Л. Канов е един нетипичен за българската литература писател. Както е добре известно той има друга професия и, доколкото може да се съди от собствените му литературни текстове, започва да пише по един по-скоро бохемски и авагардистки начин заедно с приятеля си Владимир Бояджиев, без сериозни намерения да се наложи в официалната българска литература от края на 70-те години. По-късно, през 1990 г., съвместният им опит (Апокалипсис тогава. Мост, 1990), завършен от Канов, излиза в 50 екземпляра, което е по-скоро жест със сложна мотивировка, отколкото типичен писателски дебют. Тази първа книга обаче въвежда Л. Канов в литературата, през следващата година излиза втората му книга Човекът куковица, а уникалната му позиция – политически затворник, емигрант в Канада и САЩ, психиатър - привлича вниманието на публиката и медиите. По това време – първите години след падането на Берлинската стена – до българската публика започват да достигат и други автори емигранти, по правило с известен литературен актив, Канов като че ли е първият „дебютант”. При това твърде различен както от „старите”, в смисъл публикували и по-рано, (Л. Огнянов, Д. Инкьов, Ат. Славов, Цв. Марангозов, Д. Бочев), така и от по-късно появилите се „млади” (З. Карабашлиев, Ружа Лазарова, Капка Касабова), които виждат литературата по доста по-различен начин, а и си поставят по-различни цели.

Междувременно литературните текстове на Канов се променят. Наред с авагардистката, условно казано, проза, се появяват и текстове с недвусмислена политическа насоченост – есета и интервюта, но и разкази. В някои от тях фикционалното отстъпва и дори изчезва изместено от размислите, спомените и наблюденията на автора, както е в последната му книга „Стрела от тръстика” (Рива, 2011). Освен всичко друго, този сборник ни разкрива и литературните пристрастия на автора. Наред с някои класици, той държи да ни покаже, че цени високо В. Шаламов, а и Й. Бродски, че не му е чужд начинът, по който излагат философските си и морални идеи Б. Паскал и Е. Чоран. Споменаването на автори като Фр. Кафка, М. Павич и още някои маркират различни родства по избор, които помагат при осмислянето на текстовете. Помага ни и самоироничното сравнение с У. Еко, а и споменаването на български автори – Й. Радичков, Г. Марков, Едв. Сугарев.

По-интересни за мен са фикционалните текстове на Канов, които не са напълно единни. Наблюденията ми се основават на авторската подборка на тези творби в книгата „Вселената според Гуидо” (Рива, 2009). Те всъщност също не са единни. Една част от тях са близки до познати за българската литература типове фикционално повествование, изградени върху повече или по малко свободно интерпретирани собствени преживявания и родови спомени – „Дяволската каруца”, „Учителят Льо Пер”, „Вълци в града”, „Лудницата”. Те са събрани в книгата, а сега цикъла „Човекът куковица” и, според П. Ватова, са инспирирани и създадени българската обществена и културна ситуация на 70-те и 80-те години. Част от разказите са замислени, докато Канов е в затвора.

В други от разказите автобиографичното или родовото като че ли отсъства или е минало на по-заден план („Квадратното ходило”), като и в двата типа присъства не само гротеската, но и свръхестественото, колебая се да не напиша „магическия реализъм”. Струва ми се, че тези разкази намират пътя до читателите и не се нуждаят от допълнителното въздействие на извънлитературните фактори (емигранство, психиатрия, присъствие в медиите).

Предполагам, че другият тип фикционални текстове на Канов, могат да бъдат определени условно като експериментални, нереалистични, при всички случаи амбициозни, вероятно затрудняват читателя, до голяма степен целенасочено. Това е проза, която има малко аналогии в българската литература, една от малкото аналогии, които с много уговорки ми се струват защитими, е с експресионизма, с Чавдар Мутафов и диаболистите, по-късно с абсурдистките творби на Радичков и Ив. Радоев. И, разбира се, късните прозаични опити и сценарии на Борис Христов („Бащата на яйцето”), редактор на Л. Канов. Впрочем, Ю. Жилиев открива и други интересни аналогии, върху които си струва да се мисли.

Другата аналогия, към която Л. Канов сам ни насочва е прозата на Андрей Платонов. Подобно на Платонов Канов гради един имагинерен свят, който е едновременно откровено неправоподобен и същевременно подтиква към аналогии с реалния свят, в който живеем, подтиква ни към по-задълбочено осмисляне на нашия свят. Донякъде подобно на прозата на М. Павич в този свят миналото и бъдещето, пространството и времето се подчиняват на особени, неевклидови закони. Всъщност имагинерните гротескни светове, в които Канов ни въвежда, са поне два. Единият е подчертано антиутопичен, гротесков и нереалистичен, смесва елементи от различни географски и културни региони; но все пак фигурален, той е обитаван от същества, които все пак по нещо приличат на хората около нас („Човекът кукувица”, „Сутерен”, „Апокалипсис тогава”, „Логофаго”, „От долната страна на хоризонта”, „Вселената според Гуидо”, „Ходисей).

Някои са склонни да възприемат този свят като алегория на тукашния „реален социализъм” и намират своите основания както в литературните текстове на автора, така и в публицистичните му изяви. Струва ми се, че не по-малко основателно би било в тези творби да се потърси по-общата алегория, по-общите проблеми. Те ни говорят за човека и света въобще, тук, там, вчера, а, за съжаление – и утре. Л. Канов не вижда особено светли перспективи, разлика от повечето български автори той е откровен песимист.

Преходът между утопичния и напълно имагинерния свят, разбира се, е плавен, но все пак текстове като „Ентропе, кърмачката на мрака”, „Генеалогия на плътта” и някои други ни отвеждат в един друг свят, една друга вселена, вероятно все пак „паралелна”, тъй като фигури и персонажи преминават от едната в другата. Та в тази вселена срещаме идеи, понятия и елементарни частици, които някак стават персонажи от едни сюжети, които разпознаваме и следим, ако положим необходимите немалко усилия. Навлизането в тази вселена предполага и повече усилия от страна на читателите.
Предлагам тази типология на прозата на Канов не без колебания. Обособените в най-обемното му издание „Вселената на Гуидо” (2009) цикли, които предишните му книги, всъщност не разделят категорично трите типа повествования, а и предлагат гранични случаи.

Нарекох тези бележки „литература и политика”, но дотук поне този проблем присъства само косвено. Очевидно е, че поне част от разказите на Канов могат да бъдат прочетени и като политическа сатира, в тях на не малко места пряко се споменава Сталин, например. Убеден съм обаче, че такъв прочит би видял в тях само част от това, което те предлагат на читателя. Вероятно дори не най-важната, нито най-широко въведената.

Политическите идеи на Л. Канов, съчетани с лични наблюдения и спомени, са в центъра (или поне са един от центровете) на последната му книга „Стрела от тръстика” (2011), в която авторът говори директно от свое име и недвусмислено заявява своите несъгласия към световете от двете страни на океана. Заявява и своите пристрастия, включително и литературни. И отново разказва истории, тук – вероятно напълно достоверни, често взети от практиката му на психиатър. Те може да се разглеждат и като материал за неосъществени или бъдещи разкази. В тях дори, струва ми се, се мярка и един от характерните фикционални персонажи на Канов - Логофаго.

Проблемът „литература и политика” има и един друг аспект, който има косвено отношение към творчеството на Л. Канов. Имам предвид това доколко и по какъв начин политическата активност изгражда образа на един автор, по какъв начин участва в налагането на неговия образ в съзнанието на читателите (а в някои случаи вероятно може и да ги отблъсне).

Литературната вечер: Любомир Канов на 70 години. - 19 ноември 2014 година, СУ

• Предишна
• Следваща