Читателски бележки

 

Ще се опитам да споделя читателските си впечатления, без да се задълбавам и без да надниквам в критически писания. (Е, без Уикипедия не мога да мина.) Бележките ми нямат претенция за оригиналност (сигурно други вече са казвали подобни неща, при това по-разгърнато и аргументирано), вероятно някъде са наивни, но поне са искрени.

Преди повече от година прочетох „2666“ и бях разтърсен. Влюбих се в този роман и още съм, въпреки че ми е невъзможно не само да го разкажа, но и да си спомня повечето детайли. Очаквах с нетърпение „Диви детективи“ („Los detectives salvajes“), за който бях чел това-онова, но той, кой знае защо, още не е преведен на български.


Реших да се потопя в останалите му книги, предоставени ми любезно от издателство „Рива“. Като читател на криминалета реших да почна с „Неволите на истинския полицай“ (прев. Маня Костова, 2011). Едва ли трябваше да се изненадам, че тук неволи може и да има, но не и „истински полицай“. Оказах се потопен в света на литературата, и специално на чилийската, който, излишно е да го казвам, съвсем не познавам. Така че със сигурност не съм схванал множество алюзии, които за други (всъщност колцина са те, дори и в Чили) са ясни. Преводачката и/или редакторът са свършили огромна работа с издирването на неизброими имена и заглавия, затова няма да е честно на се споменават една-две дребни неточности, не и грешки). В един идеален свят преводите биха били дело на един преводач, но това едва ли е възможно. (Извън „Рива“ две книги на Боланьо са преведени от Нева Мичева.)

Продължих с „Отдалечена звезда“ (прев. Людмила Петракиева, 2012) и останах в този свят, като алюзиите (по-точно – бележките под черта) са по-малко, но вероятно също съществени. От друга страна, реални и фикционални поети и писатели свободно преминават от една книга в друга, необходима е по-добра памет от моята, за да се следят свързаните с тях сюжети. А в „Отдалечена звезда“ небесни светила, близки или далечни, комай няма, но традиционен сюжет все пак има и той може да бъде разказан.

Има го и в другия литераторски роман – „Чилийско ноктюрно“ (прев. Стефка Кожухарова). Тук заглавието почти не е подвеждащо – събитията наистина се развиват (главно) в Чили, появява се дори Пиночет. Наистина необикновен начин да се напише политически роман или поне роман, в който присъстват политически събития.

Книгата, която ме подтикна към тези бележки, е най-тънката – „Лумпенско романче“ (прев. Лилия Добрева). Не знам защо го оставих за накрая, когато го почнах, ми изглеждаше като ранна младежка творба, а тя се оказа сред последните, публикувани от Боланьо приживе (някои от книгите му, включително и „2666“ излизат посмъртно). Тук не само има ясен сюжет, при това предаден почти без ретроспекции и отклонения, литераторските алюзии са изчезнали, героите непрекъснато гледат телевизия, ако прочетат нещо, ще е старо списание, те са и подчертано неавтобиографични. Споменах ясният сюжет, но непременно трябва да прибавя, че вероятно има нещо като развръзка в края, но финалът все пак е отворен, а първото изречение на книгата намеква за събития, които са останали извън сюжетното време на „романчето“. Ще го цитирам, тъй като ми се струва ефектно и интригуващо: „Сега съм майка и омъжена жена, но до неотдавна бях престъпничка.“

Друго уточнение. В рамките на сюжета няма писателски алюзии, но в един цитат от Антонин Арто (знаем го като Антонен), поставен в началото, е съвсем литераторски, при това провокативен но не и безсмислен. Колебая се, но тъй като това са непретенциозни бележки в личен блог, ще го цитирам изцяло:

Написаното е мръсен номер. Хората, които се появяват от нищото и се опитват да дадат форма на всичко, което минава през главите им, са свине. Всички писатели са свине. Особено днешните.

И така, Роберто Боланьо остава сред авторите, които ценя, един от малкото мои си открития (укорът е към мен, не към днешната литература), които показват как се разчупват правила, как може повествование със семпъл и размит сюжет да бъде увлекателно, как реални събития и персонажи се превръщат в литература. И, не на последно място, как ерудираните писатели могат да бъдат самоиронични и скромни. Това последното ми се вижда важно в български контекст.