Асен Христофоров (1910-1970) е значителен писател, с необикновена съдба. Той завършва първо Робърт колеж в Цариград (1931), след това London’s School of Economics (1934), връща се в България, отдава се на академична кариера и съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която се радва на заслужена широка популярност.

През 40-те години излизат забележителните му икономически трудове. (Христофоров: 2010) Младият учен и патриот, член на кръга „Звено”, не попада сред първите жертви на режима. Но в края на десетилетието съдбата на Ас. Христофоров се преобръща – наскоро избраният професор в Държавното висше училище за финансови и административни науки, което по негово време и с негово участие става част от Софийския университет, е уволнен през 1947, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене (1951 - 1952). До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др.

* * *

Една поредица от биографични епизоди изиграва повратна роля в живота му, а и представя добре отношението на Христофоров към Англия. В края на 1944 г. във в. „Мир” е публикувана поредицата „Непознатата Англия” (откъси от първа редакция на „Скици из Лондон”), в самото начало на следващата години излиза и книгата, а през февруари 1945 г. Христофоров е избран за член на Управителния съвет на възстановеното Българо-британско дружество. По това време той установява контакти с английските представители в България. Оттук като че ли почва една верига от събития, която го отвежда до Белене. Във всеки случай, при първия разпит след задържането му през 1951 г. първият конкретен въпрос е свързан с връзките му с английската мисия.

За първи път в Английската легация отивам през м. Февруари 1945 г. с дванадесет души. Карастоянов сега работи в К[омиета за] Н[аука] И[зкуство и] К[ултура], Тодор Самодумов, Долапчиев, Константин Петканов и други немога да си спомним в качеството си на управителен съвет на Българо-Британския комитет. (Христофоров: 2010, док. № 19.)

През същата 1945 г. новата власт назначава Христофоров за „търговски съветник в Лондон”. По това време външен министър е звенарят Петко Стайнов, на когото може би се дължи и поканата; според други източници обаче П. Стайнов всъщност бил попречил на назначението. Така или иначе, Христофоров се разминава с поста, съпругата му излага една от версиите:

Пак бе поканен в английското посолство. Посланик беше Бозуел. В приятелски разговор посланикът изказал задоволството си от избора на българското правителство, че именно Христофоров ще изпълнява длъжността търговски съветник, че го смята за добър приятел на Англия, тъй като е завършил Робърт колеж и възпитаник на Лондонския икономически институт, и ще се надява да бъде благосклонен към интересите на Англия. Тогава Христофоров, по силата на своя прям характер и непривикнал на лицемерие, рязко отговорил, че той преди всичко е служител на българското правителство и самият той е българин. Разделили се любезно, но достатъчно хладно. Съпругът ми ходи още няколко пъти в посолството да провери дали е дошъл агреман от Англия за заминаване. Но такъв не дойде. (Христофорова: 1991).

Нямаме основания да се съмняваме в тази история, въпреки че не е изключено причината за проваленото назначение и да е тукашна, а годините да са дооформили спомена, в който всъщност Люба предава разказа на съпруга си. Тя продължава: „имаше много пъти възможности и покани да напусне България. За миг не е помислял да стори това.” Всъщност, още през 1946 г., преди уволнението от Университета, но след проваленото назначение в легацията, Христофоров се обърша с молба към колега в Англия (проф. Алан Фишер) да му намери работа като преподавател някъде в британските колонии. (Христофоров: 2010, док. № 49.)

Обвиненията в шпионаж в полза на Англия са изградени около реалната близост на Христофоров с английски дипломати – посланика Уилям Бозуел, търговския представител полковник Уилям Бейли и неговия заместник, подполковник Гьозлинг. Христофоров признава, че от П. Стайнов знаел, че Бейли и Гьозлинг са резиденти на английското разузнаване, но е организирал техни срещи с българи на високи постове – директора на БНБ Иван Стефанов, д-р Желязко Бурилков (директор на заводите „Никола Чилов”), секретаря на МВР Евгени Каменов, подпредседателя на Звено и директор на в. „Изгрев” Васил Юруков и накрая, с бившия премиер Никола Мушанов. Христофоров участва и в среща на посланик Бозуел с военния министър Дамян Велчев в Рилския манастир.

Връзките на Христофоров с английските дипломати са факт, но в действията му липсва каквато и да е конспиративност, той не се и опитва да ги запазва в тайна. Те не представляват и нарушение на законите, а Великобритания като страна победителка в току-що приключилата война е член на Съюзническа контролна комисия в България, колкото и това да не се нрави на новите власти.

* * *

Връзките на Христофоров с английската литература могат да се търсят в различни посоки – документирани читателски интереси, предговори, предговори и други критически текстове, споменавания на автори и произведения в собствените му литературни произведения, съзнателно търсене на диалог с чужди творби, а вероятно и типологически аналогии, възникнали без връзка с авторовия замисъл.
Ас. Христофоров е тясно свързан с Англия, английската култура, англоезичната литература. Тези връзки са дълбоки и трайни, но и, според мен крият опасност от преувеличаване, от свръхинтерпретация. Особено когато става дума да въздействието на английската литература върху авторската проза на Христофоров. Тази опасност е по-скоро потенциална, тъй като неговото творчество не е било обект на сериозни критически анализи.

Основното предупреждение за съществуването на подобна опасност идва от огромният корпус запазени писма на Христофоров от Цариград и Лондон, които той изпраща до майка си и до други членове на семейството си. В тези писма, особено в по-ранните, от Робърт колеж, широко се коментират литературните интереси на Асен, често се споменават книгите, които той чете, купува. Много често той споделя мнението си за тях, както и за театрални постановки, които е гледал или в които участва, дори за концертни и филми. ¹

Първото нещо, което прави впечатление е, че Христофоров постъпва в англоезично учебно заведение в Цариград, но погледът му за дълго е насочен на първо място към френската литература. Причината да пише за френски автори и творби вероятно е свързана и с факта, че майка му и брат му четат френски, а не английски. Това обаче е само част от обяснението, а фактът е, че в Робърт колеж Христофоров изучава и чете френска литература, почти винаги на френски, в отделни случаи на английски. Англоезичната литература идва на второ място, не липсват и свидетелства за това, че Христофоров чете и български автори. През последната година в Цариград има свидетелства и за интереса му към руската класика – Достоевски, Тургенев, Пушкин, Лермонтов.

Втората лесно забележима особеност е в това, че, особено в началото Асен напълно обяснимо следва препоръките на своите учители и споменава предимно включените в учебната програма канонични писатели, някои автори на юношески романи, както и отделни съвременни романисти. По правило всички имена и заглавия, с изключение на руските, са дадени в оригинал. Първото споменаване е от 1926 г. и става дума за няколко книги на Марк Твен. Скоро след това се зареждат баронеса Orczy ², Уолтър Скот (романа „Пиратът”, 1922), Франсис Крауфорд ³, Рафаело Сабатини, Мари Корели ⁴, Лудвиг Халеви ⁵. Изреждането тук и надолу следва хронологията на споменаването на авторите.

Сред каноничните автори, споменати от Христофоров в писмата от Цариград, са Дикенс, Мопасан, малко странно – пиеси на Б. Шоу ⁶, А. Доде, Балзак, Шатобриан, А. Франс, Флобер, Рабле, Корней, Молиер, Расин, Лафонтен, Монтен, Лабрюийер, Декарт, Е. Ростан. Тук трябва да се направи и една уговорка – в част от писмата Асен пише на брат си какви книги е купил за общата им библиотека, което е нещо малко по-различно от читателските му пристрастия.

След години един съученик от Робърт колеж си спомня: „Предпочиташе [пред математиката] да чете в оригинал Волтер, Анатол Франс, Балзак.” (Млекарова-Бонева: 1986) След изминалите десетилетия може и да се усъмним в точността на споменатите автори, но не може да не се забележи, че всички те са французи.

Постепенно Шекспир заема ключово място в литературните пристрастия на Асен, за него той подготвя „теза” през 1930 г. По същото време, а може би и във връзка с „тезата”, Асен пише на брат си: „постоянно чета Shakespeare, RichardIII е ужасна работа. Такъв тип рядко се среща в литературата. Борис Годунов, от Пушкин, не е даже злодей пред Richard III.”

Постановките на Шекспировите пиеси привличат вниманието на Христофоров и той често ги споменава в писмата до майка си от Лондон. След завръщането си в България Христофоров на два пъти пише за Шекспир, втория път – цикъл от четири статии в списание „Театър”. (Христофоров: 1946; Христофоров: 1964) Според съученика и приятеля Светлозар Паланков Христофоров е бил огорчен, че не му е било възложено да изнесе доклад на тържеството в Народния театър по случай 400 години от рождението на великия драматург. (Млекарова-Бонева: 1986) Св. Паланков си спомня още, че дипломната работа на Христофоров в Робърт кореж, оценена много високо, е била върху Джон Милтън, за нея той подготвил и „аматьорски” превод на части от „Изгубеният рай”. Това съобщение обаче не се потвърждава от друг източник. Но в личната библиотека на Христофоров наистина е запазено „великолепно издание от 1822 г. с поезията на Джон Милтън”. (Звънчаров: 2011)

Младият Христофоров проявява интерес към съвременната литература, но достига до нея малко по-късно и я чете през призмата на канона. Вероятно най-интересно е мнението му за Синклер Луис:

Прочетох една книга от Sinclair Lewis, американец, за когото се говори, че ще вземе Нобеловата премия. [...] „Elmer Gantry” – говори за американските пастори – протестанти, за американците въобще, много саркастично. Пише на диалект, никак не е художествено, но пък това е защото пише за американците, за които само най-прозаично и вулгарно трябва да се пише.

В писмата на Христофоров от Лондон практически не се споменават прочетени литературни творби, но остават театралните постановки, които той доста редовно посещава. На два пъти българският студент, който по-късно, като писател съвсем неоснователно ще бъде обвиняван в „непритурена еротика” (М. Кремен), изказва моралистки несъгласия към видяното, които като че ли говорят и за предпочитания към по-несмущаващи благоприличието творби. И докато в първия случай се коментира неназован мюзикъл, във вторият всъщност става дума за класика:

Завчера ходихме на театър – една пиеса от 17 век: „Любов за любов!” Изглежда, че моралът никак не е на почит по онова време. Не само Марго (Фео не разбираше), но и аз се шокирах непрестанно . . .

Става дума за пиеса на Уилям Конгрийв, която се е радвала на голяма популярност при първата ѝ постановка през 1695, а днес заема значително място в сериозните истории на английския театър и английската литература. Впрочем самият Христофоров се изказва по малко по-различен начин за същата пиеса десетина години по-късно в „Скици из Лондон”. Днес може само да се гадае дали реакцията е спонтанна или предназначена специално за майка му, дали вкусът му е еволюирал, или във втория случай става дума по-скоро за актьорската игра на Чарлс Лоутън. Езикът обаче е сходен, в писмото Христофоров „се шокира”, в книгата повествователят се „смайва”.

Бих желал само да предам смайването, което ме бе обзело по време на представленията – в два последователни дни – на „Макбет” и на „Любов за любов” от Конгрийв. Тази последната пиеса е една от най-забележителните комедии в английската литература от края на седемнадесети век до днес, или поне до царуването на Георг III. (Христофоров 1845: 147)

Любопитни са и представленията, които учениците организират в Робърт колеж. Те не са свързани с изучаваните канонични автори, а с по-популярни съвременни творби. През 1927 г. колежаните поставят „Котката и канарчето”, Асен не споменава автора, но това е американският драматург Джон Уилард (1885 – 1942), а пиесата е съвсем нова, от 1922 г. През 1928 г. техният клас се насочва към „Капитан Епълджак”, също творба на съвременен автор – англичанинът Уолтър Хакет (1876 – 1944), станал популярен благодарение на филмовите адаптации на неговите пиеси. Асен участва в постановката, но тъй като заеква, него го избрали „да направи сцената – сценарио”. През 1930 г. учениците поставят друга популярна съвременна британска пиеса: „Дадохме едно представление „Зелената Богиня”, което струваше около 110 турски лири от нашите джобове, а ние сме само 20 души в класа. Търпи бабо за хубост!” Авторът е Уилям Арчър (1856 –1924), шотландски критик и преводач на Ибсен. Участието на Асен в постановката, макар и неясно, е несъмнено.

Когато може, Асен посещава театрални постановки в Цариград, от писмата му разбираме, че е гледал „Дамата с камелиите” (вероятно пиесата на Ал. Дюма син). Много повече възможности за посещение на театрални и оперни постановки Христофоров има по време на следването си в Лондон – „Макбет”, „Укротяване на опърничавата”, „Венецианският търговец”, „Зимна приказка”, „Много шум за нищо” на Шекспир, „Буржоата благородник” на Молиер (гостуваща френска трупа), оперите „Кармен” на Бизе, „Вълшебната флейта” на Моцарт, а и при посещенията в Париж – „Валкюра” на Вагнер. А също „Жана Д’Арк” на Бърнард Шоу, Оскар Уайлд и др.

Коментарът на младежките, още повече – ученическите литературни предпочитания на един бъдещ писател трябва бъде да много внимателен, а не по логиката „преди това, следователно поради това”. Всеки човек, особено пък в по-ранна възраст, има своите увлечения, а и неизбежно се развива. Това важи в пълна сила и за Христофоров. Единственото категорично заключение, което може да се направи от изложените сведения, е че той несъмнено се интересува от литература и чете много, при това поне на три езика. Кое от прочетеното, как и доколко е повлияло на неговото творчество и по какъв начин е станало това, е въпрос на внимателен анализ.

За тези, които познават по-късните му преводачески и авторски изяви, прави впечатление отсъствието на ключови фигури, с които, основателно или не, днес свързваме Христофоров – английските автори от епохата на Просвещението (Фийлдинг) големите сатирици от ХIХ в. (Текери) и по-ново време (Дж. Джером), големите фигури на модернизма (Джойс), високите образци на приключенски жанр (Дж. Лондон), трудният за етикетиране Хемингуей. Сред живите автори малко странно стои възторга на Христофоров в последната година в Робърт колеж от поета лауреат Джон Мейсфилд, споменат и във „Скици из Лондон”. Причината за това отношение ще да е личната среща и разменените писма с изтъкнатата личност.

От друга страна, несъгласията или поне стъписването пред непривичния (според образователните стандарти) начин на писане, какъвто е случая със С. Луис, могат по-късно да еволюират до представата, че може да се изгради собствен „нехудожествен” стил.

* * *

Преводите на Ас. Христофоров започват да излизат през 50-те години, след прекъсването на академичната кариера и след престоя в Белене. Той превежда както от, така и на английски и доста бързо си извоюва име не само на съвестен професионалист, но и на познавач на англоезичните литератури. Освен като преводач, Христофоров се изявява и като редактор, а и като критик на преводната литература. Лесно е да се направи изводът, че преводите са били начин да си изкарва хляба и сигурно е било така. Едва ли може да има съмнение, че преводите на учебници за езикова гимназия, както и на сборник с речи на Г. Димитров, В. Коларов и В. Червенков, са правени преди всичко по материални подбуди. Същевременно и в тази област Христофоров успява да се насочи към текстове, които наистина не отговарят на университетската му специалност, но се свързват с интересът му към историята и етнографията, който впрочем се очертава по-ясно точно по това време, той не се забелязва в писмата, а и в „Скици из Лондон” и другите му публикации от 40-те години.

Въпреки че, особено в началото, едва ли е имал голяма свобода да избира, Христофоров успява първи да запознае българската публика с няколко класици на английската литература като Хенри Фийлдинг и Джеймс Джойс, да преведе ключови творби на познати значими автори (Емили Бронте) и някои от класиците на високата популярна литература - Джером К. Джером (1964), Джек Лондон, които са му близки по един особен начин.

Важно е да се забележи, че Христофоров въвежда в българската култура един и до днес не толкова популярен у нас английски класик от първа величина като Фийлдинг, който му е близък най-малкото по ироничния дух на повествованията му. Вероятно закономерно, на български е преведен не първо шедьовърът „Том Джоунс”, а един от по-кратките романи – „Приключенията на Джоузеф Андрюз и на неговия приятел господин Абрахам Адамз”, всъщност първият му публикуван роман.

Х. Фийлдинг едва ли е автор, на когото преводачът може да разчита за постоянен доход от преиздания. По-различен е случаят с други значими писатели, към които Христофоров се насочва – Ем. Бронте, Дж. К. Джером, Дж. Лондон. Техните произведения, преведени от Христофоров, се радват на няколко издания. Сред популярните през 60-те години книги е и съставения от Христофоров сборник „Седем разказа за седемте океана” (Варна, Г. Бакалов, 1966, 2 изд. 1980), който включва произведения от седем автори, като пет от тях са преведени от Христофоров (Франк Стоктън, Уилям Скорзби, Стийвън Крейн, Е. А. По и Дж. Конрад), а другите – от Тодор Вълчев (Дж. Лондон) и Невена Розева (Х. Мелвил), като при Мелвил съставителят е използвал глава от публикувания превод на „Моби Дик”.

Христофоров е редактор и на „Старецът и морето” (Хемингуей: 1958), като не случайно споменава това, когато пише различни служебни документи за себе си. Връзката на един от разказите му със „Старецът и морето” е много особена, а евентуалната по-обща близост между двамата автори заслужава отделно разглеждане, което трябва внимателно да избегне заплахата от увлечения и свръхинтерпретация. Същото в пълна сила се отнася и до превода му на „Дъблинчани” от Дж. Джойс.

* * *

Литературната ерудиция на Христофоров, икономист по образование и професия, се разкрива и в няколкото предговора (Дж. Филдинг, Дж. Джером, „Седем разказа за седемте океана”) и в инцидентните му кратки статии по повод юбилей на големи автори, преди всичко английски - Текери (Христофоров: 1969), Шекспир (Христофоров: 1946; Христофоров: 1964). От тези текстове, както и от преводите му, могат да се извадят отделни оценки и тези, зад които може да се потърсят представите на Христофоров за литературата.

Малко парадоксално, въпреки трайният интерес на Христофоров към Шекспир, трудно могат да се забележат някакви връзки с творчеството на великия драматург. Явно по време на престоя си в Англия Христофоров е възприел някои „иконоборчески” идеи в представянето на Шекспир и държи да ги съобщи на българските читатели:

Един най-обикновен човек, по-скоро въздържан, отколкото експанзивен, нито въздържател, нито гуляйджия, безразличен като съпруг, доста нехаен като баща, привързан към потомство и родители само доколкото е нужно за еснафското благополучие на рода. Той пише за пари, без поглед в бъдещето, и престава да твори, щом става собственик на най-голямата къща в родния си град. Заветната му мечта е да получи, макар и чрез измама, благороднически герб! (Христофоров: 1964.)

Подобни иконоборчески идеи не са чужди на Христофоров при представянето на мацакурци, а и въобще на българската действителност в много от неговите творби.

В предговора към „Трима души в една лодка”, датиран „Говедарци, октомври 1963 г.”, Христофоров извежда на преден план ироничното отношение към пуританите (което не е чуждо и на Шекспир) и защитава този „опак писател” от обвинения, изречени или въобразени (всъщност една позната реторична стратегия):

За пуританите в литературата (пък и в живота) смехът на Джером е глупав, а неговия стил – невъзможен [...] ала и кривата пунктуация, и необичайните прилагателни, и странно подредените наречия хващат окото на читателя и то леко примигва от удоволствие, съзряло хумора в тях. И Джером е доволен, защото тъкмо такава е била и целта му. Но той не забравя и пуританите. На всеки две-три глави ще отдели и за тях по една-две страници, написани изискано, с почти съвършено изящество, колкото да им покаже на какво е способен. Това са най-често речни пейзажи, нарисувани с акварелна лекота. Те са истински поеми в проза! (Христофоров: 1980, 7.)

Определението „опак писател” укрепва предположението, че в някаква степен Христофоров се идентифицира с Джером и оправдавайки го, отвръща на (евентуални) критики срещу себе си. В „Мацакурци” повествователят на няколко пъти се определя като „опак човек”. Не знам доколко днешният читател е толкова екзалтиран от акварелните речни пейзажи на английския писател, но Христофоров несъмнено има желание да въведе подобни „поеми в проза”, само че планински, в своите повествования. Струва ми се, че и при него реалният читателски интерес е стимулиран от не толкова изящните иронични моменти в повествованието. Така или иначе, но забелязаното у Джером редуване на два типа повествователни езици несъмнено е приложено и у Христофоров.

Заедно с Джером Джером и Уилям Текери несъмнено е автор, до който Христофоров се чувства близък, и това е почти експлицитно заявено в послеслова към „Панаир на суетата”. Сред големите писатели, с които Христофоров се чувства близък, несъмнено се нареждат и някои от забележителните майстори от епохата на Просвещението. В този контекст не може да се пропусне превода на „Приключенията на Джоузеф Андрюз” от Х. Фийлдинг – един непознат на българския читател по това време английски класик. Може да се предположи, че инициативата за това издание е дошла от Христофоров, който се възхищава от иронията на Фийлдинг „към всички и всичко”, включително и към себе си. (Христофоров: 1956, 5.)

Явления, близки до „нехудожественото” писане на С. Луис може да открият не само като елемент от повествованието на Дж. Джером, но и в маниера на писане на Фийлдинг, Текери, а и на Джойс. Някаква далечна и условна връзка с Джойс може да се търси и по линията на изграждане на един цялостен (нео)митологичен свят, и то чрез разкази („Дъблинчани”), чрез преминаването на персонажи от един текст в друг. Всичко това, разбира се, има прецеденти и в българската литература.

По-различен вероятно е случаят с Ем. Бронте, но и тя едва ли е идеалният пример за „художествено” писане (в използвания в случая смисъл); друг е въпросът, че в „Иманяри” има опит да се навлезе в душевния живот на жената, като връзката с Ем. Бронте, разбира се, е доста условна. Към това може да се прибави, че повечето от тези автори (да не пропуснем и Волтер) са майстори на иронията, а и, заедно с Хемингуей, са настроени ако не подривно, то поне скептично към някакво съвременно им социално и/или литературно статукво.

* * *

Асен Христофоров може и да е писател по неволя, може и да избягва да говори за себе си като писател и дори да иронизира съсловието, но той всъщност държи да демонстрира своята литературна ерудиция. Това най-често става чрез пряко посочване на автори и персонажи от известни творби. В някои от неговите произведения персонажите обсъждат известни или не толкова известни автори и творби, в други повествователят директно въвежда сравнения с български или чужди образци. Например за колоритния бракониер Георги Жабата от „В дебрите на Рила” той пише: „От цялата му фигура лъхаше някаква спокойна, кротка самоувереност, която ми напомняше героите от популярните романи на Джек Лондон”. (Христофоров: 1968, 43.)

Сред английските автори от епохата на Просвещението, които са пряко споменати в произведения на Христофоров, е Томас Карлайл, българският писател дори посочва аналогия с неговото творчество. На други места става дума за Д. Дефо и „Робинзон”. Наред с това, в някои от произведенията на Христофоров могат да се открият белезите на един характерен за Просвещението повествователен модел, характерен за Филдинг и използван и от Текери – иронично повествование с множество, не винаги напълно праводоподобни епизоди, в които основният персонаж (понякога свързан с някаква важна философска идея) е подложен на специфична проверка. Такава е съдбата на Джоузеф Андрюс, на Робинзон, на Кандид, а и на Беки Шарп. Нерядко повествователя попада в непозната среда, която трябва да опише и осмисли („Персийски писма” на Монтескьо, „Sartor Resartus” на Т. Карлайл). Всичко това открито присъства в непубликуваната му повест „Хунияда”, а може да се открие и в други произведения на Христофоров.

Най-интересни за изследователя вероятно са повече или по-малко дискретно присъстващите интертекстуални връзки в произведенията на Христофоров и интересните му опити да създаде свои варианти на познати сюжети. Най-разгърнати са интертекстуалните реплики и диалози с творчеството на Ив. Вазов. При англоезичните автори като че ли най лесно се забелязват диалозите с Джером К. Джером, Т. Карлайл и Хемингуей. Възможно, но и рисковано, е да се търси близост с Дж. Лондон, Ем. Бронте, най-изкусителна е възможната близост с Джойс.

„Рибарска слука”, един от разказите в сборника „Планинари” (1959), може да се разглежда като своеобразна реплика към „Старецът и морето” на Хемингуей, Христофоров е редактор на първия български превод на творбата (Хемингуей: 1958). И в двата случая самотен възрастен рибар се бори с голяма риба и в крайна сметка губи, а повествованието е натоварено с много символика. Същевременно и разликите са значителни. Българският автор не само ситуира действието в различна, в известен смисъл противоположна среда (планина срещу морето у Хемингуей), не само смалява необикновената риба – при Христофоров тя е „дълга цели две педи”, но и въвежда други алюзии – рибарят маргинал нарушава постите и това кара друг персонаж – монаха Корнелий – да подхвърли нещо за наближаването на второто пришествие.

* * *

Пътеписна книга на Христофоров „Трима с магаре из Рила” (1963) излиза почти едновременно с превода му на „Трима души в една лодка” (1964) и следва модела, въведен от Дж. К. Джером – трима приятели тръгват на пътешествие в родната страна (а не в чужбина) и попадат в поредица от комични ситуации, свързани с общуването с местните хора и с техния бит, с храната и живота сред природата и пр. Един от запазените ръкописи на Христофоровата творба има подзаглавие „Несериозен пътепис за сериозни хора”, което е близко до стила на английския писател. В българския вариант тримата приятели са писателят, от чието име се води повествованието, журналистът Румен и счетоводителят Жорж. ⁷ И тримата са градски хора, подобни персонажи присъстват и в други мемоарни текстове на Христофоров, но те винаги са в периферията на повествованието.

От друга страна, книгата на българския автор съвсем не е вариация на популярната английска творба, в някои отношения двете са дори противоположни. Христофоров успява да извлече повествователния модел от известната творба и не просто да го транспонира, да го адаптира към българската среда, но и да насочи иронията към други обекти.

В случая Дж. К. Джером несъмнено е по-остър сатирик, той съзнателно въвежда различни исторически епизоди и фигури, свързани с местата, през които неговите герои минават по Темза от Лондон до Оксфорд. Христофоров практически избягва историческите отклонения, а когато ги въвежда в други творби, те са свързани с по-скоро битови страни от миналото; липсват и търсените от Джером аналогии и контрасти, които представят в комична светлина и миналото, и настоящето (за Джером то е края на ХІХ в., ще рече Викторианска Англия). В „Скици из Лондон” може да се открие едно историческо пояснение в духа на Дж. Джером – кратко споменаване на битката при Хейстингс, когато повествователят пристига тук на курорт. При Христофоров са много по-малко и анекдотичните истории от миналото на персонажите или разказвани от тях.

Въпреки че имат немалък опит в туризма, англичаните са представени като крайно непохватни и неподготвени за срещата с всъщност не чак толкова дивата природа, те са обрисувани като дендита, които задължително правят обратното на всяко смислено действие, което им се налага да извършат. Туристите от София се сблъскват с все пак по-сурова природа, но пък се държат доста по-адекватно. Може би защото хуморът на английския автор е на ръба на гротеската, докато при българския той е доста по-мек и добродушен.

Иронията на Христофоров, неговите критики, вторият план на творбата му всъщност говорят за съвсем друг тип явления, които са доста по-взривоопасни от остроумията на Дж. Джером. И тук е представена и раздялата с Университета, не липсват и други завоалирани критики към тогавашния режим в България.

Книгата се радва на значителен читателски интерес, а и критиката е благосклонна. Интересна е положителната рецензия на Ат. Славов, който предпочита да не търси сравнения с чужди образци, а да се върне към предишните книги на Христофоров, които цени високо. (Славов: 1963, 221-223). Години по-късно, вече като емигрант, Ат. Славов ще представи Ас. Христофоров в малко по-различна светлина, ще го види като част от споделяния от двамата, а също и от Цв. Стоянов, Вл. Свинтила и др. стремеж да се европеизира българската литература. (Славов 1992, 161-165.) Конкретният повод е превод на „Студеният дом” на Дикенс, осъществен от Славов и Цв. Стоянов под редакцията на Христофоров и в неговата вила в Говедарци. В този стремеж, наред с преводите и възприетото от Х. Фийлдинг, У. Текери, Дж. Джойс се вписва и „туристическото магаре” на Ас. Христофоров, което се родее с кучето на Дж. К. Джером.

Нещо подобно ще напише и Вл. Свинтила по повод „Мацакурци” след повече от три десетилетия:

Стана така, че този лондонски възпитаник, този тънък интерпретатор на английския ХVІІІ в., създаде една от най-интересните народопсихологически книги – „Вуцидей”. Професорът, икономистът, лондонският денди показа един вкус към шопите и тяхната душевност, каквито рядко се появяват в литературата ни. Книгата ние посрещнахме с ентусиазъм. Цветан Стоянов я четеше на висок глас в „Бамбука”. (Свинтила: 1990).

Мемоарните текстове на Христофоров далеч не са само повествование за авторовите премеждия сред мацакурците. В тях също могат да се потърсят различни интертекстуални връзки и/или типологически сходства. Принудителното оттегляне от градския живот в Бърлогата край Говедарци, което заема централно място в големият автотекст на Христофоров, може да бъде съпоставено с прочутия роман „Уолдън или живот в гората” от Хенри Дейвид Торо. Американският класик и малко известният дори на сънародниците си български писател са твърде различни, така, както са различни и причините за тяхното бягство от цивилизацията. Различна е философията им, патосът на техните творби, стилът им. И все пак, струва ми се, българинът е търсил диалог с големия автор.

Ръкописът „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село” (НЛМ, Инв. № а2881/88.) не е датиран. Тематично творбата е част от своеобразния цикъл за Говедарци, а жанрово се приближава до „Хунияда” - другата пародийна хроника. Сюжетът свършва преди 1956 г., нищо не подсказва за следващите събития, поне не в запазения текст. Това необикновено произведение като че ли обединява различните посоки, в които се развива творчеството на Христофоров и влиза в крайно интересни междутекстови връзки с „Мацакурци”, недвусмислено заявени и чрез заглавията, в които присъстват варианти на непопулярното неофициално име на Говедарци, превърнало се в запазена марка на писателя, а, според някои - и в нарицателно.

Една на пръв поглед случайно подхвърлена реплика в предговор към „Панаир на суетата” от Текери, при това не съвсем точна, като че ли намеква за идеята, която води Христофоров при написването на хрониката:

И Дикенс, и Текери предприемат по две обиколки из Америка, където четат откъси от книгите си и изнасят различни беседи. След огромният успех на своята „Хумористична история на Англия” Текери говори в Америка върху царуването на четиримата Джорджиевци в Англия. Междувременно той е написал и весели епитафии за тези английски крале. (Христофоров: 1969, 857-8).

У. М. Текери не е автор на книга с подобно заглавие. При първата си обиколка из Щатите (1851) той говори за английските хумористи от ХVІІІ в., лекциите му са събрани в книгата The English Humorists of the Eighteenth Century (1853). При втората обиколка (1855-1856) изнася лекции за „четиримата Джорджиевци”, които също са публикувани - The Four Georges(1860). Христофоров може би цитира по памет и затова неволно променя заглавието на първата книга и го смесва с проблематиката на втората. Грешката може да е породила (или да е породена от) собствената му идея да напише пародийна история. Е, не на една империя, а на едно село. Но пък това село се оказва свързано с Рилския манастир, а и с последните двама монарси на България.

* * *

Друга непубликувана и недатирана творба на Христофоров е „Хунияда. (съвременна хроника) от А. Г. Х.” (НЛМ, Инв. №а5225/93). В случая поставянето на инициали, а не на името на автора, не е случайно. „Хунияда” е напълно фикционално произведение, в което са вплетени много автобиографични и документални елементи. То написано от името на Абарамбо - зулус, който посещава България, и „редактирано” от българина професор Агехев, който носи много от чертите на Христофоров. (Името отпраща към инициалите на автора – А. Г. Х. (Асен Георгиев Христофоров.) Представени обикновено с прозвища, в повествованието са въведени редица важни фигури, предимно от политическия живот в България.

Историята на ръкописа е предадена в специален „Предислов от редактора”, в който е посочен и литературния образец – „прочутият ръкопис на професор Тойфелдрьок, открит навремето от англичанина Томас Карлайл и издаден с коментари на самия Карлайл в спретнато томче под надслов „Sartor Resartus”.

По повод романа „Sartor Resartus” някои изследователи изковават жанровото определение poioumenon, което означава специфично иронично преплитане на реално и фикционално. С този жанр са свързвани произведения на Л. Стърн, Вл. Набоков, С. Бекет, У. Голдинг, Дж. Фаулс, Салман Рушди и др. Струва ми се, че при Христофоров с не по-малко основание може да се потърси аналогия и с „Персийски писма” на Монтескьо. Карлайл е ценен от Христофоров автор, той го споменава в поне още една своя творба, като и там се визира „Sartor Resartus”. (Христофоров: 1970, 51)
Предложените примери не изчерпват възможностите за търсене на различни аналогии между творчеството на Ас. Христофоров и английската литература. Затова и ще завърша без обобщение, но с плахата надежда, че тези наблюдения могат да провокират и други да тръгнат в тази посока. Убеден съм, че си струва.

 

Цитирана литература

Бенадов, Х. Живот с превратности и радости. - Литературен фронт, г. ХХХVІІ, № 22, 28. 05, 1981.
Бронте, Ем. Брулени хълмове. Прев. Ас. Христофоров. София: НС на ОФ, 1957.
Джером, Дж. К. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето). Прев. Ас. Христофоров, Варна: Г. Бакалов, 1964.
Звънчаров, Ив. Архивът на Асен Христофоров в Националния литературен музей. – Литературна мисъл, № 1, 2011.
Свинтила, Вл. Той трябва да внимава. 80 г. от рождението на Асен Христофоров. – Литературен форум, № 49, 6 декември 1990.
Славов, Ат. Отново в дебрите на Рила. (Трима с магаре...) - Септември, 1963, № 5.
Славов, Ат. С точността на прилепи. София: Български писател, 1992.
Фийлдинг, Х. Приключенията на Джоузеф Андрюз и на неговия приятел господин Абрахам Адамз. Прев. Ас. Христофоров. С., 1956.
Хемингуей, Ъ. Старецът и морето. Прев. Т. Атанасова, Б. Атанасов. Ред. Ас. Христофоров. София: Нар. култура, 1958.
Христофоров, Ас. Скици из Лондон. София: Хр. Г. Данов, 1945.
Христофоров, Ас. Театри за Шекспир в Лондон. – лист Шекспир, 1946, бр. ед.
Христофоров, Ас. Сонетите на Шекспир. – лист Шекспир, 1946, бр. ед.
Христофоров, Ас. Предговор. – В: Фийлдинг, Х. Приключенията на Джоузеф Андрюз и на неговия приятел господин Абрахам Адамз. Прев. Ас. Христофоров. София: Народна култура, 1956.
Христофоров, Ас. Уилям Шекспир. (1564-1616). – Театър, 1964, № 1-4.
Христофоров, Ас. В дебрите на Рила. 2 изд. София: Медицина и физкултура, 1968.
Христофоров, Ас. У. М. Текери и „Панаир на суетата” (послеслов). – В: Текери, У. М. Панаир на суетата. Прев. Н. Доспевска. София: Народна култура, 1969.
Христофоров, Ас. Откровения. (Поля, гори и хора). (Очерци). София: Медицина и физкултура, 1970.
Христофоров, Ас. Няколко дума за автора от преводача. – В: Джером, Джером. К. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето). 3 изд. Варна: Г. Бакалов, 1980.
Христофоров, Ас. Избрани произведения и документи. Обща редакция и встъпителна студия Р. Аврамов. Т. 1-3. София: БНБ, 2010.
Христофорова, Л. Епизоди от един живот. – Пламък, 1991, № 2.

Фонд „Асен Христофоров” - ЦДА, ф. 782 К, оп. 2
Фонд „Асен Христофоров” – Национален литературен музей (НЛМ).
Млекарова-Бонева, Соня. Дипломна работа, 1986. - ЦДА, ф. 782 К, оп. 2, а.е. 4.

 

In: Peregrinations of the Text: Reading, Translation, Rewriting. Essays in Honor of Alexander Shurbanov. Sofia, Sofia University Press, 2013, p. 210-224. ISBN 978-954-07-3500-9

• Предишна
• Следваща