Иван Вазов олицетворява доминиращата в българската литература представа за писателя, за писателското отношение към света, към българина, към българската природа. Тази представа охотно е подета от образователната институция, до голяма степен – и от критиката – и оформя мисленето на другите пишещи и особено на читателската публика. Но съществуват и други, алтернативни гледни точки, които закономерно се изявяват и чрез открити или завоалирани възражения към каноничния писател Ив. Вазов. Тук ще бъде разгледан един случай на подобни несъгласия, приели формата на задочен спор за Великата рилска пустиня и нейния автор.Те се откриват в текстове от средата на ХХ в. и са дело на един подчертано неканоничен писател – Асен Христофоров.

Няколко думи за него. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той завършва London’s School of Economics през 1934 г., връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци. В практически всички литературни и краеведски произведения на Христофоров присъства Рила.

Творчеството на Христофоров заслужава специално внимание, а един от най-интересни за изследователя му аспекти са многобройните интертекстуални връзки, а и автотекстуални връзки. Особено място в творчеството на Христофоров заемат Алеко Константинов и Ив. Вазов, с които той се поставя в един контекст, наистина по съвсем различен начин при двамата. Много от Алековия тип писане, Алековата представа за литература присъства у Христофоров. Веднага се забелязва сходните елементи в интереса и представянето на англосаксонския свят, забелязан и от журито на писателския съюз, което присъжда на дебютната книга „Скици из Лондон” наградата Алеко Константинов. В тази книга, а и след това, у Христфоров се открива интерес към типа Бай Ганьо. Както и преклонението пред българската природа, на първо място планината (при Алеко обаче отсъства Рила ¹), сатиричното отношение към съвременността, иронията. Двамата автори са близки и при предпочитанията си към не толкова високите и не толкова престижни жанрове.

Много специфично е отношението на Христофоров към Вазов, с когото той в известен смисъл, се съпоставя, дори има чувството за собствено превъзходство по един конкретен показател – отношението към планината (към Рила) и нейното представяне в литературата. И в това отношение Христофоров несъмнено следва Алеко Константинов. Авторите на „Бай Ганьо” и „Под игото” стоят на различни политически позиции, членуват в различни партии, а и имат несъмнено различни литературни вкусове и разбирани, които едва ли могат да се обяснят само с разликите в произхода и принадлежността към различни поколения. Между двамата има и някои допирни точки, сатиричният поглед към съвремието и особено отношението към природата и към пътеписния жанр. И въпреки че и тук съществуват несъмнени различия, в отделни, но важни случаи по-младият Алеко ще се обърне с уважение към по-възрастния, а и несъмнено по-авторитетен Вазов.

Всъщност дори прочутото “Опознай родината, за да я обикнеш”, у Алеко то е “Господа, изучете България, за да я обикнете” (“Покана”) е (или е представено като) цитат от Вазов. Нещо повече, народният поет откликва на поканата и участва в това паметно за българската литература изкачване на Черни връх, а Алеко не пропуска да го документира – “Господин Вазов, вий бяхте очевидец – опишете тази поражающа със своето величие картина.” (“Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черни връх”).

Ако се прочете в един по-широк контекст зад почтителното обръщение към „господин Вазов” може да открие и известно желание не толкова за цялостно съизмерване, още по-малко претенции за неговото място в литературата, колкото за премерване на силите в един конкретен жанр, дори една конкретна тема.

Още по-ясно е това при Христофоров. По повод на „изчезналия свят” на Рилския манастир от началото на ХХ в. писателят ще възкликне:

Такъв един мъничък свят бе и тоя на манастирските пастири в дебрите на Рила. Той не е съществувал по времето, когато Вазов е писал своя незабравим пътепис за великата рилска пустиня. [...] Рила е била дива, зловеща и непристъпна. Такава я описва и Вазов, останал докрай само възторжен любител на планината – без да я покори, без да премери сили с природните стихии и после да я погледне гордо като победител. ²

Вазов присъства и на други места в творчеството на Христофоров, който го е виждал като ученик. Публикуван десетилетия по-късно, споменът за тази среща като че ли само маркира факта. Паметта на писателя е съхранила доста подробности за обстановката и нищо от думите на вече канонизирания класик. По повод петдесетгодишния си юбилей (24 октомври 1920) Вазов посещава Пловдив и учениците го посрещат на „на площада пред градината”. За разлика от любимия си учител Малък Стойчо, Христофоров няма усещането за нещо необикновено и остава хладен и дистанцира.

Там, недалече от главния вход, бе издигната малка дървена скеля с площадка връз нея и парапет от тънки летви отпред и встрани. Пристигнахме първи и се строихме точно пред площадката. Пристигнахме първи и се строихме точно пред площадката. Малък Стойчо застана като страж под нея, само на крачка пред нашите първи редици, и с присъщата на родопчанина упоритост не позволи на гимназистите и гимназистките от двете средни училища, нито на курсистите от Учителския институт да ни изместят от това почетно място. [...]

И той дойде – сух, висок и побелял, покачи се на площадката, почака да стихнат овациите, изслуша нечии приветствия и заговори. Говореше бавно, натъртено, почти без жестове. Не помня нито дума от речта му, макар всяко слово ясно да отекваше над главите ни. А и какво ли бих могъл да запомня, когато и аз като другите го гледах и си мислех, че тъкмо тоя чичко пълни нашите христоматии със стихотворения и четива, които трябва да запаметяваме, да разказваме и преписваме. Далеч зад нас тълпата шумеше, из въздуха се носеше бръмченето на хиляди ученици. Дали и те не мислеха същото?! Чие ли обучение по български език и литература не се изграждаше почти изцяло върху творчеството на Иван Вазов! Но Малък Стойчо слушаше внимателно. Застанал почти на метър под височката площадка, той бе вирнал по неволя глава и целият зачервен от възбуда, вперил поглед в стареца, благоговейно попиваше всяка негова дума. И слушаше тъй прилежно, че нито веднъж не се извърна към нас, за да ни смъмри и умири. А на другия ден забрави да ни изпитва в клас и възторжено ни преразказа словото на поета. Разбира се, и от тоя преразказ нищо не помня. ³

По време на това посещение на Вазов Христофоров не още не е навършил десет години. Но то е записано от писателя в зрялата му възраст (всъщност, публикувано е в годината на неговата смърт) и няма как да не носи нещо от по-късното отношение на мемоариста към класика.

Основната творба на Вазов, към която Христофоров на няколко пъти се обръща, е, разбира се пътеписът „Великата рилска пустиня”, която за него е и образец, и предизвикателство. Още в сборника „Скици из Рила”, публикуван през 1957 г., се появява първата, все още плаха реплика към класика:

Тъкмо тази езерна меланхолия ми навява все същата мисъл, колчем прелиствам страниците на „Великата рилска пустиня”. Неволно се питам защо Вазов, възпял с поетическо вдъхновение долините и реките, а най-вече високите върхове на Рила, е отделил само двадесетина реда за прекрасните езера, тия сини очи на планината. Навярно друг не би могъл да го възхвали и наполовина в цели двадесет страници, но тая странна занемара ме навежда на мисълта, че меланхоличният повей, който лъха от рилските езера, би нарушил възторжения и оптимистичен тон на пътеписа. Ако народният поет бе пренощувал поне веднъж на открито край някое рилско езеро, той би ни оставил чудни страници за езерата, пропити с топлина и любов, и ухаещи на летни нощи в Рила. Той е видял няколко езера отдалеч и сякаш не е могъл да прозре отвъд меланхолния им лик, доволен да загатне за тях с няколко реда, които бледнеят пред неговите описания на върхове като Манчо, на потока Друшлявица или на гъстата някога гора над него. ⁴

Подобно отношение може да се потърси и в ръкописните „Скици из Рила”, където Любка рецитира Вазов. Не е ясно кога точно е записано това, вероятно след публикуването на едноименната книга”, но споменът е за време, когато Христофоров вече е университетски преподавател, макар и млад. Коментарът отново е дискретно дистанциран.

- Скитал си – казваше тя, - години из Европа, а не познаваш своята родина. Вазов сякаш за теб е написал онези хубави стихове...
- Какви стихове?
- Нима не помниш вече! Или ще кажеш, че отдавна си завършил гимназия? Тогава слушай:
Рогачът в планините по-много те обича,
По-харно те познават крилатите певци,
Но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
Доволно е, че даваш покривката и хляба,
И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци...
Действително, тя беше завършила гимназия девет години след мен, а човек не може да помни всичко!

И малко по-долу:

И тъй, до лятото на четвъртата година от брака ни, когато в ръцете ѝ попадна някаква книжка в проза. Едва прочела десетина страници от нея и тя възкликна в приятна възбуда:
- Чел ли си – запитам ме тя – „Великата рилска пустиня” от Вазов?
- Не си спомням, може и да съм я чел...
- Невъзможно! Не си я чел, такива работи не се забравят. ⁵

Същият Вазов текст, както се видя, на друго място и в друг контекст Христофоров определя като „незабравим пътепис”. Може ли един добър ученик толкова лесно да се забрави произведение на автор, който „пълни нашите христоматии със стихотворения и четива, които трябва да запаметяваме, да разказваме и преписваме”... От друга страна, както се вижда от публикуваните „Скици из Рила”, Христофоров, не само че не е забравил, но и често прелиства пътеписа на класика.

Заслужава си сравнението с един друг автор, който в известен смисъл е диаметрално противоположен на Вазов – напълно забравен от всички, но не и от Христофоров. По пътя към Рилския манастир в съзнанието на повествователя от „Трима с магаре...” мислите на повествователя правят не съвсем очакван завой:

Тогава си припомних с каква радост бях открил между купищата стари книги едно прекрасно, ала забравено съчинение, излязло преди повече от половин век изпод перото на някакъв анонимен Петроне. То беше озаглавено „Из рилските самотии” и в него се разправяше и за манастира. Беше пълно с хаплив хумор! Вървях и мислех за анонимния автор, останал чужд на всяка суета. ⁶

Иронията на Петроне, подобно на Христофоровата, е насочена към съвременните му политици, но не прощава и на „обикновените” хора, които среща по пътя – монаси, файтонджии, ханджии, манастирски поклонници; нерядко авторът се глуми и със себе си. Наред с някои общи места за подобни текстове (например оплакванията от дървениците в хотелите или закачките с неадекватните почитатели на планината), Петроне представя колоритни обитатели на Рила – монаси, пастири, дори турски граничари. Два примера представят добре стилът му. Те са коментарите му към бележки в Паметната книга на манастира:

Не знаем какви са грижите и изкушенията на Ж. Д. от София; но ако ги счита непоносими, вместо да облажава рилските отшелници, той няма освен да наметне расото като тях и да остане тук в манастира по-дълго време. Нашето мнение е, че той ще се насити скоро на блаженството на отшелниците и ще предпочете да се върне пак при своите грижи и изкушения... ⁷

По повод написаното от министър Д. К. Попов Петроне подхвърля:

Попов е наистина щастлив човек; нему е провървяло навсякъде. Той престоял тук само два дни и вече успял да види Бога. Така скоро и лесно. [...] Но да не би г-н Попов да е сторил някоя грешка? той пише горното през 1904 г., като министър, когато следователно вече можеше да вижда княза отблизо. Да не би оттук едно смешение? ⁸

Христофоров може би наистина не е знаел „анонимния автор”. Но той не е напълно неизвестен – това е Владимир Г. Шишманов (1860-1941), един от директорите на Народната библиотека (1902-1903), а след това – и на Статистическото бюро. Той е публикувал още три книги, всички подписани с псевдонима Petrone. ⁹ Сравнението между текстовете на Вл. Шишманов и Ас. Христофоров е интересна задача, която заслужава повече внимание, тук забравеният автор е споменат заради контрастния начин, по който Христофоров говори за него и за Вазов. Повествователят волю-неволю се идентифицира по-скоро с автора на „Из Рилските самотии”, отколкото с автора на „Великата рилска пустиня”. Подобно на Петроне Христофоров се чувства встрани от високата литература, която пълни читанките, за разлика от Вазов той като че няма и подобни амбиции.

На други места Христофоров засвидетелства безусловно високото си мнение и, бих казал, приятелските си чувства към един друг „забравен” ¹⁰ автор, който пише за Рила. Несъмнено Делирадев е по-сериозен познавач на Рила, но дали Христофоров не предпочита (съзнателно или не) да се идентифицира със „забравени” автори, с маргинални, по една или друга причина, в един или друг смисъл фигури. Струва ми се, че силовото му изхвърляне от науката и запращането му в периферията на обществения живот само отчасти обяснява идентифицирането с маргиналите и особено заемането на външна гледна точка, което в някаква степен присъства още в „Скици из Лондон”.

От известна гледна точка значителна част от творчеството на Христофоров е може да се разглежда като своеобразен, на места полемичен диалог с Вазов. По-младият писател има самочувствието, вероятно основателно, че познава по-добре Рила, не само съвременната, която е различна от Вазовата, но и някогашната, от времето преди народния поет. Христофоров е убеден, че за Рила и за нейните обитатели, а и въобще може да се пише по по-друг начин – дистанцирано и иронично – нещо което Вазов всъщност също прави в други свои произведения, на първо място в „Чичовци”. От друга страна, Христофоров не е чужд на патетични изрази на възхищение и преклонение пред планината, с които директно следва класика, състезава се с него на негова територия.

С възрожденски дух и модерен поглед. Сборник в чест на чл.-кор проф. Милена Цанева.
С.: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 2012, с. 216-221. ISBN 978-954-8712-79-8 (публ. 2013)

• Предишна
• Следваща