Хумористичните истории на България са интересна и важна тема, която привлича внимание от различни гледни точки. Покрай заниманията си с Ас. Христофоров, Чудомир и Р. Алексиев постепенно стигнах до нея и ми се струваше, че тя не е интерпретирана достатъчно задълбочено. В последно време Нина Димитрова разгледа „Хумористична история на българите“ (1928) на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ (1928) на Георги Църковски, „Хумористична история на България“ (1937) на Райко Алексиев, „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, „Антиистория славянобългарска“ (1991) на Георги Константинов и „История на Болгарiа“ (1999) на Иван Кулеков. (Димитрова 2021) Към тях могат да се прибавят непубликуваните приживе текстове на Асен Христофоров „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда“, „Български хроники“ (т. 1-4, 2006-2009), на Стефан Цанев, „Чудният свят на древните българи“ (2011) на Румен Даскалов, а и други неща. Ще се опитам да предложа някакви допълващи разсъждения и да продължа наблюденията с останалата маргинална книга на Георги Константинов.

Освен всичко друго, пародийните истории несъмнено се разполагат някъде около границата между документално и художествено, независимо как е дефинирано това „художествено“. Известно е, че всяко повествование за миналото, съзнателно или несъзнателно, говори за настоящето. При пародийните истории това става не само съзнателно, но е и открито заявено. В общия случай при тях се наблюдава въвеждане на фикция в разказ, възприеман като документален. Най-често събития, познатите от други източници и възприемани като документални, са допълвани и хиперболизирани, за да се постигне комичен ефект.

Н. Димитрова основателно обобщава: „Всички те (хумористичните истории) са паралелни исторически разкази, които целят да пародират официалния исторически дискурс; да осмеят конкретното „настояще“ чрез формата и средствата на популярно „историческо четиво“; да противодействат на митотворческитенапъни за величаене на миналото чрез дегероизацията и десакрализацията му; и накрая – и просто да забавляват.“ (курс. мой Н. А.) И малко по-долу „Един от обектите на хумористичните истории е народопсихологията на българина…“ (курс. Н. Д.).

Възможно е изброените цели да се пренаредят и на преден план да се изведе това просто да забавляват. А забавлението обикновено се осъществява, когато се следват желанията и настроенията на публиката, не толкова когато се върви срещу тях. В този смисъл хумористичните истории са част от популярното мислене, ще рече – от популярната култура. Те могат да бъдат разглеждани и като обединени в по-голяма цялост рафинирани елементи от народната смехова култура, бих казал дори на вицовете. Авторите на хумористични истории несъмнено внушават свои идеи на читателите, но не по-малко несъмнено искат да им се харесат, бих казал дори – да им продадат своя продукт. (С известни колебания бих определил жанра или поне повечето му образци като популистки.) И с тази цел черпят от ресурсите на актуалния фолклор.

Както е известно поне от Бахтин, всъщност много по-рано, народната смехова култура по-правило преобръща йерархиите и пародира утвърдените представи. При хумористичните истории това преобръщане демонстрира една по-обща особеност, която важи и за другите хумористични жанрове и текстове – пародирането не отхвърля, то фамиализира, интимизира (ако се опитам да използвам термина на М. Хърцфелд). Казано по-конкретно – пародирането на патриотичната митология не се усъмнява в патриотизма сам по себе си, то просто предлага друг негов вариант.



Повествованията на Бръзицов и Р. Алексиев се спират на основните моменти от българската история, може би по-точно е да се каже – митология, предават ги шеговито, без да предлагат някакви нови акценти или да преобръщат наложените представите за тях. По-кратката история на Бръзицов започва от славяните и прабългарите, минава през основните ханове и царе и спира някъде през османския период. В „Нещо като предговор“ авторът пише:

Не питай и защо не се казва нищо за третото българско царство. Научи най-напред каквото трябва за първото и второто, а за третото – сам си отваряй очите, защото ти си българин от ІІІ българско царство.
И гледай да не завещаеш вместо трето – четвърто. (Бръзицов 1928: 12)

По-обемната историята на Р. Алексиев поставя сходни акценти, но свършва с края на третото царство. През 1937 г. авторът, разбира се, не предвижда установяването на народната република, неговият финал е по-друг:

Така свърши Третото българско царство, което след потопа се превърна в пустиня, за да има археолозите да си блъскат главата, та да разберат как едно чалнато племе само си е затрило царщината. (Алексиев 2019: 174)

Освен че представя повече исторически лица и събития, Р. Алексиев е и по-радикален като сатирик. Що се отнася до съвременния им политически живот критиките и на двамата са отправяни във всички посоки, авторите не се ангажират някаква конкретна партия, програма или идеология.
При Р. Алексиев в главата за богомилите се открива интересен сатиричен елемент:

Даже когато веднъж бунтар Георгия Димитров и бунтар Базилий Колар искали да ги подкокоросат да направят въстание против болярите, те им отговорили, че майстора го няма.
- Ние сме майсторите – рекли споменатите бунтари.
- Абе вие сте майсторите, ама първи ще офейкате в чужбина, ако не сполучи майсторлъкът ви, и ще ни оставите на произвола на съдбата. („Съдба“ по старобългарски се казва „участък“.) (Алексиев 2019: 68)

При Бръзицов също има една подобна любопитна политическа реплика:

Работите станали дотам лоши, че трябвало гърците да спасяват България от освободителните руски войски. Така, когато Никифор Фока предприел поход срещу България, Петър, по погрешка, се показал храбър и уплашил Фока. Уплашен, Никифор Фока потърсил съюз с русите, които навлезли в България и започнали да опустошават. (Бръзицов 1928: 36)

* * *

Подходът на Георги Константинов (Георгиев) (род. 1933) е по-различен. (Да не се бърка с предвоенния авторитетен критик или с високопоставения поет от ерата на НРБ.) Той е запомнен с взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София през 1953 г., за който е осъден и хвърлен за десет години в затвора. Според статията за него в Уикипедия „Само това и фактът, че е освидетелстван като душевно болен отървават Константинов от смъртна присъда.“ По-късно е амнистиран, след години емигрира във Франция, след падането на Берлинската стена се завръща в България.

В житейски план авторът на „Антиистория славянобългарска“ е различен от останалите автори на пародийни истории. Единствено при него сред предвоенните автори на пародийни истории идеологически пристрастия са ясно изразени. Той не е професионален писател, историк или журналист, въпреки че след завръщането си от емиграция активно сътрудничи на в. „Свободна мисъл“ и основава издателство „Шрапнел“. По образование е математик, по убеждения – анархист. При него книжовните занимания дълго не стоят на първи план, въпреки че той е автор и на няколко други книги – спомени и трудове за анархизма, публикувани в собственото му издателство.¹ Федерацията на анархистите в България също обнародва негови брошури и преводи на Михаил Бакунин.

Житейската съдба и особено анархистичните убеждения на Г. Константинов определят характера на неговата „антиистория“. По замисъл тя е трябвало да обхваща целия период от съществуването на България– от времето преди Кубрат до съвременността, но е публикувана само първата част, посветена на началните векове и на първото българско царство. Повествованието на Г. Константинов е най-разгърнато, то също предлага множество съвременни алюзии и „народопсихологически“ разсъждения, но подходът на автора е по-различен най-малко в пет отношения.

Първо, при Г. Константинов на отделни места има и вмъкнати и автобиографични елементи. В това отношение най-близък му е Ас. Христофоров, на когото всички литературни текстове, включително и пародийните истории, са неприкрито автобиографични.

Второ, той открито се позовава, по-точно критикува и иронизира основни историографски съчинения и в много по-голяма степен въвежда извори, реални или недотам реални. Някои от тях са снабдени с иронични етикети: „ЧИБИ или ЖИБИ означава червенковски или живковски „източници“ за българската история, подобно ползуваните от старшите научни сътрудници ГИБИ и ЛИБИ гръцки и латински източници.“

Трето, при него едва ли може да се търси връзка с масовите представи, с актуалната народна смехова култура. Константинов е не по-малко критичен и към нея, защото си дава сметка, че до голяма степен тя е формирана от официалния историографски дискурс, актуален или от предишни десетилетия, и от неговите варианти в изкуството.

Четвърто, неговата критика несъмнено е най-радикална, тя е насочена към практически всичко в познатата ни българската история – фигури, събития и концепции за тях. За него интимизирането на миналото не е достатъчно, той го проблематизира, включително и основните патриотични митове. За него не само Фанагория, но и самият Аспарух е фикционална фигура. Г. Константинов е не по-малко критичен и към другите държави, към техните политики, владетели, устройство, не са пощадени не само Византия и Русия, но и империята на Карл Велики и всички други, до които достига погледа му.

Пето, авторът открито излага анархистичните си идеи, според които държавата (всяка държава) е тиранична, владетелите (Константинов последователно заменя израза „държавен глава“ с държавен задник“) са тирани, собствеността е кражба и пр. Особено остър е към историците, при това към всички – от Паисий през Иречек и Васил Златарски, през Александър Бурмов и всички марксисти, през Димитър Съселов до Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Борислав Примов, Петър Петров, Вера Мутафчиева (иронизирана и като романистка), Васил Гюзелев. Не са пожалени и авторите на исторически романи - Петър Карапетров, Фани Попова-Мутафова, Евгени Константинов, художника Димитър Гюдженов, дори „безкористната патриотка“ Багряна, „безкористния родолюбец и писател“ Талев и пр.
Едно от характерните му обобщения гласи:

В обири и локви кръв се родила регенериращата хидра на българската държава - тази съвкупност от паразитиращи институции на властта, насилието и привилегиите - обградена от проституиращите с познания, идеи, таланти и гражданска съвест, тълпи от „научни“ сътрудници, артистични шутове, куртизани и… народни интелигенти.

И малко по-долу: „Изворът на всяка власт е локва кръв!“ Или:

Тази криза прочее е нормалното състояние на властта. Тя ще продължи, докато съществуват властниците със съвкупността от привилегии и прийоми на съхраняването им: От забиването на ножа в гърба на конкурента, през ослепяването или пенсионирането му, до намиране на покровителството на някой „велик“ международен бандит.

Според Константинов:

В тринадесетвековната българска история пършивата парламентарна демокрация няма и тринадесетгодишно съществувание. А това е по-малко от 1% от преживяното историческо време. Останалите 99% принадлежат на диктатурата, която се е предрешавала във всички възможни форми — от монархистическата до „пролетарската“.

Тук само посочваме раждането на „духа на нацията“ от държавно организираното насилие.

И така нататък, примерите могат да бъдат продължени. Преодолявам изкушението да се насоча към множеството жлъчни коментари за политици от комунистическия и посткомунистическия период. Отделно внимание вероятно заслужават илюстрациите на Тодор Цонев, приготвени в характерния му карикатурен маниер. Интересна, но едва ли безспорна е идеята му (на него или на автора) в приложените в края портрети на средновековни владетели да се разпознават лица от най-новата българска история.

Заслужава си да бъде отбелязано присъствието на автобиографични елементи в повествованието на Г. Константинов за далечното минало. Те стоят редом с ироничните реплики към съвременни на автора политици, историци, писатели. Чрез споменаванията на битието си на политически затворник Г. Константинов естествено гради своя образ, но по-същественото е, че по този начин предлага различна гледна точка (своя и на други затворници), която мотивира и радикалната му критичност.

През един пролетен ден на 1956 година, авторът рендосваше дъските на наказателното отделение в пазарджишкия затвор. До него, в килия № 11, увити в чергите си, се търкаляха неколцина вчерашни, днешни и утрешни държавни мъже.
(…)
Една нощ ми стигаше в тишината, смущавана от време на време само от въздишката на някой каторжник, въздишка, която като че ли се изтръгваше из каменната гръд на тюрмата. Сутринта, когато готвещите се за държавното поприще мои съкилийници, разбудени от надзирателските ритници във вратата, чакаха на опашка, за да се облекчат в четирите дупки, предоставени за ползуване от 120 номерирани и прошнуровани души, идейният макет на безсмъртието бе готов. С нетърпение чаках връщането на държавните мъже от клозетите, за да го предоставя на вниманието им. (…)
В последвалите килийни дискусии (по повод „патриотарската кампания на БКП и набелязваше мероприятия във вид на ритуали“, свързани с 1300 годишния юбилей) бяха изразени смесени чувства и оценки. (Наместо пролог)

Имащите специален интерес към него (цар Симеон), отправяме към пикантното четиво на Съселов (в затворите то беше едната от двете настолни книги, с които СБНЛ („Съюз на българските национални легиони“) формираше своите партийни кадри).

…хан Борис Първи, наречен още Михаил по името на своя добродетелен византийски кръстник, и син му Симеон „Велики“, създали с огън и меч първата „Църковно-болярска, културно-национална общност“ (терминът е въведен в пазарджишкия затвор от видния български социалдемократ и австро-марксист Петър Брадков, и отговаря на всички критерии на кауцкианско-сталинската дефиниция на това второ, основно понятие на политическата история). (1.1.3.1. При изворите на националната идея)

* * *

С изключение на Г. Константинов авторите на хумористични истории в някаква степен влизат в ролята на шута (но от площада, не от двореца), който забавлява публиката, обикновено няма претенцията да я превъзхожда, но все пак ѝ съобщава някакви неща, за които се предполага, че тя не знае или просто би се радвала да чуе.

По-новите издания насочват към един друг проблем. Поне в последните десетилетия най-коментираната творба от жанра е „Краткосмешна история на България“ (1990) на Николай Генчев, основателно виждана като пародия на официалния исторически дискурс. Въпросите за това до каква степен авторът е част от този дискурс, до каква степен той е свързан с новия национализъм, доста последователно остават на заден план. Както впрочем и желанието му да си изгради привлекателен за читателите образ. Същото впрочем може да се каже и неговите спомени, публикувани посмъртно му през 2005 г. като том пети от избраните му съчинения. Те, освен всичко друго, имат пряка връзка с историческите събития, на които авторът е свидетел, а, ат друга страна, също са някъде близо до границата между документалното и художественото (т.е. фикционалното). Струва ми се, че интересът, с който бе посрещната книгата на Никола Веранов (веднага и всички познаха, че Н. Генчев стои зад този псевдоним) се дължи на медийната популярност на харизматичния историк, както и на това, че мнозина негови по-млади колеги се възприемаха в някаква степен като негови ученици.

Но всъщност Н. Генчев всъщност е част от иронизирания от него доминиращ исторически дискурс и още тука, а по-късно още по-категорично гради образа си на инакомислещ, бидейки функционер на БКП. Впрочем, по времето, когато излезе „Краткосмешна история на България“ и непосредствено след това Н. Генчев навлезе в политиката като лидер последователно на две националистически партийни формации с кратък живот, за които днес трудно се намират сведения. Втората от тях бе основания през 1991 г. „Български конституционен форум“, а и двете в някаква степен по-скоро следваха определен официален (поне за предвоенния период) исторически дискурс, бяха част от усилията той да бъде възстановен, и, поради това, са твърде различни от усилията да се пародира някаква представа за миналото на българите.

Подобни въпроси могат да се зададат и за другите – доколко те (Бръзицов, Р. Алексиев), оставайки критици на съвременните им властници, доколко се разграничават от характерните за времето популярни форми на национализъм, от желанието да се харесат на публиката. Същото важи и за книгите на Ив. Кулеков и Ст. Цанев.

Хр. Бръзицов, Р. Алексиев, Н. Генчев, Ст. Цанев така или иначе са утвърдени в някаква сфера автори, докато Георги Константинов не е, поне извън маргиналната общност на анархистите; нещата са сложни при Ас. Христофоров, не се знае кога е писал своите пародийни истории, вероятно след освобождаването му от лагера в Белене, но те остават непубликувани дори и когато през 60-те години авторът е допуснат до литературната сцена. Хр. Бръзицов, Р. Алексиев, са критични към съвременната им власт, но преди войната не са поставяни под забрана (Бръзицов е заплашван от заплашван от ВМРО), в някакъв смисъл тогава те са част от статуквото. След преврата 1944 г. нещата драстично се променят - Р. Алексиев е убит, а след това осъден, Хр. Бръзицов е осъден от т. нар. Народен съд на доживотен затвор (излежава осем години и бива освободен), Ас. Христофоров прекарва две години в Белене, по-късно Г. Константинов също е хвърлен в затвора. Константинов докрай остава маргинална фигура.

След двата пика – преди войната и първите години след падането на Берлинската стена - пародиите като че ли останаха за литературата – поетите от четворката от „Литературен вестник“, белетристите Милен Русков, Алек Попов; изброяването може да бъде продължено, надявам се, че появата на други значителни творби предстои.

Литература

Алексиев Райко 2019. Хумористична история на българите. (1 изд. 1937) София, Българска история.
Бръзицов, Христо 1928. Хумористична история на българите. Библиотека за всички № 14. София: Книгоиздателство Ив. Г. Игнатов & синове, (предишно изд. 1890 ?).
Веранов, Никола (Николай Генчев) 1990. Краткосмешна история на България. София: Унив. изд. Климент Охридски.
Георгиев, Георги Константинов 1991. Антиистория славянобългарска. (1 изд. Париж, 1986). София, Изд. авт.
Даскалов, Румен 2011. Чудният свят на древните българи. София: Гутенберг.
Кулеков, Иван. История на Болгарiа. София: 1+1, 1999.
Цанев, Стефан. Български хроники. Т. 1-4, София и Пловдив: Труд и Жанет 45, 2006-2009.
Христофоров, Ас. Избрани съчинения. Т. 1. Съст. Николай Аретов. София: Кралица Маб, 2012.
Христофоров, Асен 2010. Избрани произведения и документи. Обща редакция и встъпителна студия Р. Аврамов. Т. 3. София: БНБ, 2010.
Христофоров, Асен 2012. Избрани съчинения. Т. 1. Съст. Николай Аретов. София: Кралица Маб.

Аретов, Николай 2011. Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене. София: Кралица Маб, 2011.
Димитрова, Нина 2021. Хумористичните истории на България. – NotaBene, 52.
     http://notabene-bg.org/read.php?id=1108&fbclid=IwAR1tsx5unpTIPPmlaXhYuyyhkL4psPTC_F3uzY7HehzbPfgSWSjjAFrvdSo
Хърцфелд, М. Културната интимност. Социална поетика в националната държава. София: Просвета, 2007.

Литературни форми на границата между документално и художествено,
СУ, 17 ноември 2021

Илюстрации на Тодор Цонев

• Предишна
• Следваща