Чудомир и другите е голяма и малко разработена тема. Както в биографичен план, така и по отношение на успоредиците и противопоставянията в словесното и визуалното изкуство. В биографичен план неясна, поне за мен, е провокативната тема жените в живота на Чудомир – съпругата Мара Нонова, връзката с актрисата Мара Пенкова (Вж. Димитрова 1980: 81-83; Минчева 2009), представяна с недомлъвки в различни текстове ¹, в анкетата се мярка имената на учителката Чонка Славова и на художничката Невенка, (Димитрова 1980: 51 и 81.), няколко стихотворения от 1912 г. са посветени на Х.У., У. и К.У. (Чудомир 2010: 79, 81, 93). Дали в това благопристойно представяне, съчетано с известни намеци, не може да се потърсят и белезите на провинциализма. Но „не съм от тях, како Сийке“ или поне за момента не набирам куража да навляза в темата. Може и друг път. Ако си позволя един не съвсем коректен израз, тук може да се открият и белезите на провинциализма.

В плана на изкуството проблемът е не по-малко сложен. В мемоарните си публикации и особено в посмъртно издаденият негов Дневник се откриват множество оценки, значителна част от тях съдържат и критични бележки, включително и за най-значими автори като художниците - Вл. Димитров-Майстора, Ил. Бешков, Б. Денев, модернистите от Парижката школа, за писатели като К. Христов, Г. Райчев, Ем Станев и за кого ли още не. (Вж. Аретов 2017)

От друга страна, в същите източници се откриват и множество приятелства (Хр. Ясенов, Д. Подвързачов, Г. Райчев, Константин Щъркелов), познанства (проф. Никола Михов), свидетелства да творческо общуване, желание да се възприеме другото, различното (например съветското изкуство). Както и внимателно отношение към препоръките, дори когато идват от приятели. Такъв е случаят със скрупульозните бележки на Ив. Хаджийски, които Чудомир всъщност не приема. ² От Хаджийски идва и идеята за разказа „Приятели“. Всъщност споделянето на чувството за близост с отделни автори Чудомир свързва с житейско приятелство и общата тематика, не толкова с някакви естетически принципи извън най-общо мисления реализъм.

Друг аспект на проблема Чудомир и другите са няколкото му проекта за съвместни творби – идеята да заедно със Светослав Минков да напишат роман (Ничев 1980: 69.), сюжетът за пиеса, който Чудомир предлага на Радой Ралин. Сигурно има и други, всички останали нереализирани, вероятно и поради самобитността на Чудомир, която трудно би се съгласувала с друг творчески почерк, например на Св. Минков. Като че ли най-лесно забележимия аспект на отношението към другите са пародиите (и шаржовете), един характерен хумористичен жанр. Чудомир пише пародии както на някои от по-малко значими автори, така и на най-големите – Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов… Записките в Дневника и в други текстове, нереализираните идеи за сътрудничество, пародиите и закачките са, наред с всичко останало, и свидетелства за отношението на Чудомир към другите, което в повечето случаи далеч не е еднозначно.

Успоредиците в литературата, в карикатурата и в живописта са като че ли по-познати и поизчерпени проблеми. От време на време Чудомир сам ги споменава, с повече или по-малко скептична усмивка. За Вазов ще подхвърли, „че е възможно „чичовците“ на Иван Вазов и неговите „нашенци“ да се родеят, тъй като по права линия – между Сопот и Турия – само един баир ги дели…“ (Ничев 1980:. 29) Другаде е склонен да спомене за близост до Каравелов като битоописател (Пенчев 1995: 99). По повод статията на Бицили, казвал, че „по това време той още нищо не е чел от Зощченко…“ (Ничев 1980: 46) Тази статия на руския политически емигрант, която в последните десетилетия е възприемана като особено важен критически прочит (Н. Георгиев, Я. Милчаков), лансира аналогията със Зощченко, на която по-рано едва ли се е гледало с особено добро око. От друга страна, Зощченко е сред най-превежданият чужд автор в „Щурец“ на Р. Алексиев.

Младият Чудомир основателно е виждан като част от столичната бохема, която активно сътрудничи на многобройните по това време хумористични издания с рисунки и текстове - „Барабан“, „Барабанчо“, "Въртокъщник", „Цигарен дим“,“, „Остен“, „Жило“, „Червен смях“ (Вж. Периодика и литература Т. 3 1994: 618-621 и мн. др.) Очертани са темите, някои от близостите, като във фона на наблюденията остава йерархичното подреждане, противопоставянето „високо – ниско“, което за Чудомир, а и за неговите тогавашни другари (включително по сиромашия, а и по чашка) то е особено важно. Важно не точно за тях, а за днешните ни представи. Тези представи основателно поставят приятеля му Димчо Дебелянов във високите пластове на литературата, като правят различни уговорки за някои от сатиричните му стихотворения (а точно те го сближават с Чудомир), и пращат Сава Злъчкин (друг приятел на Чудомир) в територията на ниското, на масовото. Най-ясно това личи при характеризирането на стенните календари „Папагал“ (Вж. Петров и Гел 2011: 149-241. Чудомир е художник на брой от 1910), на които сътрудничи и Чудомир, който е художник на брой от 1910 (Петров и Гел 2011: 158).

Намирането на мястото на Чудомир в йерархията на високото и ниското е деликатен, а и противоречиво разглеждан въпрос, доколкото въобще е разглеждан. От една страна Чудомир е несъмнен класик, т.е. поставян е във високите пластове на културата, от друга обаче мястото му там е специфично – той несъмнено е прекалено популярен, популярен по един особен начин, без подкрепата на учебниците и литературния канон (за разлика Алеко – всепризнатия майстор на фейлетона). По този повод Чудомир иронично подхвърля: „Трето качество цигари най-много се търсят.“ (Димитрова 1980: 91.) От друга страна творчеството на Чудомир се радва на непрекъснато нарастващо институционално признание – освен от Бицили той е оценен и от Й. Бадев, по-късно домът в Казанлък му от години е „литературно-художествен музей“, на негово име е учредена е фондация, през ХХІ в. излизат негови събрани съчинения в шест тома (и в две издания), отскоро Чудомир е включен в учебните програми по литература и изобразително изкуство.

Реално в „третото качество“ попада творчеството на близкия до него Сава Злъчкин, а също и Йордан Сливополски (Пилигрим), Никола Костов (Червен лиляк), Георги Каназирски (Верин), Август Розентал, както и хумористичните изяви на автори, определяни днес като по-значими – Д. Подвързачов.

Карикатурата, фейлетонът, да не говорим за злободневката и вица, по презумпция не са сред високите жанрове. А вътре в тях също има йерархия, по правило подчинена на тематични, ще рече - на политически критерии. В тези йерархии мястото на Чудомир отново е неясно. В представителния за жанра труд на Атанас Стойков „Българската карикатура“ (1970) Чудомир е при изрежданията на имена, но остава встрани от основната линия, който е представена по следния начин – първомайсторът е Александър Божинов, последван от относително по-подробно представените Илия Бешков, Александър Жендов, Борис Ангелушев и Стоян Венев. Политическата ориентация е важен критерий за автора, който, както и други, предпочита да предава сюжета на карикатурите, без да навлиза в някакви художествени наблюдения, извън маркирането на някакво влияние.

Р. Алексиев и Чудомир (заедно с други, между които и Ал. Добринов) (Стойков 1970: 18) са споменати като фигури от първите две десетилетия на века, като повече внимание е отделено на Алексиев като редактор на „Барабан“. От друга страна, Р. Алексиев е определен като един от „майсторите на официалната карикатура“ (Стойков 1970: 50) – едно определение, което говори повече за автора си, отколкото за художника. Още по-строг е критикът към малко по-младия Александър Добринов ³. Подобна характеристика е спестена на Чудомир.

И тук се забелязва един парадокс, характерен за възприемането на хумора, а и на изкуството като цяло. Докато са млади хумористите са популярни, но не са част от канона. След промените от 1944 г. в някакъв канон влизат не „официалните“, а по-малко популярните леви творци. Следващата голяма промяна от началото на 90-те години е свързана с нов прочит и с опит за преобръщане на канона. Критериите отново са политически, а пренареждането е частично. Напред излизат репресираните като физически ликвидирания Р. Алексиев, точно защото са репресирани, но днес, въпреки няколкото нови издания на негови творби, той е познат главно сред професионалистите и изследователите; за институционално признание подобно на Чудомировото при него не може да се говори, въпреки отделни опити от последно време. Политически лансираните леви отстъпват частично (Крум Кюлявков), а тези като Чудомир, които не са нито политически лансирани, нито репресирани, запазват местата си, а и могат да тръгнат нагоре. Независимо от промените, тези, които са попаднали в канона с друг тип творби (Елин Пелин, художника Иван Милев) остават там точно с тези си „високи“ творби, а не със злободневките, фейлетоните и карикатурите.

* * *

Животът отрано среща Чудомир (1890-1967) с неговия връстник Райко Алексиев (1893-1944) ⁴. Всъщност и двамата не са столичани – Райко е роден в Пазарджик, родителите му са учители, семейството обикаля различни места, бъдещият издател на „Щурец“ посещава Рисувалното училище, но завършва българска филология в Университета. Три години по-възрастният Чудомир е роден в село Турия, учи в Казанлък и Стара Загора. Записва се и по-късно завършва Рисувалното училище в София, където и той живее в недоимък.

 Автопортрет на Р. Алексиев

 

В столицата пътищата им се пресичат. Двамата сътрудничат на едни и същи хумористични издания, на първо място вестник „Барабан“, и двамата – с карикатури и текстове. Чудомир е мобилизиран и участва в Балканските и Първата световна война, преживяване, което е спестено на Райко. После се завръща в Казанлък, където става учител, докато Райко остава в София и се отдава на пресата. И за двамата това е съзнателен избор, а не нещо наложено от обстоятелствата. При Алексиев то е обичайното решение на амбициозния интелигент; нетипичен (макар и не безпрецедентен) е изборът на Чудомир. И двамата постепенно излизат от недоимъка, който съпровожда младежките им години. Това се забелязва и по жилищата, които те по някое време си изграждат. Апартаментът на Р. Алексиев е в внушителна кооперация, днес в центъра на София; съпругата Весела Алексиева по-късно казва, че семейството живее тук под наем. Къщата на Чудомир в Казанлък, днес музей, също е представителна за времето си сграда.

Дома на Р. Алексиев и Чудомир 

Най-плодоносното време и за двамата са 30-те години на ХХ в. Чудомир прекъсва литературните си изяви през 1940 г., а жизнения път на Р. Алексиев е насилствено прекъснат през 1944 г. С хода на времето двамата се отдалечават един от друг. В много от текстовете за Чудомир се казва, че през 1932 г. Алексиев тръгва на дълго сватбено пътешествие, това е поводът да се освободи мястото му в „Зора“ (страницата „Смях и закачки“), което Чудомир заема, но настоява да остане в Казанлък. През същата година Райко се започва да издава популярния хумористичен вестник „Щурец“, по-късно става председател на Съюза на художниците, заедно със съпругата си Весела (преди брака тя е актриса), постепенно намират място в столичното общество. След брака съпругата на Алексиев слага край на артистичната си кариера, отглежда тримата си сина, помага на съпруга си, а и участва в столичния светски живот. След смъртта му емигрира в Германия, където сключва изгодни бракове, но остава вярна на паметта на Р. Алексиев.

Съпругата на Чудомир Мара Нонова е негова състудентка, след това учителка по рисуване, по-късно се насочва към изкуството, участва в общи изложби, има и самостоятелни изяви, за които Чудомир споменава в дневника си. Двамата нямат деца. Съвременниците я помнят като предана съпруга ⁵, дневникът на Чудомир леко променя тази гледна точка. Тяхната връзка, а и самата Мара Нонова, не са толкова романтични и богати на премеждия; любовния живот на Чудомир е твърде бегло маркиран от изследователите и е отстъпен на жълтите медии, според познатата българска традиция. Така че днес въпросът за това дали и съпругите нямат някаква връзка с отдалечаването на двамата хумористи трудно може да намери отговор.

Разминаването между двамата несъмнено има някакви психологически мотиви, различие в характерите, не е изключено да има и някакъв затрупан във времето личен или професионален конфликт. А може да има и политически мотиви. И двамата имат остри карикатури на политици от първата половина на миналия век. Но Чудомир няма карикатури на Сталин, а вероятно точно такива карикатури водят до гибелта на Р. Алексиев, който пък почти не е рисува Фердинанд, любима мишена на казанлъшкия карикатурист. Чудомир реално гравитира около левите среди, което по-късно ще бъде преекспонирано от някои изследователи, не и от него самият. Когато през 1865 г. пише за участието си в „Червен смях“ (Чудомир Т. 3 1971: 30) той подчертава, че само веднъж е пратил материал за изданието. От друга страна, Р. Алексиев е в някакъв смисъл проевропейски насочен, докато, поне според Н. Георгиев, Чудомир гледа по-скептично на чуждото и с това е близък както до героите си, така и до публиката. (Георгиев 1991.) Р. Алексиев успява да изгради кръг от сътрудници около „Щурец“, Чудомир е в центъра на културния живот в Казанлък, но няма свое издание.

След 9 септември животът и на двамата се променя. Р. Алексиев се надява да продължи издаването на „Щурец“, но става жертва на червения терор, като обстоятелствата не са докрай изяснени. Предполага се, поради политическите му карикатури и специално – на Сталин, но не са изключени и лични користни мотиви. (Вж. Александрова 2008).

Съдбата е по-благосклонна към Чудомир, той става обект на критики (Тодоров 1948; Русев 1948.), но до репресии не се стига. По-късно е в чести конфликти с властта на местно ниво, за които и сам споменава в дневника си, за тях си спомнят и съвременниците. ⁶ Същевременно има „има много влиятелни приятели“ (каквото и да означава това), редовно е избиран в ръководството на читалището, а по-късно заема и други постове в местния културен живот, получава награди, в края на живота си е избран за народен представител.

В достъпните ми спомени на Чудомир и в публикувания му дневник споменаванията за Р. Алексиев са оскъдни. ⁷ В мемоарните текстове, включени в тритомното издание на съчиненията му името на Р. Алексиев се появява само в едно изброяване в статията „С карикатуристите в Белград“ („Зора“, 1938) (Чудомир Т. 3. 1971: 116). Чудомир публикува и няколко шеговити стихотворни послания, сред получателите (С. Злъчкин, Борю Зевзека и др.) отново не е Р. Алексиев, въпреки че в някои случаи става дума за „Барабан“. Любопитна е и една карикатура на Чудомир в „Жило“, в която е споменат и Р. Алексиев, също двусмислено.

В. „Жило“

Не ми е известно и Р. Алексиев да е писал за Чудомир. Във всеки случай Чудомир не е сред многобройните сътрудници на основното издание на Р. Алексиев – вестник „Щурец“ (1932 – 1944), в което публикуват много от значителните автори, и леви, и „официални“: Елин Пелин, Тома Измирлиев (Фома Фомич), Матвей Вълев, Димитър Подвързачов, Г. Райчев и много други, та чак и Димитър Талев. (Чолаков, 43-45).

* * *

В творчеството на двамата има несъмнени успоредици – и в политическите карикатури, и в литературата. Ще се опитам да се насоча към някои от сходствата и различията в творчеството на двамата в най-плодотворните за тях години. Живописните платна на двамата са сходни както според сюжетите, така и по реализма си, като при Чудомир се открива елементи на подчертаване на някои характерни портретни черти, което напомня за карикатурите му.

Картини на Р. Алексиев и Чудомир

 

Како сатирици и двамата са остри критици на властта и на управляващите. И двамата обичат да иронизират министри и партийни лидери. При това карикатурите им са сходни по изпълнение, с типичния за жанра ясен рисунък, подчертаването на характерни особености в портрета (големия нос на царя), комични пози.

Карикатури на Чудомир и Р. Алексиев

 

Общи са и част от сюжетите на творбите им, които не са свързани с политическия живот и могат да бъдат определени като битови. Те всъщност са общи места в сюжетите на хумористичните творби и преди, и след тях. Надежда Стоянова ги открива в разказите на Чудомир, Райко Алексиев, Стефан Л. Костов, Дамян Калфов, Димитър Чавдаров-Челкаш и Чучурин (Павел Вежинов). (Стоянова 2015) Свързва ги с няколко социални типа - мижитурки, тарикати и клюкарки – коментирани преди много по-рано от Е. Каранфилов и др. А също и брачни анекдоти, екскурзии и пр.
Лесно се забелязва, че битовите персонажи от карикатурите и хумореските на Р. Алексиев са предимно „столичани“, а на Чудомир – предимно „нашенци“ - казанлъчани и жители на околните села или просто „селяни“. Един от фейлетоните му дори е озаглавен „Прелестите на столицата“. Н. Георгиев дори свързва текстовете му с жанра „провинциална идилия“, а Я. Милчаков – с регионализма, „характерен през междувоенния период в Европа“ (Милчаков, 2010: 10). Малко неочаквано, когато разглежда разказите на Алексиев и влиянието на Чудомир върху тях, Ст. Чолаков констатира нещо по-различно - „докато Чудомир търси своите герои еднакво в града и селото, Алексиев се ограничава предимно сред жителите на малки, потънал в еснафско ежедневие град, без да изключва, разбира се, и обекти от столицата. При него изобилства лаконичният ефектен хумор, често свързан със случката, инцидента.“ (Чолаков 1992: 36.)

Един характерен мотив присъства и при двамата – курортът. Няколко разказа на Чудомир са посветени комичните промени, които настъпват, когато селото бива обявено за курортно; в писмата си от по-ново време авторът обаче споделя и впечатленията си като курортист (а не домакин на курортисти). При Алексиев персонажите отиват на курорт на морето или другаде; при него те често отиват на ски на хижа Алеко – друг топос, който определено е столичен.

Интересна е една значителна разлика при част от битовите картини и илюстрациите на двамата. Чудомир в общи линии остава при изчистения рисунък и реалистичните изображения с карикатурно подчертаване на някои портретни черти. В това отношение той е близък до Стоян Венев, който е изцяло отдаден на селските сюжети, а, в някакъв смисъл, и на Вл. Димитров-Майстора, който се установява в село Шишковци, както и на други художници от това време, свързани с „провинцията“.

В някои от своите карикатури Р. Алексиев прибягва до друго решение, което не се среща при Чудомир. Ще го илюстрирам с едно издание от по-ново време – „Гуньо Гъсковъ. Цялостна кореспонденция, собствени илюстрации, автентичен правопис. Съставител Радой Ралин“ (1995), на което е отбелязано „Книгата е съставена по публикации на Райко Алексиев във в. „Щурец“ от 1932 до 1944 г. Илюстрациите са на автора“. Въпреки че е отбелязано „цялостна кореспонденция“ изданието не включва всичко от/за Гуньо, появило се в „Щурец“. Гуньо е най-разработените постоянни персонажи на Р. Алексиев. редом с него са Генчо Завалията, Мери Клакерсон и Отец Тарапонтий, заради когото „Свещеническият съюз чрез своя печатен орган поисква отстраняването на Райко Алексиев от църквата“ (Чолаков 1992: 23). Това е поредица от текстове, да ги наречем фейлетони, под формата на писма от въпросния Гуньо до автора – Фра Дяволо. В тях героят постепенно израства и от ученик във второ отделение преминава през всевъзможни перипетии и роли (безделник, „свободна професия бившъ ученикъ“, „любител на искуството“, „скихор“, „бивш безработен, в бъдеще тъкмо обратно“, „морски сирен“, „дедективин“, „нещастенъ слабосилен“, черноборсаджия, „турисзъ“, „безпризорна полуинтелигенция“, трудовак…), за да се подпише накрая като „херувим и стажанъ калугер“.

Р. Алексиев, Гуньо Гъсков

 

Като тип повествование писмата на Гуньо са близки до фейлетоните на Чудомир, в които Н. Георгиев вижда „повсеместна литературна устност – и на героите, и на повествователя, която насмешливо съчетава несъчетаеми стилове, осмивайки с това и говорителя, и стиловете, и културата, висока и ниска.“ (Георгиев 1991: 18.) Наблюдението е точно, но то се отнася колкото до Чудомир, толкова и до поредицата на Р. Алексиев за Гуньо.

Гуньо е градско чедо, софиянец, който не познава провинцията и селото. Срещите му с тях (както впрочем и с всичко останало) водят до комични ситуации. На места хуморът е груб, другаде отпраща към актуални политически събития. Гуньо обича да рисува и писмата му са илюстрирани с негови скици. В текста Р. Алексиев пародира говора и неграмотното писане на подателя, а в илюстрациите – не по-малко несръчни – и рисуването му. Умишлено то е стилизирано като неумело, дори грозно, като по този начин е потърсен комичен ефект. Илюстрации са целенасочено деформирани и гротескни. Читателят на Р. Алексиев свиква и постепенно се привързва към Гуньо, но през цялото време той остава отблъскващ и трудно някой би се идентифицирал с него.

Подобен подход не е характерен за Чудомир, неговите карикатури и илюстрации като изпълнение не са свързани с евентуалния стил и възможностите на персонажите, които винаги да са ако не красиви, то поне симпатични. Като цяло Чудомировият хумор е по-мек, по-добродушен. Чудомировото отношение към нашенците е различно, при всичките им повече или по-малко комични грехове, читателите са склонни да изпитват някаква форма на умиление към персонажите, дори да се идентифицират с тях.

Различията между текстовете на двамата автори не все пак не са полюсни, а по-скоро въпрос на степени и на различна среда, в която са поставени персонажите. По-категорични са различията в изображенията. С малко повече кураж илюстрациите на Р. Алексиев към „Гуньо Гъсков“ могат да се оприличат на много по-късните експерименти на Жан-Мишел Баскиа (1960 - 1988).

Картина на Жан-Мишел Баскиа

 

Чудомир са изказва критично за платната на модернистите и не възприема някакви характерни за тях изразни средства. Р. Алексиев също като че ли не ги приема, но и на няколко пъти прибягва до елементи от техните изразни средства за целите на пародията, играе с техните изразни средства. Два примера, при които пародията на модернизма практически няма отношение към конкретните текстове, илюстрирани в експресионитичен и фуруристки маниер.

Р. Алексиев, Хумористична история на българите

* * *

По неясни причини пътищата на двамата забележителни майстори на карикатурата и хумореската се раздалечават. Причините могат да бъдат търсени в разминаване на характерите, в политическите им пристрастия, в мястото им в обществото, в опозицията столица – провинция. Едни от аспектите на това разминаване може би е и естетически. Чудомир като че ли е по-традиционен в избора на изразните средства, докато в една част от карикатурите си (но не и в литературните си текстове) Р. Алексиев като че ли търси други възможности. Съвременниците като че ли не забелязват разминаването, особено в естетически план и възприемат и двамата по сходен начин. Изследователите също, с уговорката, че те не много справедливо оставят Р. Алексиев в популярния пласт на културата. За разлика от Чудомир, на когото заслужено определят една по-престижна позиция.

 

Литература

Александрова, Ив. Горещо червено: Пловдив: Жанет 45, 2008.
Аретов, Н. Дневникът на Чудомир и неговия контекст. - Електронно списание LiterNet, 14.05.2017, № 5 (210) http://liternet.bg/publish8/naretov/chudomir.htm
Георгиев, Н. Път към Европа ли? Не съм от тях (Разказите на Чудомир някога и сега) – Литературна мисъл, № 4, 1991.
Димитрова, Л. Жената до Чудомир. - Патриотичен десант, 25 март 2015, http://www.desant.net/show-news/32654
Димитрова, Л. Чудомир София: БАН, 1980.
Дочев, Г. Чудомир Спомени - Литературна мисъл, № 1, 1970.
Колев, Константин. Живот в провинцията. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1979.
Матев, Георги. Срещи и разговори с Чудомир. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1978.
Милчаков, Я. Другият Чудовир. – В: Чудомир, събрани съчинения. Т. 1, Пловдив: Вион, 2010, с. 6-21.
Минчева, Г. Чудомир видян отблизо. София: Захарий Стоянов, 2009.
Ничев, Др. Чудомир. София: Български писател, 1980.
Пенчев, Г. Чудомир – познатият и непознат нашенец. София: УИ Св. Климент Охридски, 1995.
Периодика и литература. Т. 3, София: Акад. изд. Марин Дринов, 1994.
Петров, П. и К. Гел. Оперението на българските „папагали“. Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915-1945). – В: Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945. София: Сиела, 2011, с. 149-241.
Русев, П. Хумористичните разкази на Чудомир. – Септември, кн. 3, 1948.
Стойков, Атанас. Българската карикатура. София: Български художник, 1970.
Стоянова, Н. Смешното в делника. Наблюдения върху хумористични разкази от 30-те години на ХХ век. - Littera et Lingua, кн. 1-2, 2015 - http://slav.uni-sofia.bg/naum/lilijournal/2015/12/1-2/nstoyanova (видяно 6 март 2018)
Тодоров, А. В дебрите на еснафския бит. – Литературен форум, бр. 30, 1948.
Чолаков, Ст. Хумористичният вестник „Щурец“ и неговият редактор Райко Алексиев. София: УИ Св. Климент Охридски, 1992.
Чудомир и нашето съвремие. Ред. колегия Я. Милчаков, Д. Матова, Е. Борисова. Казанлък: Рамита, 2015.
Чудомир, Съчинения в три тома. Т. 3. София: Български писател, 1971.
Чудомир. Дневник (1947-1967). Казанлък: Фондация „Чудомир“, ИК „Славика - РМ“, 1994. http://liternet.bg/publish13/a_bozhkov/chudomir.htm © Електронно издателство LiterNet, 04.11.2004
Янева, К. Пролетарската сатира и хуморът на Чудомир. – Литературна мисъл, № 3, 1973.

Научна конференция „Чудомир: с перо и художническа четка в ръка или отново за границите между живописта и поезията“
Казанлък, 30 март 2018.

 

² „Критиките, които Хаджийски ми правеше – понякога прекалено строги, друг път прекалено хвалебствени, - ми помагаха много, научиха ме на много неща, но моят начин на писане не се повлия много от тях. Опитах се веднъж да построя писаното така, че всичко да е на място и по всички правила на нашата словесност, но не ми хареса.“ (Чудомир 1971 Т. 3: 70)

³ „Още по-поучителен е случаят с Александър Добринов. той започва блестящо с ярки политически карикатури в „Червен смях“ (…) Но след разгрома на Септемврийското въстание 1923 година той подобно на други, стихийно въвлечени в комунистическото движение интелигенти, се отдръпва от него и уповавайки се на своя рядък талант на портретист-карикатурист, започва да търси лека кариера и слава.“ (Стойков 1970: 54-55).

⁴ Сведенията на Р. Алексиев са по различни източници, но основно от най-пълния труд за него - Чолаков, Ст. Хумористичният вестник „Щурец“ и неговият редактор Райко Алексиев, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 1992.

⁵ Вж. например представянето на в семейния тандем от казанлъшкия журналист Денчо Баров: „Тя беше не само съпруга и домакиня, но преди всичко приятел и творец, който прояви семейни грижи за него (за Чудомир, б. а.) и дълбоко разбиране, съчувствие. Откликваше на творческите му вълнения и проблеми. В нея той намираше опора, ревностен партньор, с който можеше да споделя като художник, писател, журналист, историк и да срещне доброжелателство – важно условие за изграждане на твореца. Тя се радваше на изявите му като писател“. (Димитрова 2015)

⁶ Г. Пенчев. препредава това, което е чул от „началничката на културата“ в Казанлък: „Той е човек, свързан с миналото. Може да е бил някога писател, но си е изпял песента. Останала му е само злобата. Не е приел отечественофронтовската власт и по всеки повод разказва анекдоти за нея и дейците й. Хваща се за всяка нередност, пък такива дал бог. Не посягат по-твърдо, защото все пак е Чудомир, има много влиятелни приятели. Затова са го освободили от всякакви длъжности в казанлъшката култура.“ (Пенчев 1995: 15)

⁷ Една двусмислена бележка от 1947 припомня: „Райко Алексиев, когато редактираше „Щурец“, в един брой даде бележка, в която се възмущаваше от това, че някои млади писателчета заграбвали сюжети и цели пасажи от неговите фейлетони. В следващия брой, обаче, даде на първа страница карикатурата на Димо Казасов като своя, а тя бе буквално прерисувана от оригинала на Ал. Добринов.“ (Чудомир 1994) Името на Р. Алексиев (както впрочем и на много други художници) не се открива и в анкетата на Л. Димитрова.

• Предишна
• Следваща