, Андрей Слабаков и др. (Карбовски и Слабаков са по-скоро медийни фигури с все още недоказани, според мен, амбиции в литературата.)

В същата посока, но с по-решително отдалечаване от личното преживявание работи и Стефан Кисьов в романите „Твоето име е жена” (2007), „Воайорът и квартирантката” (2008), едни от най-успешните опити да се създаде модерен български любовен роман с подчертани еротични елементи. (Другият заслужаващ внимание опит в тази насока е на Виктор Пасков „Аутопсия на една любов“ (2005). Интересно е, че Кисьов започна писателския си път с разкази, които плътно следваха личните му преживявания – с посочване на часове, на улиците, по които е минал и пр., и постепенно се насочи към по-фикционални творби.

По-близки ми са търсенията на писатели като Чавдар Ценов („Щраусовете на Валс”, 2001; „Другата врата”, 2009; „Кучета под индиго”, 2012), които също могат да бъдат определени като разкопки в личната и поколенческата памет, но осъществени с коренно различна стратегия. Докато К. Терзийски е шумна медийна фигура, а литературните му текстове са претоварени със събития (донякъде същото се отнася и за В. Кисьов), за Ч. Ценов е по-характерно отдръпването от бързия поток на живота и вглеждането в по-фините душевни преживявания. Разликите се открояват най-добре при сравненията на сходните персонажи и сюжетни решения. Автобиографичните персонажи и на тримата често не само посягат към чашката, но и се напиват. Но по доста различен начин. Подчертано различен е и начина, по който тези писатели описват любовните си преживявания.

Ч. Ценов дискретно навлиза в спомените на няколко поколения, най-малкото – на родителите на автобиографичния си персонаж и разкрива една по-сложна и по-разгърната картина на паметта. Всъщност картините на няколко и те се наслагват една върху друга, допълват се, а на места и се разминават.

Нещо подобно може да се открие и при Мирослав Пенков („На изток от Запада”, 2011). При този интересен млад автор за мен, а, струва ми се и за критиката като цяло, по-съществените проблеми, които книгата му поставя, са по-различни. Единият е т.н. „правилно” писане, т.е. писането според правилата на creative writing, другото е съобразяването с чуждите (западните) стереотипи за българското, за балканското. Вторият проблем е познат отдавна, той е доста болезнен, коментиран е в световен мащаб във връзка с филмите на Емир Костурица и др. успешни режисьори от Югоизточна Европа. През последните години българската литературна активно го коментира във връзка с една група автори с български произход, които живеят в чужбина и публикуват на чужди езици. В началото беше Юлия Кръстева („Старецът и вълците”, 1991), но по-актуалните автори са Илия Троянов, Димитър Динев, Камелия Касабова, Сибиле Левичаров, Ружа Лазарова, Захари Карабашлиев и др.

Още по-радикално към разкриването на паметта на няколко поколения се насочват книгите на Георги Господинов, особено „Физика на тъгата” (2011) – един от най-интересните, а и несъмнено най-коментираните от критиката романи от последното десетилетие. При него разкопките в личната памет на персонажа успешно преминават през спомените на няколко поколения за да достигнат до архетипните митически пластове на колективната памет.

Като навлизане в някаква колективна памет, потисната от официалната представа за т.нар. партизанско движение и събитията от първата половина на 40-те години, може да се разглежда последният роман на Алек Попов „Сестри Палавееви” (2013). Не настоявам, че това е единственият, нито дори най-основателният прочит на творбата, но вярвам, че тя може да бъде прочетена и по този начин. Някъде в колективната памет за историческите събития, потисната от пропагандния голям разказ за Революцията. Това потискане от своя страна допълнително деформира спомена и му придава гротесков характер, познат ни впрочем от други книги на А. Попов, включително от най-популярната – „Мисия Лондон” (2001).

Към тази жанрова група могат да бъдат отнесени и последните книги на Андрея Илиев („Атентатът в "Света Неделя" и терористите”, 2011, „Непознатият Никола Гешев”, 2012). А. Илиев се откроява сред доста многобройната група непрофесионални автори (той е бивш офицер), които навлязоха в криминалната литература и документалистиката през последните двадесетина години.

Разкопките могат да открият и доста по-нови пластове в колективната памет. В сборника „Бонбониера” (2011) Яница Радева разгръща поредица от лични истории, събрани около една голяма катастрофа, фокусирала общественото внимание няколко години по-рано.

Любопитно би бизло да се сравнят различните изразни средства, чрез които до нас достигат различните потиснати неофициални разкази за близкото минало. Едни са те при А. Попов, други при Ч. Ценов, трети – при Евгения Иванова. Нейната последна книга – „Оглушително бяло. Шест новели и един колаж” (2012) също разкопава колективната памет за събитията около т. нар. Деветосептемврийска революция от 1944 г., по-скоро събитията непосредствено след нея, като почеркът е драматично различен – акцентът е върху трагедията и личните драми на практически всички участници в събитията, и от единия, и от другия лагер. Нещо повече, до фактологическата истина не винаги може да се достигне. До края читателят е оставен да се колебае дали един трагичен инцидент е убийство или самоубийство. Въпреки въведените в текста протоколи от официалното разследване и въпреки многобройните свидетелски разказа, а може би и точно заради тях.

Тук само ще маркирам другото голямо събитие в българската литература от последните години – романа „Възвисяване” (2011) от Милен Русков. Само ще го маркирам, тъй като той заслужава самостоятелно разглеждане (опитах се да го направя другаде), а и защото, по категоричното мнение на автора, това е една непреводима творба. По чисто езикови причини – авторът целенасочено е стилизирал един архаичен разговорен език, който се приближава до езика от времето на неговите герои – 70-те години на XIX в. А иначе „Възвисяване” много плътно се приближава до това, което нарекох разкопки в колективната памет на нацията. Романът е посветен на събития, които заемат централно място в националната митология – Арабаконашкия обир и Априлското въстание - и ги представя от една неизползвана досега гледна точка.

Търсенията на Е. Иванова се насочват към различни пластове на миналото. По-ранната й книга „Фото Стоянович” (2007), едно от не чак толкова многобройните литературни събития от последно време, е пародиен разказ за голямото време на Българското възраждане и строителството на новата българска държава. По проблематика тя е близка до „Възвисяване”, близка е и по ироничността на повествованието. Но експериментът тук е по-различен, един от неговите елементи е включването на реални фотографии от това време в повествованието. Следващата книга на Е. Иванова – „Планът Константинопол”, която предстои да излезе през есента, се насочва към по-далечното минало (тематичният обхват е доста широк, става дума за събития от няколко века) и акцентира върху различни негови варианти в паметта на различни персонажи.

Не бих могъл да възразя, ако някой ми каже, че дължа заглавието на тези размисли на Е. Иванова и на нейните исторически и публицистични книги „Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „Последния владетел” в националната памет на сърби и българи” (2009), „Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен”. 1912-1989” (2002), „Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност” (2005). Или пък на няколкото документални книги за времето на социализма. Например на „Инвентарна книга на социализма” (2006) на Яна Генова и Георги Господинов.

Заслужаващ вниманието опит за разкопки в колективната памет представлява книгата на Боряна Христова „Да преминеш по сенчестата пътека”, която предстои да излезе до края на годината. Б. Христова е преди всичко изследовател на средновековната славянска словесност, това и вторият й опит в литературата. Поне доскоро подобно прекрачване на границите между различни професионални занимания бе нещо нетипично за българската литература, въпреки че е познато по света. И докато първият литературен опит на Б. Христова – публикуван преди години под псевдоним (Йорданка Минева, „Чувствата. Срок на годност”, 2005) – бе подчертано автобиографичен и може да се разглежда и като разкопки в собствената памет, сравнявани от критиката със скандалната френска книга „Сексуалният живот на Катрин М.” от Катрин Миле. Вторият роман на Б. Христова е доста по-различен. Това също е роман с ясна автобиографична основа, основната му сюжетна линия е посветена на навлизането в колективната памет, по-точно в неофициалната, потиснатата линия на женското ирационално знание, може да се каже – на женската магия. Основната част от сюжета се развива в наши дни, но в него са вплетени реминисценции за текстове и събития от българския XVIII в. (По подобен начин Е. Иванова въвежда реални и мистифицирани текстове, събития и гледни точки от няколко века.)

Летен семинар по български език и култура, 24 юли 2013

• Предишна
• Следваща