Миналата година предложих сравнение между Чудомир и Райко Алексиев, сега го допълвам с привличането на друг художник и сатирик - Сава Злъчкин (някъде във фона ще останат фигурите на Константин Щъркелов (р. 1989) и Александър Божинов (1878-1968), като се надявам така да достигна до една по-разслоена представа за популярната култура от първата половина на ХХ в., която няма как да заобиколи Борю Зевзека (1884-1944), Стоян Венев (р. 1904-1989), Илия Бешков (1901-1958) и много други.

   

      Чудомир                                                                                                                                                                   Сава Злъчкин

Дознание по преписка
Протокол за разпит
22 ноември 1944 г.
Именувам се Константин Щъркелов, художник от София, 55 год. женен, българин, показвам: На въпроса за отношенията ми с Христо Ясенов следното:
Още откакто постъпих в Художествената академия, 1906 г., постепенно се сприятелихме няколко студенти - Чудомир Чорбаджийски, Христо Туджаров Ясенов и по-късно Сава Стоянов Злъчкин. Оскъдните средства ни повече сближаваха.
(…)
От това ми връщане в София до атентата в черквата "Св. Неделя" аз рядко виждах Христо Ясенов. С Чудомир и Сава Злъчкин бяхме неразделни (…).
Горното написах саморъчно и се подписвам
К. Щъркелов.

                                              
Сава Злъчкин, Автопортрет - вестник "Барабан", бр. 404, ноември 1921 г.

Споменът е за първите десетилетия на ХХ век. Сава Злъчкин е най-често използваният псевдоним на почти забравеният Сава Стоянов Иванов (1882 - 1930) от Сливен, художник, хуморист и бохем. (За него вж. Петров и Гел 2011) Той е няколко години по-възрастен от Чудомир (р. 1890) и идва в София преди него, в Рисувалното училище също е преди него, през 1897 – 1900, но за разлика от Чудомир, не успява да го завърши поради финансови проблеми. Междувременно сътрудничи на няколко хумористични издания („Огледало“, 1903; „Шантиклер“, 1910-1911) и редактира вестник „Сатър“ (1909, 1919-1920) и („Барабан“, 1908-1921), в които привлича и Чудомир, двамата са редактори на „Жило“ (1910). Тук редом с него е Райко Алексиев, а и голяма част от тогавашните хумористи и бохеми, включително и Христо Смирненски.

Злъчкин е автор и на няколко кратки комедии, по-известната от които е „Дъщерята на Бай Ганьо и нейните кандидати“ (1921), по-късно публикува „Гангрената на България“ (1926), приготвя хумористичния календар „Смехурко“. Произведенията на Злъчкин са в различни жанрове, от стихове ¹ през злободневки до фейлетони, насочени хуморът му е грубоват, често битов, сатирите му са насочени към събития и лица от българския и европейския политически живот, пародиите му се заиграват с утвърдени и по-млади писатели и поети, включително Ив. Вазов. Като че ли единствено Алеко Константинов отношението е почтително. От друга страна, творчеството на художника Злъчкин не се изчерпва с карикатурите и шаржовете, той рисува и църковни стенописи, при това май не само срещу заплащане. (Ачева 2011)

Чудомир е мобилизиран и участва в Балканската и в Първата световна война. От фронта праща закачливи стихове на Савата.

Послание първо до Савата –
Старши помощник-редактор на „Барабан“
…
далече си, о, Савле, със мутрата мила,
далече е София от нашия „курорт“.
Добре че си далече от тая дивотина,
за да се не стреснеш, о, Саме жалостив,
от моя вид трагичен, обрасъл в четина,
и в мундир чутовен, почтено кирлив.
(Барабан, бр. 194, 16. 06. 1913; Чудомир 2010: 104)

И малко по-късно:

Писмо до Савата
Саве, Саве,
Злъчкин, Саве!
Какво, Саве,
да се прави?
Тук се бира
не намира,
ни ракия,
ни яхния…
(Барабан, бр. 198, 14. 07. 1913; Чудомир 2010: 108)

По-късно, по време на Първата световна война:

Писмо
(до Сава Злъчкин, незаконно забогатял барабанист през настоящата война)
…
Зли езици, Савле, днес,
Казват, че си станал Крез
от изтòчници сомнителни,
затуй бързам тичешката
да те хвана за яката
с тия много въпросителни…
(Барабан, бр. 321, 27. 08. 1916; Чудомир 2010: 146)

Не е ясно дали в някакъв момент и Злъчкин не е мобилизиран, но по време на Първата световна война той публикува стихотворението „На бивак“ (сп. „Илюстрация светлина”, 1918), писано сякаш на фронта. За друг любопитен стихотворен текст на Злъчкин си спомня Симеон Гатев, секретар на читалище „Хр. Ботев“ в квартал „Три кладенци“, София. Утвърденият поет Любомир Бобевски получил поръчка да напише спешно поема из еврейския живот, той прехвърлил поръчката на Злъчкин, платил му я и след това я публикувал от свое име. Но, според мемоариста, по внушение на Смирненски, вмъкнал акростиха „С. С. Злъчкин е мой автор“ и поемата била публикувана с него.

Злъчкин редактира няколко хумористични издания, но името му се свързва на първо място с „Папагал“ - популярните стенни календари, голям формат, с политически карикатури, излизал под различни имена и с прекъсвания от 1892 до 1961 г. Злъчкин е свързан с тях от 1910 до смъртта си през 1930 г. Те са приготвяни по модела на „Il Papagallo“ (1873-1915) на италианеца Аугусто Гроси, което се радва на голяма популярност и е последвано от аналогични издания по цяла Европа. Самият Гроси публикува френска версия „Le Perroquet“ (от 1876) и английска версия „The Parrot“. Българският вариант на Злъчкин започва като „[Български] Папагал“ - част от сп. „Жило“ Чудомир участва като художник в дванадесетте му броя от 1910. (Петров и Гел, 2011: 155, 158). За разлика от обичайната насоченост на карикатурите в „Папагал“ към европейската политика, карикатурите на Чудомир интерпретират вътрешни проблеми и отношенията със съседните балкански страни.

 

 

 

 

Карикатури на С. Злъчкин в "Папагал" от времето на Първата световна война

По късно Чудомир практически не говори за това издания. Рядко споменава и за приятелството си със Савата. Все пак, името се среща в спомените му:

Редовен член на групата беше и Сава Стоянов-Злъчкин от Сливен, кръгъл сирак и сиромах като библейския Лазар. Той беше следвал малко в Рисувалното училище, рисуваше декори, пишеше фирми и дълги, дълги стихотворения, та когато редакторите на вестниците „Барабан“ или „Жило“ чувствуваха нужда от материал, обръщаха се към него. Той подвиваше крак на стола и дорде изпие две кафета, извъргаляше цяла поема. Също беше къс, но набит, с голяма рошава глава и го наричаха още Сава Едроглавий. С тази своя глава сам си правеше шеги. Разправяше например, че някога бил осъден на смърт чрез обесване и като му метнали примката и ритнали стола под него, главата му като по-тежка от тялото се превъртяла надолу, а краката му щръкнали нагоре, поради което не можал да умре и го амнистирали. Един ден ми съобщи, че се уговорил за три дни да приготви декори за сцената на 6-и пехотен полк, и ме покани да му помагам. Той почна да рисува стая, а аз - гора. Работехме денонощно, като ни носеха в една бака войнишка чорба. Наскицирах аз гората и почнах да полагам боите с малка четка за рисуване.

- Не така - каза Савата, - не така. С такава четка не за три, а за трийсет дена гора няма да поникне.

Бръкна тогава в джеба на балтона си и извади една четка за чистене на обувки. Натопи я в кофата с кафява боя, подаде ми я и рече:

- Дънерите на дърветата ще рисуваш с широката част, а клоните - ѝ тясната. Короните пък ще ги положиш общо с тъмнозелена, с по-светла ще изпишеш тук-там листа, и баста.

Послушах го аз и работата тръгна. Претупахме набързо гората и стаята и остана най-трудната задача - завесата. Тя трябваше да представлява Боримечката как вика от „Зли дол“ към клисурци да не се плашат, когато гръмне черешовото топче. Аз, значи, ще рисувам Боримечката, а Савата - пейзажа наоколо и го измайсторих тъй, че да те втресе, като го гледаш. Най-голям зор видях, дорде нарисувам устата му с ваксаджийската четка. Уж я разтворих да вика, а като се отдалеча и го погледна, той съвсем не вика, а сякаш се прозява. Савата обаче ме уверяваше, че не само вика, а и реве даже, и тъй го оставихме. (Чудомир, Т. 3, 1981:17)

По-късно Чудомир почти няма да споменава този свой приятел от младежките години. В Публикувания му дневник, в записа от 1847 г. той е споменат сред посетителите на Арменското кафене, от които Чудомир, заедно със Щъркелов, леко се дистанцира:

За „Арменското кафене“ ми дойде на ум - дето се събираха „непризнатите таланти“. (…) Центърът на писателската маса беше Иван Ст. Андрейчин. Около него се трупаха Ненчо Илиев (Сириус), Рафаел Тошкин, Георги Попов, Страшимир Кринчев, Борис Руменов (Зевзека), Сава Злъчкин. Често ходехме и ний с Щъркелов. Там ходеше и Стоян Шакле (Прокудин), Дядо Алеко и т.н. (Чудомир 1994)

Някои от съвременниците им все пак си ги спомнят заедно. Червен Лиляк (Никола Костов) разказва как като мобилизирани (1912, по време на Балканската война, „след примирието“) излизали от казармата, за да ходят на театър (Чудомир бил намерил „безплатни карти“). „Цивилните ни дрехи бяха в дома на Сава Злъчкин на ул. „Странджа“. Бързо сваляхме войнишкото облекло, навличахме цивилните и поемахме към театъра.“ (Стоянов 1981: 316)
И малко след това:

„Написах му едно акростихно писмо, което се отпечата в сп. „Барабан“, когато по едно време редактираше заедно със Сава Злъчкин. Началните букви на всеки ред на стихотворението образуваха изречението: „Чудомир не може без хари, тютюн и жени.“ (Стоянов 1981: 318)

За времето си Сава Злъчкин е популярна фигура в софийската бохема и сред хумористите, художници и фейлетонисти. Но повечето сериозни съвременници и по-късни изследователи се отнасят снизходително към него, в немногобройните трудове за развитието на хумора името му присъства почти само при изброяванията на имена, и то най-често към края, преди „и др.“

От един момент и Чудомир като че ли започва да споделя това мнение или поне да се разграничава от Савата. Струва ми се, че отдалечаването е преди всичко е естетическа основа, възможно е да е имало и някакъв личен конфликт, но той едва ли е бил решаващ. Не се забелязва някаква значима социална разлика, и двамата са бедняци, политическите им разбирания също не са диаметрално противоположни. Единственото сериозно изследване за Злъчкин определя политическите му идеи по следния начин: „Подобно на земеделците, той е утопист и популист, радетел за трети, „среден“ път на развитие – към едно справедливо общество, намиращо се между двете крайности капитализъм и комунизъм, които той категорично отхвърля.“ (Петров и Гел 2011: 161) В някаква степен по това време и Чудомир има подобна нагласа.

Христо Бръзицов си спомня за една вечер в кръчмата „Дивите петли“, на която е заедно с Чудомир и Злъчкин.

„Ненчо (Ненчо Илиев, редактор на „Българан“) беше близък на властта, а ние смятахме, че където има власт, не може да има сатирично-хумористично списание“ – поддържаше Злъчкин.

„После (Чудомир) направи бележка на Злъчкин, че внасял „вдървеност“ в някои тела на своите клиенти на „Папагал“. „На тая тема – продължи Чудомир – имах неприятност с нашия карикатурист Александър Божинов. – Казах му, че неговата четка е по-пригодна да рисува „Чичовци“, а не „Под игото“ на Вазов. Много ми се разсърди.“ (Стоянов 1981: 351)

Споменът ми се вижда показателен за разбиранията на Чудомир в няколко посоки. От една страна младият казанлъшки художник се разграничава от „вдървеността“ на твърде масовия Злъчкин, от друго – не е във възторг от авторитетния Божинов, който е част от високия пласт на културата. Към която вече се насочва и Чудомир, който малко по-късно, в писмо до Орлин Василев от 1937 г. ще се оплаче:

„…всички критици досега, които все ме хвалиха, едва ли не изкарваха работите ми писани само за да урегулират пищеварителната система на моите читатели. Ни един от тях не можа да види, че авторът е имал по-висока задача.“ (Чудомир, Т. 3, 1981: 415)

Вл. Полянов, който е по-скоро внимателен външен наблюдател на бохема на карикатуристите, ще подхвърли: „В известно отношение той приличаше на остроумния автор на „пепел от цигарата ми“, видният карикатурист Ал. Божинов. Може би е мечтал да го достигне.“ ² (Стоянов 1981: 346) Комплекс към столицата (348-9)

Разграничаването от Злъчкин е успоредно с разграничаването и от един друг колега и приятел от младините. Пред Иван Коларов Чудомир подхвърля: „- И в миналото аз не пишех толкова често, колкото Райко Алексиев, който заливаше пресата с разкази и фейлетони. Де го сега…“ (Стоянов 1981: 482) Питането „Де го сега?“, изречено през 60-те години, не е много колегиално, по това време Чудомир няма как да не е знаел за трагичния край на своя приятел от младини.

Разграничаването на Чудомир от Злъчкини (и от неговия тип популярно изкуство) може да се потърси в няколко посоки.

Чудомир е против:
- рисуването с „четка за чистене на обувки“ и „заливането на пресата“,
- против „вдървеност“ в някои тела.

В замяна на това той е за:
- „по-висока задача“ на творчеството.

Освен това Чудомир определено предпочита местното, дори не толкова българското, колкото „нашенското“, локалното. За разлика от Злъчкин и Алексиев той много по-рядко се насочва към европейската политика, и високите образци на модерното изкуство го интересуват като експонати от галериите, а не като образец за следване. При него нарисуваните хора и обекти са внимателно и само донякъде деформирани, но без да се губи връзката с реалните прототипи и обекти. (В някаква степен това го сближава със Ст. Венев.) Шаржирането, дори в ранните му работи в „Барабан“ е по-дискретно, а след това интересът към колорита и светлосенките е значителен и по това е близък на утвърдените и официални майстори като Щъркелов. Напълно чужди му са плоските и фигури на Злъчкин, който експлоатират масовите стереотипи. Рядко и по изключение Чудомир съчетава текст и изображение – нещо много характерно за „Папагал“. И, не на последно място, Чудомир са пази от всичко, което може да бъде възприето като вулгарно и избягва да рисува осакатените тела, които не липсват при Злъчкин. И като художник, и като писател, когато става дума за еротика, Чудомир предпочита намека пред директното изображение. (Поне така ни го представят известните му творби, доскоро по този начин мислехме и за Ст. Венев и Ал. Бешков, оказа се, че и двамата имат открито еротични скици и картини, които се въздържат да излагат.)

Зрелият Чудомир, наистина неохотно и рядко, но все пак има самостоятелни изложби, а и участва в общи, интересува се от мнението на критиката. В по-краткия си живот Злъчкин, доколкото се знае от малкото запазени сведения за него, не се стреми към подобно признание. От друга страна, дневникът на Чудомир ясно разграничава два типа негови изяви – едната са по-амбициозните му картини, правени с идеята да попаднат в изложби, както и разказите, които биват включени в книги, и от друга, - портретите и плакатите, рисувани набързо и по поръчка, както и юбилейните слова. Така че, и в рамките на собствените си изяви, Чудомир прокарва една граница между (високо) изкуство и социален ангажимент (да не кажа – наложена халтура).

Подобни опозиции не бива да се разглеждат опростено и единият полюс по подразбиране да се оценява високо, а другият – да бъде отхвърлян. Нещо повече, модерното изкуство, изкуството от времето на Чудомир, Злъчкин, Р. Алексиев, като че ли нерядко предпочита деформираното изображение, отдалечаването от фотографския реализъм (или заиграването с него), не се плаши от вулгарното и наивистичното, било то стилизирано или спонтанно. Наистина на едно по-друго ниво то обича и да играе със стереотипните представи и предпочитания на публиката, а и да провокира „добрия вкус“.

Ако прибавим и често повтарящото се твърдение от спомените на казанлъшките му приятели, че, поне сред художниците, Чудомир е определял като „приятел“ единствено Щъркелов, можем да се опитаме да реконструираме неговата йерархията в изкуството и мястото, което той сам си определя. Вярно е, че при веднъж подхвърля ефектната реплика по повод собственото си творчество: „Трето качество цигари най-много се търсят.“ (Димитрова 1980: 91.) И все пак, в тази йерархия той се вижда над популярните Р. Алексиев и С. Злъчкин, някъде близо до признатите за част от високото изкуство Ал. Божинов и К. Щъркелов. (Е, за Щъркелов десетилетия е в немилост, но дори и когато трудовете на близките до властта изкуствоведи го подминават или го поставят някъде в периферията, за всички е ясно, че той е значим художник, който несъмнено принадлежи на високото изкуство.) Последвалата еволюция в представите за изкуство (и словесно, и изобразително) се развива в посоката, маркирана от Чудомир. И докато по отношение на неговото творчество това е основателно, то фигури като Р. Алексиев и С. Злъчкин все още очакват своето задълбочено осмисляне, което би довело и до нюансиране на представите за популярно изкуство, а и преодоляване на малко старомодното днес високомерие към популярното.

По отношение на Злъчкин подобно преосмисляне започва с новаторската студия на Петър Петров и Катерина Гел „Оперението на българските „папагали“. Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915-1945)“ (Петров и Гел 2011) То може да се разглежда и като част от по-голямото преосмисляне на каноните в културата и насочване към популярното изкуство.

Научна конфепренция „Чудомир между противоречията“ – Казанлък, 29 март 2019.

 

Литература

ЦДА – фонд 947K, Злъчкин, Сава Стоянов (1882–1930)

Симеон, Спомени (1950)" - Фонд: Христо Смирненски, Институт за литература – БАН.

Чудомир, Събрани произведения в шест тома. Том 1. Стихотворения. Разкази. Фейлетони. Вион: Пловдив, 2010.
Чудомир, Съчинения в три тома. Том трети. Спомени, пътеписи, статии и бележки. София: Български писател, 1964.
Чудомир 1994 Чудомир. Дневник (1947-1967). Казанлък: Фондация „Чудомир“, ИКК „Славика - РМ“, 1994.
http://liternet.bg/publish13/a_bozhkov/chudomir.htm
Людмил Стоянов. Чудомир. Ламар в спомените на съвременниците си. София: Български писател, 1981.

Чудомир. Дневник (1947-1967). Казанлък: Фондация „Чудомир“, ИКК „Славика - РМ“, 1994.
http://liternet.bg/publish13/a_bozhkov/chudomir.htm

Ачева, Величка. На 8 април 1880 г. е роден Петър Стайков.
Балабанов, Ал. Студии, статии, рецензии, спомени. Т. 1, София, 1973.
Периодика и литература. Т. 3, 1902-1910. София: Академично изд. Марин Дринов, 1994.
Периодика и литература. Т. 5, 1918-1920. София: Карина М, 1999.
Петров, П. и К. Гел. Оперението на българските „папагали“. Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915-1945). – В: Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945. София: Сиела, 2011, с. 149-241.
Рангелова, Б. (съст.) Родът Митови в българското изобразително изкуство. София, 2001. (вкл. статия на А. Митов от 1924 за Злъчкин)
Стаменова, Цветина. „Дъщерята на Бай Ганю“ от Сава Злъчкин.- В: Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.
Стефанов, Св. Българският печат от 20-те години. (Особености на визуалния език). София, 1994.
Стойков, Атанас. Българската карикатура. София: Български художник, 1970.

• Предишна
• Следваща