Иван Богданов заема особено място в развитието на българската литературна история и критика, а, бих казал, и в моето лично развитие. Първата книга на литературен историк, която съм прочел, а и препрочитал с удоволствие, е „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели” (София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.). Наред с няколко други негови книги - „Спътници на първенците” (София: Български писател, 1960), „Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.) и, струва ми се, „Климент Охридски” (София: Народна просвета, 1966.) и някои от другите очерци, тя се намираше в семейната ни библиотека.
По-късно на няколко пъти съм се връщал към „Кратка история на българската литература”, моят екземпляр е нашарена с подчертавания и бележки. Същото се отнася и до „Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983). А трудът на Ив. Богданов, който най-често съм цитирал, несъмнено е „Речник на българските псевдоними” (София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989) Няма съмнение, че подобно е отношението и на мнозина други литератори, които често се обръщат към Ив. Богданов, когато искат да установят кой стои зад някой псевдоним, какво е публикувано през някоя конкретна година или да се срещнат с неподправени мемоарни сведения за немалко писатели и учени от ХХ в.
Малко по-различно е отношението към литературноисторическите идеи и концепции на Ив. Богданов. Към тях нерядко се е гледало първо с подозрителност, а след това и леко снизходително. 1 Причините, както винаги, са няколко и доста преплетени – политически, психологически, институционални. В това отношение към Ив. Богданов може да се потърси проява на един от големите конфликти, в които той се оказва въвлечен. Както е известно, по политически причини той е принуден да не публикува тринадесетина години - от 1947 до към 1960 (в края на този период в печата се промъкват отделни негови статии). За Ив. Богданов това очевидно не означава и спиране на заниманията с литература, въпреки че се издържа с друго. При подобни обстоятелства един поет или дори един романист би могъл да се съхрани, макар и трудно. Още по-трудно е за един литературен историк. Всъщност не мога да намеря друг аналогичен български казус, струва ми се че някакви прецеденти могат да се открият в руската литература.
Ив. Богданов очевидно не се депрофесионализира, дори успява да съхрани част от литературните си приятелства, но остава извън институционалната мрежа на литературата – университети, институти, издателства, творчески съюзи. Когато получава възможност да публикува, той остава извън тази институционална мрежа и се развива паралелно с нея.
Към това се прибавя сложният процес на наслагване между волята за себеотстояване и стремежа за интегриране към статуквото, за който с други думи пише Б. Богданов. 2 Както и неизбежните компромиси и някои трудно обясними от днешна гледна точка илюзии, споделяни от мнозина от неговото поколение.
Струва ми се, че всичко това дава отражение и върху преценките на Ив. Богданов за едно или друго явление. От една страна стои утвърденото официално литературознание, от друга страна – Ив. Богданов. Двата лагера се познават добре, гледат се с подозрителност и, когато имат възможност, си нанасят удари; по-късно сключват различни временни съюзи.
Несравнимо по-мощното официално литературознание разполага с огромни ресурси, които не само могат да осъдят на мълчание (а и на по-лоши неща) своите опоненти, но и могат да внушат своите оценки на читателите, дори когато те не са ангажирани с официалната идеология. Освен всичко друго, това изнервя опонентите и те са склонни да реагират с полемично заострени ответни реакции. Това обяснява и понякога суровите преценки за официални литературоведи като акад. Г. Цанев например, а и – психологически по-интересните леко завишени оценки и често цитиране на изследователи с по-скромни постижения (например Любомир Георгиев). Някои от тях далеч не са в конфликт с официалното литературознание, но вероятно са били в добри колегиални отношения с Ив. Богданов, който, доколкото имам някакви съвсем периферни впечатления, умееше да изгражда около себе си кръгове от съмишленици.
Някъде през 80-те години, струва ми се още преди Перестройката, част от изявените представители на тогавашния утвърдени литературни кръгове, съзнателно започнаха да гравитират около Ив. Богданов, да имат особено отношение към него, в което се преплита респект и покровителствено отношение. Така си обяснявам и за мен парадоксалния факт, че като редактор на „Тринадесет века българска литература. Част I” (1983) е посочен „Проф. Здравко Петров” (редактор на втория том е Ив. Сестримски). В моите очи, от всички литературоведски занимания редакторството е най-малко присъщо на З. Петров. Въпреки че по това време той има няколко публикации за Възраждането, неговите интереси са доста далеч от периода 681-1878, на който е посветен тома. Предоставите за българската литература на късния З. Петров имат известни допирни точки с разбиранията на Ив. Богданов, но като цяло те са доста различни. От друга страна, З. Петров не беше суетен човек не слагаше пред името си титлата професор, какъвто той и не беше, в строгия смисъл на думата, в случая използването ѝ може да се обясни с желанието (негово и на издателството) да придадат някакъв допълнителен авторитет на книгата, а може би и да я предпазят от евентуални възражения.
При осмислянето на литературноисторическите концепции на Ив. Богданов, а и не само неговите, трябва да се държи сметка за обществения и научния контекст, в който те се оформят. Това ще рече - да се потърсят факторите, които им въздействат, а и да се държи сметка за известното и неизвестното по това време – текстове, документи, датирания и пр. Да се има предвид допустимостта на една или друга теза по това време и мотивите, които я определят.
За Ив. Богданов са характерни няколко неща. Първото е амбицията му да представя развитието на българската литература в нейната цялост – от нейното възникване през VII век до неговото съвремие, при това едновременно, в един труд. Подобна амбициозна задача е по силите на малцина литературоведи. Всъщност в по-ново време може би единствено Св. Игов реализира подобен мащабен проект.
Многовековното единство на българската литература (а и на българската култура) е вероятно централния проблем, около който ще се водят разгърнати дискусии, съществуват различни гледни точки, всяка от тях предлага сериозни аргументи, наред с лесното публицистично говорене. 3 Прегледите на една литература в нейната цялост имат свои жанрови особености. Подобни трудове по условие не могат да навлизат в детайлите и нюансите на една творба или в развитието на един автор.
Мисленето за българската литература в нейната цялост е вътрешно убеждение на автора и едва след това идея, съзвучна с времето му. Оттук склонността на Ив. Богданов да се стреми към Голям разказ, да поддържа съществуващи митове и да изгражда нови, а не да ги проблематизира. 4 Такива са казусите с изгорелите старобългарски книги и с летописа на Методи Драгинов, публикуван от Ст. Захариев през 1870 г. От друга страна позицията на Ив. Богданов по вероятно най-значителния дискусионен казус от тази епоха – „Веда Словена” като че ли е по-скоро критична спрямо новоизкованата митологема. По-късно, когато подготвя специална за този казус, позицията му леко еволюира. (Трудът е публикуван през 1991 г., но е писан по-рано.)
Идеите на Ив. Богданов за Българското възраждане могат да се потърсят в няколко от книгите му. На първо място в мащабните му трудове, посветени на цялостното развитие на българската литература (всъщност те могат да се разглеждат като последователни реализации на един голям проект:
„Българската литература в дати и характеристики 817 - 1965.” (София: Народна просвета, 1966.)
„Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.)
„Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983.)
Представите на Ив. Богданов за Възраждането могат да се потърсят и в други негови трудове, които частично засягат този период – „Българската комедия. Развой и съвременно състояние” (София: Наука и изкуство, 1962), „Българската книга през вековете” (София: Народна просвета, 1978), в издателските му начинания (например „Безсмъртни слова. Коментирани литературни паметници”, София: ОФ, 1980) и др.
Централната идея по отношение на Възраждането, на която Богданов настоява, че то е самостоятелен период в развитието на българската литература, която се дели на три (а не на два големи етапа). Тази идея като че ли не е възприета от литературната история, която продължава да говори за „стара” и „нова” литература, но и полугласно да отделя периода на Възраждането, особено за практически нужди – при преподаването в училищата и университетите, при структурирането на многотомни истории и пр.
Същностен елемент от представите на Богданов за Възраждането, е лансираната от него периодизация – отново като че ли невъзприета, но също прилагана за практически нужди. Ив. Богданов еднозначно отхвърля разширяването на периода преди Паисий и след Освобождението, като предлага своите аргументи.
Въпреки че не са възприети, тезите на Ив. Богданов несъмнено са полезни, тъй като възразяват на някои увлечения от същото време (например идеите на Ем. Георгиев и др. за предвъзраждане и предренесанс в българската култура), а и предпазват от други – например прекаленото разширяване на периода на Възраждането във времето 5, прекалено разгърнатите вътрешни периодизации и пр. В подобни случаи „външният” поглед може да предложи по-широка перспектива и така предпази от увлечения потъналите в своята област тесни специалисти. Точно това предлагат и трудовете на Ив. Богданов.
Вероятно не без известни психологически мотиви, той има предпочитание не толкова към „първенците”, колкото към техните „спътници”. Освен всичко друго, думата „спътник” и особено актуална по времето, когато Богданов я лансира в своята книга от 1960 г. И тук нямам предвид популярните по това време „изкуствени спътници”, колкото важното за съветската литература понятие „спътник” (попучик), което е свързано с подозрителност и по-скоро негативни конотации. Богданов лансира представата за друг тип спътници, които съществуват винаги, а отношението към тях е несъмнено положително. (В съветското литературознание горе-долу по това време продължава старата дискусия за „генералите” в литературата.)
Ще маркирам двата, според мен най-важните, акцента, свързани със спътници на първенците от епохата на Възраждането. Първият е интересът на Ив. Богданов към Илия Блъсков, на който той посвещава отделна книга (Хемус, 1940) и чиито произведения издава в две томчета през същата 1940 г. Три десетилетия литературната история в общи линии не прави сериозна крачка напред в осмислянето на знаменитото „съзвездие Блъскови” по хапливата фраза на Ботев. Преосмислянето и разширяването на познатото идва постепенно и доста по-късно, те са свързани както с нови издания на мемоарните му текстове 6, така и с изследователските усилия на Ил. Конев 7, Ив. Радев 8 и особено на Ел. Налбантова 9.
Вторият е отношението му към Светослав Миларов, на когото през 60-те години посвещава разгърната студия. 10 Тя има интересна съдба, за която току-що научихме – след неясна уговорка със списание „Септември” тя е категорично отхвърлена, по случая авторът разменя няколко интересни писма с Христо Радевски, публикувани и вещо тълкувани от Н. Александрова. 11 Въпреки че се появява доста по-късно, и студията на Богданов за Миларов дълги години остава самотна. 12 Сходен е случая и с отношението на Богданов към Стоян Михайловски – вероятно централният принос на изследователя за осмислянето на българската литература.
Св. Миларов е авторът от епохата на Възраждането, за когото Ив. Богданов несъмнено въвежда най-много непознати сведения и текстове. Той е първият, който е работил продължително и задълбочено с архива на Св. Миларов в НБКМ (който и до днес не е достатъчно проучен), Ив. Богданов разполага и с документи от собствения си архив за Миларов. Студията представя не просто един различен портрет на възрожденеца, тя влиза в полемика с доминиращата по това време представа за личността на Миларов. А тази представа е изградена от съвременници като Л. Каравелов и Захари Стоянов, след това е повторена, с известни модификации, от повечето изследователи. На тази теза са се противопоставяли други съвременници и приятели на Миларов като Ив. Вазов и д-р Кръстен (в този случай те са единомишленици). Спорът, според мен и до ден днешен не напълно разрешен, е за това бил ли е Миларов турски шпионин. Но той не изчерпва проблема, защото днес знаем, че Миларов е доста тясно свързан с Русия, наистина по един малко нетипичен начин.
Малко парадоксално, идеите на Иван Богданов за развитието на българската литература като цяло и конкретно за периода на Възраждането се оказват, от една страна, насочени към ключовите проблеми (вековното единство, периодизацията), а от друга – по-скоро към спътниците на първенците, към малко познати и недостатъчно изследвани автори. И в двете насоки приносите му са безспорни, и в двете насоки тезите му ще продължат да пораждат спорове.
2010
Воля за всеобхватност: Иван Богданов. Съст. М. Неделчев и Пл. Дойнов. София: Кралица Маб, Департамент Нова българистика, НБУ. 2018. с. 47-57.
Използвана литература
Александрова, Н. Писма от личния архив на Ив. Богданов. – Следва, № 22, 2010, с. 183-188.
Аретов, Н. Затворническите мемоари. Казусът Светослав Миларов. - В: Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Боян Биолчев. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 278-285.
Аретов, Н. Къде е родината? Казусът Светослав Миларов. – В: Мигриращи култури и социални практики. Съст. Р. Станчева. София: УИ Св. Климент Охридски и Изд. център Б. Пенев, 2013, с. 65-76.
Аретов, Н. М. Арнаудов и динамиката на българската литературна историография.- В: Академик Михаил Арнаудов – Ученият и творецът. Сборник с научни изследвания. Съст. Алб. Георгиева, В. Тончева, Р. Кунчева, В. Балевски. С.: Академично изд. Проф. М. Дринов, 2006, с. 176-189.
Арнаудов, М. Българско възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимост. 1941, 2 изд. 1942, 3. изд. 1944.
Блъсков, Ил. Повествования за възрожденското време. Избрани творби. Съст. Ив. Радев. Изд. на БЗНС, С., 1985.
Блъсков, Ил. Спомени. София: Изд. на ОФ, 1976; Иванов, Ат., Р. Ил. Блъсков, Ю. Ненов. Автобиографии. Съст. Н. Жечев. София: Изд. на ОФ, 1979.
Богданов, Б. Предговор. – В: Ив. Богданов. Между примирието и мира. София: Балкани, 2002.
Богданов, Ив. Безсмъртни слова. Коментирани литературни паметници. София: ОФ, 1980.
Богданов, Ив. Българската книга през вековете. София: Народна просвета, 1978.
Богданов, Ив. Българската комедия. Развой и съвременно състояние. София: Наука и изкуство, 1962),
Богданов, Ив. Българската литература в дати и характеристики 817 - 1965. София: Народна просвета, 1966.
Богданов, Ив. И те са хора. Трагикомични истории с български писатели. София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.
Богданов, Ив. Климент Охридски. София: Народна просвета, 1966.
Богданов, Ив. Кратка история на българската литература в две части. Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.
Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними. София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989.
Богданов, Ив. Светослав Миларов. Живот и творческа съдба. – В: Ив. Богданов. Литературни студии. София: Български писател, 1966.
Богданов, Ив. Спътници на първенците. София: Български писател, 1960.
Богданов, Ив. Тринадесет века българска литература. Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983.
Конев, Ил. Илия Блъсков. Живот и дело. София: Наука и изкуство, 1969.
Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Политически дневник, писма, статии, кроежи. Съст. П. Величков. София: Факел, 2003.
Миларов, Св. Спомени от цариградските тъмници. Съст. Ил. Тодоров. София: ГАЛ-ИКО, 1994.
Налбантова, Е. Прозата на Илия Блъсков. Алтос, Шумен, 1999.
Неделчев, М. Иван Богданов и неговото осмисляне на тринадесетте века българска литература. - Следва, № 22, 2010, с. 172-180.
Неделчев, М. Юбилейни страници за историка и писателя Иван Богданов. Публична лекция, прочетена в Нов български университет, на 12 май 2010 г.
- Николай Аретов
- Критики
- 01 Септември 2018
- Посещения: 2921
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.