„Белимелецът“ и „Една одисея из Делиорман“

Днес в Бели мел има паметник на Върбан Пенов, считан за основен прототип на Славчо Белимелецът,
дело на скулптура Димитър Ганчев, роден в селото.

Иван Вазов основателно се разглежда като писателят, който олицетворява националната митология, в която борите за национална независимост заемат ключово място. Той фактически не взима сериозно участие в тях, въпреки че е член на местния комитет с Сопот. Въпреки няколкото месеца, прекарани сред хъшовете в Румъния той стои малко встрани от тях, а и преките участници в борбите, особено З. Стоянов, след Освобождението не го възприемат като свой. Това напрежение се задълбочава около Съединението, то се свързва с русофилските му убеждения, които дотолкова обтягат отношенията му със Стамболовото правителство, че Вазов решава да емигрира през Цариград в Русия. Русофилството на Вазов е постоянно, но с годините преминава през интересна еволюция, която, струва ми се, очаква своето задълбочено изследване. Към него може да се прибави и стаеното му несъгласие към всяко насилие, оттам и скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.

Но не само житейските премеждия и политическите пристрастия определят посланията, които Вазов влага в творчеството си. Нещо повече, въпреки тези пристрастия и премеждия, той наистина участва в изграждането пантеонът на борците на свобода от близкото минало, в който на първото място се пада на Васил Левски. Във Вазовия пантеон на героите от близкото минало намира място още Хаджи Димитър, Раковски, някои от участниците в Априлското въстание (Волов, Кочо, Братя Жекови), не така категорично Каравелов и Ботев (които отсъстват от „Епопея на забравените“, но присъстват в други негови творби).

Вазов обаче не винаги е склонен да приема безрезервно националната митология и героизиращите представи за миналото. Въпреки всеобхватността на Вазовото творчество, в него липсват или остават на по-заден план някои от важните възли в българската национална митология. Основната тема на историческите му драми са не някогашните героични победи, а пораженията, пътя към пропастта. В това отношение той като че ли се приближава до идеологическите пристрастия на революционерите (Ботев, З. Стоянов), които също не са склонни да идеализират средновековна България, макар и по малко по-различни причини. Впрочем, дали по чак толкова по-различни.

Вазов е склонен да игнорира и дори да проблематизира някои ключови елементи в националната митология, или поне да даде израз на скептицизма си. Такъв е случая с новомъчениците. Той е дискретно скептичен към култа към тях и е ироничен към прозелитичната дейност на Дикий Барин в „Митрофан и Дормидолски“ и „Нова земя“. По повод местния светец Лука Вазов подхвърля: „Както щете, но той много лесно сдобил светителски венец.“ („Великата рилска пустиня“, Т. 10, с. 27).
В пътеписа „Мусала“ народният поет се усъмнява в една народна легенда, а и в канонични текстове като песен от „Миладиновия сборник“ и Паисиевия „Царственик“:

Можахме да видим само черния лес на Чамкория и цар Шишмановия връх, дето от седем рани цареви станали седем извора[...]
В тая мила легенда, която фърля такова лучезарно обаяние въз личността на цар Шишмана, самоковци фанатически и благоговейно вярват и никакви летописци и историци – ни турски, ни руски, ни румънски, ни германски – не могат ги убедят, че Шишман е фанат роб от Баязида и обезглавен или умрял в тъмница!
Славният Паисий, който е родом от Самоков, в своя Царственик е обезсмъртил тая легенда и унищожава с авторитета си всичките настойчиви твърденета на историците. И една стара „народна песен“, напечатана в Миладиновия сборник („Откак се е, мила майно ле, зора зазорила“), е дошла да подкрепи легендата за тоя епически самоковски бой. Чудното е, че и г. Иречек, като я превожда в своята Българска история, наричайки я „стара и прекрасна“, въпреки явните признаци, че тя е съчинена и несполучливо съчинена от някой родолюбив даскал. А може би прави това от една благочестива деликатност – да не наскърби чувството на българина!
(Бел.: Тая „народна“ песен например се свършва с такива стихове:
Кръв ще леем, майко ле, за Христово име,
Ще прославим (!), мила майко ле, християнска вяра.
Книжността, изкуствеността в тия стихове е очевидна. Съчинителят ѝ, на който от началото показва, че е запознат с духа на народната песен, на края не е издържал тона и се е издал. (Т. 10, с. 285)

Вазов е склонен да се отнася критично дори към борбите за свобода и особено към хайдутите. Всъщност хайдутите отсъстват от „Епопея на забравените“, а и в другите негови канонични за националната митология произведения. Без да афишира отношението си, Вазов не приема героизирането им, лансирано от Раковски, Каравелов, Ботев. Дори да се оставят настрани добре познатите чисто биографичните факти, ясно е, че Вазовият идеал за борбата предполага по-голяма организация и помощ от Русия, а не индивидуални хайдушки подвизи. И това се отнася както до някогашните войводи, така и до Хаджи Димитър, Хр. Ботев и другите емблематични фигури, които не попадат в „Епопея на забравените“. А този, който все пак попада (Раковски), се оказва „образ невъзможен“.

От подобна гледна точка в неканоничния разгърнат разказ „Белимелецът. Из живота на един разбойник“ (Т. 6, 152-180) може да се потърсят дълбоко личните Вазови представи за най-близкото минало. Творбата е публикувана първо в „Българский народен календар за 1891. Урежда се от Г. Котев, София, 1890“. В сборника „Повести и разкази“ „Белимелецът“ е последван от каноничния разказ „Из кривините“ и това съседство явно посочва общия исторически контекст на двете творби, а и като че ли трябва да смекчи идеализирания героизъм на едната и подривността на другата.

Подобно на много други Вазови белетристични творби „Белимелецът“ се опира на „видено и чуто“, на спомена от близкото минало, а и на народните песни. Но народната памет (все още?) се различава от митологемите за героичното и трагично близко минало, основните фигури не изпълняват функциите, които националната митология им налага, а авторът констатира това разминаване, както и контрастът между ужасът на човешките дела и прекрасната природа. В началото повествователят отива в Чипровския манастир, там му показват „натрупани човешки глави“.

Това са мъченици, избити нам в каква си война на турци с австрийци през миналия или по-миналия век; тия глави са се на богобоязливи християни, но има няколко между тях, които принадлежат на разбойници-българи, страшни делии-кръвници, паднали от турски куршум, които братята от монастиря благочестиво вписали в лика на мъчениците за вяра... (Т. 6, с. 159)

... А ти слушаш стареца с ушите, а очите и душата ти се скитат възхитени по прекрасните картини около ти...

„Белимелецът“ представлява особен поглед към хайдутството, връзката му с разбойничеството, попадането му в народната песен, а и вписването на разбойници „в лика на мъчениците за вяра“. Всъщност тук, доста след Ботев, думите хайдутин и разбойник продължават да са синоними. Впрочем, и при Ботев разграничаването им не е окончателно прокарано.

Хайдушки дружини кръстосваха постоянно тия предели и нанасяха страх на търговеца и на гражданина, бил той даже българин[...] Бързам да кажа, че тия разбойници не бяха турци – турците-разбойници стояха по градовете, под закрилата на стрехите си и на турската власт. А разбойниците, които търсеха покровителството на гъсталаците и балканските пущинаци, бяха българи. (Т. 6, с. 154)

Събитията са датирани – „На 1862 г., в август, падна в ръцете на турските заптиета едно подобно горско пиле, един разбойник от четата на Минча войвода – Славчо белимелецът[...]“ (Т. 6, с. 154) Текстът играе с очакванията на читателя за героично дело, което и става, но не според познатата традиция (Т. 6, с. 155). От друга страна, Вазов използва и кодовете на устните разкази на необикновени събития, експлоатирани широко от популярната литература („старецът с насълзени очи ти разправя какво последвало[...] и ужасите, на които той е бил свидетел!“).

Сюжетът следва познатата универсална митологема за разбойника, станал народен закрилник. Освен всичко друго тя го сближава и с уестърна (който често експлоатира подобни превращения), в разказа на Вазов също има и престрелки и прояви на сила. По-късно Йовков ще предложи своите романтични варианти на мотива („Индже“, „Шибил“). Разказът на Вазов стои по-близо до също така универсалният „реалистичен“ и дори демитологизиращ вариант на мотива. Героят (извънредно едър и силен) случайно убива „някой свой роднина“ и затова става хайдутин. (Раковски и Каравелов настояват, че бъдещите хайдути хващат гората поради някакво насилие от страна на турците, чорбаджиите, гръцките духовници.) После четата обира „видинската хазна“, затова е преследвана и разбита, а Славчо е заловен. Когато алчният предводител на потерята го разпитва, Белимелецът го измамва, накарва го да извика жена му, после го убива и двамата с жена му бягат. В следващия епизод Белимелецът пленява чорбаджи Недю, но чорбаджийката го измолва.

След като Славчо и Вълкана стават хайдути, турците не правят нищо на детето им. „Владка го прибраха едни далечни сродници на Вълкана, но къщата ѝ нема кой да заварди; тя полека-лека биде изпообрана, останала без господари, затвори се, запустя.“ (Т. 6, с. 167) Може да се предполага, че къщата е „изпообрана“ от българи. В текста на Вазовата творба е вмъкната и народната песен за разказваните събития:

Песента я пеят всичките моми из един път и с увлечение, защото тя е нова и всеки разбира нейното значение. И за всекиго има интерес тя. Да, песента е нова. Ето я:
Рано ранила Вълкана, леле,
на личен ден, на Гергьовден:
размела ѝ равни дворове,
към планината гледаше,
а че високо думаше:
„Де се й чуло, видяло
мома войвода да бъде
над седемдесе юнака,
над седемдесе и седем.
[Разказът говори за 5, включително Стоян и Вълкана, очевидно Вазов приема цифрата за хипербола и я заменя с по-реалистична. – Бел. Н. А.]
Повела ѝ Вълкана юнаци
да шетат гора зелена,
под тая бука зелена,
при тая вода студена.
Вълкана дума на Славча:
- Бре Славко, верен байрактар,
[В разказа няма байрактар, а войвода, разбира се, е Славчо. – Бел. Н. А.]
нещичко ще те попитам,
правичко да ми обадиш:
що ми се сърдят юнаци,
сърдят ми се, та ми не думат?
Славчо Вълкани думаше:
- Вълкано, мари невясто,
като ме питаш, да кажа,
да кажа, та да те не лъжа –
на тебе лъжа не бива:
снощи ги, Вълке, послушах,
един си други думаха:
„Ний не щем жена войвода,
жена нож ми не вади,
жена ми глава не сече:
ний не щем жена войвода.“
Вълкана дума на Славка:
- Славко ле, верен байрактар,
там има дупка дълбока,
във дупката седи чер Недю,
чер Недю, хорски изедник,
изедник, още изгорник.
Седем години станаха,
сега е осма година [отново хипербола – Бел. Н. А.]
как Недю в дупка живее,
овързан в тежки синджири.
Иди ми, Славко, изкарай
чер Недю, хорски изедник,
изедник, още изгорник,
да видят тук юнаци
не знай ли твоя Вълкана
глави чиляшки да сече
войвода ваша да бъде... (с. 174-175)

Песента е неточна, когато споменава цифри – изминали години, брой на хайдути и пр. Но по-важното е, че Недю е жив и персонажите от разказа знаят това. Самият Славчо казва „Братенца, сестрици, хубава песен сте изкарали, на юнаците песен се пада, но аз да ви кажа едно нещо: песента не казва досущ право!“ (Т. 6, с. 176) Вълкана също обяснява, че не е войвода.

Момите се спогледаха в недоумение: ако Вълкана не е била войвода, то тогава и песента се разваля! Това ги силно смути.
- Няма да си разваляме песента[...]
- Песента си е хубава, както си е[...]
- И аз казвам да не я кътнете – подзе Славчо, само изправете я къде края. (Т. 6, с. 176)

Появява се и Недювица, но проблемът с неточностите е забравен и песента остава, най-малкото благодарение на Вазовия разказ. А хайдутинът се заселва в Сърбия и се залавя за търговия. След Освобождението се връща и става мирови съдия, и то един от добрите. Следосвобожденската съдба на бунтовниците е централна тема за „Нова земя“. Сходен опит за проблематизиране на ключови фигури от националната митология може да се открие и в „Една одисея из Делиорман“. И това не е останало незабелязано от съвременната критика. Самият д-р Кръстев, при това от може би от Македония пише интересна статия, в която показва всъщност доста положителното отношение на народния поет към турците след Освобождението.¹ (Вж. Шивачев 1999: 84-92)

Могат да бъдат намерени други примери от Вазовото творчество, в които са изказани и някои принципни несъгласия срещу самия дух на националната митология, проявен дори в сюжети, към които народният поет има афинитет. По повод картината на Холарек „Завръщането на ослепените Самуилови войници“ (1892) Вазов възкликва:

Аз не разбирам какво хуманно и благо чувство, какво облагородяюще усещане могат да събудят в душата на българина подобни зрелища на человешка зверщина, освен безплодно настръхване, инстинкти за мъст и омраза и сляпо национално озлобление[...] Каква полза да възвисяваме в живи образи средновековните безчеловечни свирепости? [...] Не стига ли дето сме нещастни да го имаме в историята си (гърците се гордеят с него), ами още да го гледаме с любов, възпроизвождан от изкуството? („В недрата на Родопите“, Т. 10, с. 227.)

На друго място Вазов разсъждава за стремежа на съзнанието да се освободи от травмата. Дори споменът за Баташкото клане, което присъства в емблематични Вазови текстове, е нещо, което поетът би искал да забрави. (Вж. Т. 10, С., 1956, с. 200-201) Явно Ив. Вазов не възприема безрезервно характерната на българския манталитет склонност да се оплакват страданията, да се акцентира върху травматичното, а и да се героизира своето, независимо от конкретните обстоятелства. В моменти на скръб той се замисля за същността на националната митология, за злото, която тя носи, въпреки че е склонен да обвърже това зло преди всичко с конкретните му носители.

Сляп ли ги случай на бой спогони?
Жажда за кръв ли? Идеал честни?
Ти бе потребна на две корони
слабо скрепени на глави тесни.

Това е строфа от „Новото гробище на Сливница“, на която обръща внимание Г. Цанев. (Вж. Цанев 1970: 29)Тя присъства в първите две публикации на стихотворението, но по-късно поетът я изважда от текста на стихотворението.

Патриотичният подем по време на Сръбско-българската война, възпят в редица канонични творби на народния поет, става обект и на неговата добродушна ирония. Разказът „Фелтфебел Стамболков“ (Т. 6, с. 378 и др.), създаден по действителен (и дори публикуван) случай, изгражда ироничен портрет на неграмотен фелтфебел, който пише и публикува песен за крал Милан, при това не без помощта на своя по-образован ординарец, който е и повествователя в текста и който се отнася доста снизходително както към творенията на своя началник, така и към собствените си небрежни опити да удовлетвори желанията му.

„Една одисея из Делиорман“ е публикувана в сборника „Утро в Банки“ (1905), Авторът я определя като „дълъг разказ“, а издателите на съчиненията му – като „повест“. В основата ѝ стоят реални събития, разказани на Вазов от негов неназован познат. Според някои това е брат му Георги, бъдещ генерал, който взима участие в детронирането на Батенберг и след това емигрира в Русия (както и самият писател). През 1983 творбата е екранизирана от режисьора Васил Мирчев по сценарий Иван Станев, с участието на Стефан Данаилов и Васил Попилиев. Но така или иначе, не успява да се нареди до каноничните Вазови произведения.

„Една одисея из Делиорман“ е сериозна творба с умерено и умело въведени приключенски перипетии. Завръзката ни въвежда в непривични отношения между престъпник и съдия и разколебава техния социален статус, преобръща ролите им - нещо, което според наложилите се по-късно представи, може да бъде само изключение на общия фон, а по това време се домогва до статуса на норма. Съдията българин се оказва преследван по политически причини и е принуден да се укрива като престъпник и да бяга извън страната. За да се придвижи до границата, той наема колар турчин, който се оказва разбойник, осъден от него преди години и наскоро излязъл от затвора.

Героят е воден в дивия Делиорман (един „остров от мюсюлманския свят“, Т. 9, с. 115) към границата от Осман, благородният разбойник самоотвержено помага на човека, от когото е пострадал. Разказът проследява перипетиите на двамата герои, които са преследвани от полицията, нападани от крадци и пр. Подобни моменти се откриват и в спомена „Неотдавна“. Разказът „Една одисея из Делиорман“, който и днес се чете с интерес, представлява сериозен за времето си опит да се навлезе в преживяванията на съдията, който, както сам признава, не е напълно невинен. Същевременно творбата се родее с някои особености на така наречения жанр „разбойническа повест“, както и с образи, характерни за романтизма и високо ценения от Вазов В. Юго. По ситуирането на сюжета в едно особено пространство, в което писаните закони са безсилни, но пък престъпниците могат да се окажат с висок морал, макар и нетрадиционен, по преследването в една враждебна среда разказът на Вазов може да бъде видян и като типологически сходен с повествованията за Дивия Запад. Аналогията няма да изглежда напълно неуместна, ако се държи сметка и за успоредността в трудния процес на установяване на държавност, ред и законност в двата твърде различни региона.

Вазов датира събитията, но не назовава директно насилническия режим, който преследва главния му герой, наречен Иванов. Като русофил, и авторът, и основният персонаж, съчувстват на преврата срещу княз Александър Батенберг и не приемат строгостта, с която властта се справя с превратаджиите. И това отношение присъства и в други негови творби („Негостолюбиво село“). А властта, която преследва Иванов е Стамболовия режим, воден от един от другаря и съавтора на Ботев, един от апостолите (наистина не много успешен) на Априлското въстание. По това време той е първо председател на Народното събрание, а след това – регент.

В един момент Иванов се представя като министъра на правосъдието Бандов, който, оказва се, се бил оттеглил от министерството. (По това време – 1886 г. на този пост се сменят последователно Васил Радославов и Гаврил Орошаков, а след това и Димитър Тончев.) Но не това е съществено в случая, а общата картина на беззаконие и страховита природна среда. Тя е страховита, но по друг начин в каноничния разказ „Една българка“ и като че ли по-близка до природата, представена като враждебна в края на Захари-Стояновите „Записки по българските въстания“, а и в други спомени на въстанници. Това едва ли е природата, за която Вазов ще напише възторжено:

Сега съм у дома. Наокол планини
и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят; потоците, кристални и пенливи,
бучат - живот кипи на всичките страни.
Природата отвред, кат майка нежна съща,
напява ми песни, любовно ме пригръща.
(При Рилския манастир, 1901)

В „Една одисея…“ практически без изключение българите са представени някъде в не особено ласкателното ветрило между гузния в края Иванов, разпаления селски политикан и откровено негативно обрисувания селски кмет. Турците, от своя страна са представени по-скоро като добронамерени и честни хора, с изключение на една група разбойници аджамии, с които Осман, водачът на Иванов, лесно разгонва. Впрочем контрастната двойка Иванов – Осман, не без известно изсилване, може да бъде прочетена и като противопоставяне на близкия до природата турчин и цивилизования българин, който, въпреки близостта си с автора, е в някакъв смисъл представен по-критично.

Да повторя, сюжетът на творбата се разиграва в свободна България, в която, впрочем наскоро е имало и турско въстание в Делиормана.² Това е една нова България, различна от това, което „Дядо Йоцо гледа“ („Видено и чуто“, 1901). Наистина това е България от времето на Стамболов, но дали тези мрачни според Вазов години не се оказват и катализатор за засилване на не толкова каноничните настроения в творчеството му.

Потъването във Вазовото творчество разкрива неговото по-нюансирано и далеч не винаги монолитно, на места скептично отношение към възлови моменти от националната митология, а и към някои от значителните автори и текстове, които я изграждат, включително Паисий, Братя Миладинови, народната песен. Съвременниците и особено литературната история обаче като че ли са склонни да градят един по-монолитен, каноничен негов образ, който тушира противоречията и съмненията му и така го прави по-удобен за употреби, но и по-скучен. Впрочем, такава е съдбата и на практически всички значителни автори с по-обемно творчество, влезли в националните канони.

Литература

Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 6, София: Български писател, 1965.
Шивачев, Р. Доктор Кръстев като Миролюбов. - Литературна мисъл, № 2, 1999, с. 84-92.
Цанев, Г. Българската литература през 80-те години. – В: История на българската литература. Т. 3, София: БАН, 1970.

Научна конференция, посветена на 100 гадене от смъртта на патриарха на българската литература Иван Вазов, София, 14-15 октомври 2021.

• Предишна
• Следваща