Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относително окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове и се променя с времето. И винаги има нещо подозрително, когато споровете биват туширани.


Осмислянето на процесите в литературата, а и на другите изкуства е само един елемент от този важен дебат. Но много съществен елемент, тъй като литературата (а и другите изкуства, на първо място вероятно киното) предлага някаква картина на миналото; за тази картина, подкрепена от образованието и други институции, се предполага, че има сериозно въздействие върху мисленето на хората.

Образователната система и другите институции определят това, което през последните няколко десетилетия се нарича литературен канон (Harold Bloom, но и преди него.) Понятието е относително ново, или поне неговата актуализация е нова, но явлението – съществуването на поредица от текстове, възприемани като образцови и важни – е по-старо, корените му могат да се търсят в религиозното утвърждаване на едни текстове като канонични, а други – като неканонични (апокрифни). Казано най-общо, от някаква авторитетна позиция канонът налага някаква йерархия, която има претенцията да бъде трайна, но винаги е подложена на проблематизиране. Началото на светският вариант на канона вероятно може да се търси още в епохата на Ренесанса, не непременно при светски творби. „Божествена комедия“ на Данте несъмнено е част от европейския литературен канон; от друга страна, тя е религиозна творба, която обаче излиза от строгия религиозен канон.

През Ренесанса и следващите няколко века като канонични в Европа се възприемат преди всичко елински и римски антични творби. Казано доста общо, с появата на националните държави започват да се изграждат и национални канони, които, разбира се стъпват на по-ранни идеи, а и влиза в сложни взаимоотношения с наложената представа за образцовия характер на текстовете от Античността.

Развитието в българската култура следва този модел с известно закъснение, което е ясно, но нерядко се признава неохотно или са заобикаля по различни начини. Както е известно новата българска държава, всъщност две държавни структури – Княжество България и Източна Румелия, възниква след края на Руско-турската война (1878) и последвалите договори в Сан Стефано и Берлин. Тогава започва да се изгражда централизирана образователна система, която предполага и съществуването на литературен канон. Преди 1878, а и в първите години след нея, все още няма и опити за изграждане на нещо подобно, може би ако се изключи канонизирането и в културната история на делото на Кирил и Методий. По това време, както най-категорично изтъква Ал. Кьосев, основният патос е заявяването на отсъствието, на липсата на българска литература и желанието тя да бъде внесена отвън. Всъщност първите списъци на български книги се изготвят в средата на ХІХ в. по външни внушения и подтици През 1846 г. Димитър Мутев изготвя такъв списък по поръчка на руския славист Измаил Срезневски, а малко след това Иван Шопов – под прякото ръководство на словашкия учен Павел Шафарик (1852). Това все още са само списъци на книги, не на литературни творби, а йерархизирането ми все още не е започнало.

Интересно е, че след Освобождението именно радикалите и „недипломираните“ са първите съзнателни строители на канон. На първо място Захари Стоянов, но и други поборници около него (Н. Обретенов, Ст. Заимов), който последователно изтъква качествата на своите наскоро починали съвременници Любен Каравелов и Христо Ботев като революционери, но и като литератори. Самият Захари, по-точно неговите „Записки по българските въстания“ малко по-късно е вместен в литературния канон с една патетична статия от Ал. Балабанов (1922).

По-академично настроените литератори, „дипломираните“, като че ли по-постепенно стигат до идеята за канон. тази идея практически отсъства в първите истории на българската литература (Вазов и Величков 1884; Г.Д. Попов 1886; Маринов 1887; Москов 1895; Балан 1896; Балан 1909), които все още имат по-скоро библиографски характер и изреждат разнородни текстове, някои от които трудно могат да бъдат определени като литература. „Може да се каже, че с това „чисто” позитивистичният период на българското литературознание завършва — показателното е това, че той съвпада с изграждането и стабилизирането на националните университетски и библиотечни институции.“ (Кьосев 1992) От тях тръгва и една жива и до днес традиция, която вкарва в учебните програми (ще рече в някаква степен и в канона) творби като ръкописната „История славянобългарска“ (1762) на Паисий Хилендарски, „Буквар с различни поучения“ (т. нар. Рибен буквар) (1824) на Петър Берон и пр.

Успоредно с учебниците и университетските курсове излизат няколко христоматии, които дори в по-голяма степен участват в изграждането на канона. Две от тях, в някаква степен конкурентни, са особено важни – на Вазов и Величков (Българска христоматия 1884) и на Костов и Мишев (Христоматия 1888-1889). И в двете, наред с българските творби, присъстват множество фрагменти от произведения на европейски автори. Целта и тук е по-скоро да се представи цялата литература, дори по-скоро цялата словесност, йерархизирането започва, но все още е на втори план. То може да се потърси в христоматиите, предназначени за училищното образование (авторите и издателите на двете големи христоматии публикуват и техни по-кратки варианти, предназначени за училищата). При тях, свиването на обема и на включените автори е израз на очертаваща се йерархия.

Постепенно в центъра на българския литературен канон бива поставена фигурата на Иван Вазов, обявен за „народен поет“ и честван приживе тържествено на два юбилея (1895 и 1920). Следващото поколение и специално кръга „Мисъл“ последователно го атакуват, но това не променя статута му на най-каноничния български поет и прозаик. До него сравнително рано е поставен и поета Хр. Ботев, също неоспорвана канонична фигура, като статутът му, за разлика от Вазовия, се дължи и на революционната му дейност и героичната му смърт.

Кръгът „Мисъл“ има открити аспирации за място в канона и те се реализират. Централната фигура в него – Пенчо Славейков – намира място в литературната йерархия, може би не толкова централно, колкото би ѝ се искало; важното и общоприето ново име от кръга, което влиза в канона, е Пейо Яворов, вероятно най-значимия български поет, неговата популярност се основава както на забележителното му творчество, на само частично успешния му опит да следва житейския модел на Ботев, така и на драматичното му самоубийство. Отделен и по-особен случай представлява отношението към вероятно най-обичания български поет Димчо Дебелянов.

Не така шумно през първата половина на ХХ в. в канона влизат прозаиците Елин Пелин и Йордан Йовков. При тях и споровете са по-малко, главно помежду им. След тях се нареждат и други поети и писатели, които оформят един втори по значение каноничен ред, който също, с известни колебания влиза и в утвърдените от Министерството учебни програми (Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Кирил Христов и др.).

Някъде през 20-те години на ХХ в. ядрото на българския литературен канон изглежда наложено – Ботев – Вазов – Яворов – Елин Пелин – Йордан Йовков. То остава непроменено и до днес. По това време и понятието „канон“ започва да се осмисля от критиката (Арнаудов 1922; Пундев 1922 и др.) Появилите се по това време литературни истории (Ангелов 1924; Български писатели 1929-1930; Пенев 1930-1936) участват в изграждането на канона, като се опитват да поставят свои акценти, например Теодор Траянов (Радославов 1936).

По това време (20-те и 30-те години) или малко по-късно започват опитите на левите литератори да ревизират канона. Опитите им да извадят от него основни фигури (характерни за 40-те и 50-те години) имат само временен успех, успешни са усилията им от това време и по-късно да въведат в канона поетите Гео Милев, Христо Смирненски и Никола Вапцаров. Усилията на левите да се въведат други фигури имат само временен успех.

По-новите автори от 20-те, 30-те и 40-те години, които не са лансирани от лявата критика, в най-добрия случай попадат във втория ред канонични автори – Светослав Минков, Атанас Далчев, Владимир Полянов… Пак там се оказват и най-изявените поетеси – Елисавета Багряна и Дора Габе.

В края на 50-те и през 60-те години наложеният ляв канон започва да се самокоригира, да връща безспорните фигури от миналото, негласно да се отказва от някои неадекватно включени леви автори, а и да въвежда нови (Димитър Димов), не винаги политически удобни като лежалия в комунистическите затвори Димитър Талев.

* * *

Падането на Берлинската стена събори и наложените йерархии. Основателно на критично обсъждане бе подложен и литературния канон. Първите опити се свеждаха до „реабилитиране“ на значими автори от миналото и декласиране на авторитетни писатели и книги, свързани с комунистическата власт. Постепенно усилията се задълбочиха, появи се идеята за „алтернативна литература“. Тук, без претенции за изчерпателност, ще бъдат маркирани няколко проблема, свързани с това, което може да бъде определяно така. Дебатите от това време, които продължават и до днес, провокират към преосмисляне и проблематизиране на представите за български литературен канон и от по-ранните периоди, като предмет на обсъждане могат да се поставят не само идеологическите и политическите му аспекти.

Ключова идея в преосмислянето на литературата от близкото минало се оказа идеята за т. нар. „алтернативен канон“, лансирана от Пламен Дойнов и възприета от Михаил Неделчев и кръгът около департамента „Нова българистика“ към НБУ (вж. Соцреалистически канон 2009; Неделчев 2012; Дойнов 2012). Алтернативният канон бе свързан е едно друго понятие, по-точно метафора, лансирана от М. Неделчев - „литература на стоическата нормалност“. С отделни изключения, то е отнесено към автори и произведения, познати и ценени от публиката, които не са подминати от критиката и литературната история, но официалните оценки са занижени, понякога умишлено неточни и несправедливи – Пеньо Пенев, Константин Павлов, Радой Ралин, Стефан Гечев (споменаван по-рядко), Георги Марков, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров (романът е публикуван през 1986 г., по време на Перестройката), т. нар. „тиха лирика“ – Екатерина Йосифова и Иван Цанев, а също и поети като Христо Фотев, Иван Динков, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Борис Христов и особено Николай Кънчев, на когото, са посветени няколко издания на Департамента. Всички те са разглеждани като алтернативни спрямо доминиращата линия в „литературата на НРБ“, асоциирана със социалистическия реализъм. Така се очертава представата за двете литератури от това време. (Нещо подобно всъщност твърди и Ленин за „буржоазната“ и „пролетарската“ култура.)

На преден план излизат преди всичко поети, и то в определени възрастови граници, които оставят встрани авторите от 80-те години (например Георги Рупчев и Иван Методиев, ако остана само при отишлите си). Встрани остават и големите фигури от по-ранния период, несъмнено водещи автори от времето на НРБ, които само в отделни случаи влизат в нормите на социалистическия реализъм – да спомена само Далчев и Багряна. И ако за тях двамата може да се твърди, че много от важните им творби са от предишния период, то това едва ли е вярно за Димитър Талев, пък и за Константин Константинов. Очевидно е, че значимата белетристика от епохата на НРБ не може да бъде сведена до „Тютюн“, „Жените на Варшава“ и „Хайка за вълци“.

Изследователите, които се насочват към алтернативния канон, в много от случаите, но не при всички, прибягват до сравнително ясното понятие „стоическа нормалност“, което е противопоставено на „юрнато поколение“ на М. Неделчев (вж. Неделчев 2012). Въпросът е какво е отношението на „стоицизма“ и „юрването“ към канона и към литературата. Такова отношение безспорно има, едва ли то самостоятелно определя ценността на текстовете и мястото на авторите им в литературата и в канона. Пресилено и заядливо казано, всички „стоици“ ли са алтернативни, а всички „юрнали се“ - официални. Разбира се, че не. А съществува и риск негласно да се смесят идеологически и, да кажа така, „естетически“ критерии.

Разграничението между „стоиците“ и „юрналите се“ се оказва полезно, защото въвежда една линия, по която „алтернативните“ могат да бъдат отграничени от „официалните“ – социалното им поведение, виждано като отношение към политическото и културното статукво, което, разбира се, не изчерпва всичките му аспекти. Всъщност, имат се предвид определени аспекти от социалното поведение, което има и други елементи.

Един от критериите за въвеждане в алтернативния канон, не единствен, разбира се, е политически. Авторите трябва в някакъв момент да са правили опозиционни жестове или да е възможно да бъдат представени в подобна светлина. Тези жестове негласно анулират по-ранни жестове, текстове, а и реални убеждения, които са по-скоро с обратна насоченост. Движението в противоположната посока по-трудно се приема. А не липсват случаи на значителни автори, възприемани някога като алтернативни, които след падането на стената завиват към наследниците на предишното статукво. Но без автори като Виктор Пасков например картината на прозата от епохата на НРБ очевидно не е пълна.

Акцентът върху социалното поведение води до съсредоточаване върху няколко важни събития в литературния живот от времето на НРБ, разиграли се в СБП и в структурите на комунистическата партия – обсъждането на „Тютюн“, протеста по повод нобеловата награда на Солженицин, несъгласия с изключване на писатели и пр. Въз основа на опозиционни жестове в тези събития се гради престиж, първоначално неофициален, който по време на Перестройката излиза на преден план и дори в някаква степен се официализира, падането на Берлинската стена не го проблематизира, дори напротив. И до днес не се достига до болезнения въпрос – дали заслужаващият адмирация граждански жест прави литературата на автора по-добра. По-ясният, но също подминаван въпрос е несъгласията с управляващите априлци, изказвани „отляво“, от предишното сталинистко поколение във властта.

Друг тип алтернативна литература, свързана със социално поведение и житейската съдва на авторите е писана в затворите и лагерите, част от нея възниква там, по-голямата част – след освобождаването на авторите ѝ. Поне за момента тя като че ли не попада в алтернативния канон.

Трети тип алтернативна литература може да се свърже публикациите в чужбина. Явлението, което в Русия се нарича „тамиздат“, не е особено актуално на българска почва. Практически отсъстват текстове писани „тук“, в НРБ, но публикувани „там“, в чужбина. По-съществено явление са емигрантските издания. Те не са малко, първоначално са осъждани и игнорирани, след това, в някои случаи, и надценявани. Тукашната им рецепция, осъществявана предимно чрез чуждите радиостанции, е реална, алтернативна и въздействаща, страхувам се, че същото не може да се каже за повечето им реализации като книги. С основание сериозните им изследователи ги разглеждат в по-широк източноевропейски контекст; по-рядко е разширяван хронологическия им контекст, т.е. насочването към изданията на българи в чужбина преди Втората световна война, доколкото ги има и доколкото са част от българската литература (например Майкъл Арлен). По-разгърнато са наблюденията върху изданията на българи, установили се в чужбина след падането на Берлинската стена. Основната част от тях не са емигранти в точния смисъл на думата, въпросът е доколко тези нови издания могат да бъдат разглеждани по отношение на по-старите емигрантски издания (ще рече, сравнявани и разграничавани с тях). В някои случаи стои и въпросът доколко са български.

Възможен белег за отграничаване, сходен със социалното поведение, е начинът, по който авторите представят текстовете си на потенциалната публика. Това може да става по различни канали. Основният е чрез официалните издания (книги, списания, медии) и до голяма степен основната група от авторите, включено в алтернативния канон, се насочват към тях, страдат, когато достъпът до тях им е отказан, по правило, негласно се надяват на признание от официалните институции. Другият канал е самиздат, макар и не особено мощен у нас, той заслужава сериозно внимание, а преди това – и каталогизиране. Един допълващ въпрос към него е какво е отношението на институциите, на авторите и на публиката преди 1944 и след 1989 към самиздат. Отговорът едва ли може да бъде кратък и еднозначен.

Изследователите на „алтернативния канон“ основателно изведоха на преден план една група една група млади русенски поети - Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов (вж. Самиздат 2016; Тачев 2016; Тачев 2016; Тачев 2016а), които в началото на 60-те години трескаво търсят път към публиката. Някои от тях по-късно го намират, други потъват в забвение, от което днес ги изваждат новите им издания. Със сигурност съществуват и други самиздатски начинания, които за момента не са привлекли интереса на изследователите в такава степен, каквато се наблюдава при русенските поети. По-познати са самиздатските издания от времето на Перестройката, които се и нещо по-различно.

Всяко нова концепция поражда въпроси, които могат да бъдат зададени с полемична острота, а могат и да останат приглушени. Ще се опитам да формулирам някои от тях, без да навлизам в дълбоките, но и понякога подвеждащи води на теорията. Затова и прескачам въпросите към самото понятие „канон“, изковано и наложено, но и оспорвано другаде.

1. Съчетаването на „алтернатива“ с „канон“ за мен не е безпроблемно. Канонът като че ли претендира да бъде нещо общоприето в рамките на общността, той като че ли не допуска множествено число. Това не означава, че в една литература (култура, общество) не може да съществуват различни явления, тенденции, общности, отношенията между които да са напрегнати. Напротив, подобна ситуация е нормата, монолитна култура едва ли съществува, поне не в историческото време. Въпросът е доколко тези тенденции могат да бъдат определяни като „канони“. Може би трябва да се помисли за евентуално понятие от типа на „алтернативна ценностна йерархия“ и тя да се свърже с читателските предпочитания, виждани например в класациите на книжарниците. Тогава обаче ще се наложи да се пита коя е „алтернативата“ и коя „основната“ – на читателите или на критиците и каноностроителите.

2. Очевидно е, че алтернативен канон (в единствено число) би трябвало да съществува успоредно с „неалтернативния“ (т. е. доминиращия, официалния). С основание така го мислят тези, които приемат идеята. Но тогава дали не става дума за „ревизия“, а не за алтернатива. За допълване, в някакъв смисъл и за отпадане на автори и текстове от „официалния“. А това отпадане, наистина не толкова афиширано и категорично, всъщност тече и в рамките на „официалния“. „Официалният“ (ако приемем, че той се носи от документите на Министерството на образованието и на „официалния“ Съюз на българските писатели) също прави опити да се допълни, понякога комични. Сериозен проблем е и продължаващата популярност на официални автори от епохата на НРБ, към които днешната критика се отнася най-малкото снизходително. Друг болезнен въпрос, свързан лансирането на алтернативния канон, е доколко (осъзнато или не) това лансиране не е мотивирано и от желание да се участва в изграждането на канон (дори на канона в единствено число).

3. Основният възел от проблеми за мен е свързан с определението „алтернативен“ и смисъла, който се влага в него. Отличителен негов белег ли е „стоическата нормалност“ и, ако да, достатъчен ли е? Какво всъщност означава „алтернативно“ в контекста на литературата. Определението може да се откачи от идеята за „канон“ и да се свърже с „литература“. Това преформулира въпроса, който може да се зададе и така: Съществува ли алтернативна литература (канонична или не) и какви са нейните белези? Очевидно тя не е единна, трудно могат да бъдат поставени в една категория алтернативният Константин Павлов (да не говорим за Пеньо Пенев и „Дни на проверка“), емигрантът Христо Огнянов и неговите „Асизки сонети“ и лагерника Йосиф Петров с неговата „Вик от каторгата“.

Литературният историк закономерно ще разшири хронологичния обхват и ще попита съществуват ли тенденции и явления, които могат да бъдат определени като алтернативни, от времето преди 1944 и въобще преди Втората световна война, не само непосредствено преди нея? През 40-те години свързаните с комунистическата партия автори се противопоставят на „буржоазната“ литература, дори си изграждат своя ценностна йерархия, за разлика от предишното поколение леви автори, някои от тях търсят нови изразни средства. В каква степен те могат да бъдат определени като алтернативни? Сходни процеси текат и сред авторите, свързани със земеделското движение. Аналогични въпроси впрочем могат да се задават за десетилетията след 1989 г., създава ли се и тогава „алтернативна“ литература, какви са отликите ѝ от предишната, има ли прилики.

4. Не по-малко важен е въпросът до каква степен „официалната“ и „алтернативната“ литература, видени по този начин, изчерпват целия корпус от текстове, които могат да бъдат разглеждани като „литература“. Въз основа на какви признаци е очертаван този корпус и какви текстове остават извън него, а и извън официалния канон. Този проблем има няколко аспекта.

Литературната история и критиката са склонни негласно да отнасят към литературата всичко писано от (уважавани) писатели – публицистика, дневници, писма; до каква степен това се отнася за автори, които нямат статута на уважавани писатели. Авторите, които нямат този статут (приписван им от критиката, от писателските организации, а и от други институции) също пишат и публикуват текстове, самоопределящи си като романи, стихотворения и пр. Къде минава границата и по какъв принцип тя бива прокарвана? А и тя вероятно е подвижна и пропусклива. По подразбиране критиката определя йерархиите според своите представи за „художествената стойност“ на творбите или някакво подобно синонимно определение. Този тип критерии е проблематичен и трудно се експлицира, което не е беда, дори Кант се отказва да го направи. Интуицията, че подобни критерии нямат алтернатива (поне в рамките на някакъв период) е проблематична. А точно тя стои в основата на представата за „канон“.

* * *

Идеята за „алтернативния канон“ може да се възприеме като провокация към поне два големи въпроса. Единият е как се очертава целият корпус на литературата. Във времето на НРБ, повече отколкото преди и след това, има институции (различните варианти на цензурата, СБП, изцяло държавните издателства), които определят кой е писател по идеологически, по-късно – и по естетически критерии. Вторият е какво е алтернативна литература. И двата проблема са динамични, променят с времето, и към двата са възможни различни гледни точки, а и границите са размити.

Първият проблем е свързан с разделението висока (елитарна) – популярна литература, евентуално и нещо, което може да се определи като „нелитература“. Самата популярна литература може да бъда допълнително разслоена чрез въвеждането на по-нисък пласт „тривиална литература“ (вж. Аретов 2007: 66-71). Може ли да се определи популярната литература като алтернативна – по принцип или в конкретни случаи. А и какво определя една литература като „популярна“; или като „масова“, или „тривиална“? А тези понятия не са напълно синонимни, те насочват към различни нюанси на представяните от тях явления.

След падането на Берлинската стена и свързаното с него разколебаване на старите йерархии, публиката се насочи към други типове литература, която доста на едро и условно бива определяна като популярна. В нея също има значителни жанрови и тематични разделения, които всъщност съществуват и по-рано, може да се забележи и известна динамика в предпочитанията към различните жанрове. Във времето на НРБ има неофициални читателски фаворити като „Греховната любов на зографа Захарий“ (1960, няколко преиздания и сценични реализации) на Павел Спасов, преизданията на историческите романи на Фани Попова-Мутафова, които започват да излизат през 60-те години и др. След промените тези книги и този тип литература запазва популярността си. Сред новите явления от 90-те са „вулгарните романи“ на Христо Калчев или близките до тях Христо Стоянов („Скритият живот на една помакиня“). Малко по-късно на литературната сцена излизат Людмила Филипова (Милена Фучеджиева със „Сексът и комунизмът“), исторически романисти и автори на фентъзи като Добри Божилов, Токораз Исто (Стоян Цветкашки, автор на поредицата „Ятаган и меч“), телевизионни журналистки като Венета Райкова, авторки на романи и пр. Доколко това може да се разглежда като алтернативна литература.

Един малко парадоксален епизод. Когато беше публикувана сериозна подборка от текстове на Джон Ленън, събрани и преведени от поета Георги Рупчев, те бяха възприети като литература; когато обаче Боб Дилън получи нобелова награда, мнозина реагираха на определянето на текстовете му като литература. Въпреки че са публикувани в няколко книги (бърза и вероятно не съвсем точна справка открива 59, само на английски), не са малко и книжни преводи.

Ленън и Дилън все пак принадлежат към високите пластове на популярната (?) култура. Успоредно с тях съществуват и специфични субкултурни пластове, които имат своите текстове, устни или писани. За да не усложнявам картината, оставям настрани словесните изяви на реално съществуващите етнически и религиозни общности и въпросът дали те имат свои канони. Проблемът е как да бъдат определена словесността на субкултурните и други общности, ако определението „алтернативен“ е свързано със „стоическата нормалност“, която едва ли може да се отнесе към тях. 

Тук все пак ще спомена имена. Мисля си за авторските и фолклорните текстове на песните на Ангел Ангелов-Джендема, за групи от типа на „Черно фередже“, ранната Милена, по-новата Миленита. Още по-рано – някои текстове на Атанас Славов, Петър Манолов, Димитър Воев (от когото посмъртно излязоха няколко книги, има и документален филм за него), със сигурност има и други. Нещо по-различно са текстовете на това, което определяме като „попфолк“ и „рап“, пък и „пънк“. Малко високомерно литературната критика предпочита да не ги забелязва, но отношението на публиката е по-различно и предполага осмисляне, не само социологическо.

След падането на берлинската стена възникнаха различни нови писателски организации, които, гласно или негласно, имаха претенции да бъдат алтернативни (на официалния СБП) – Сдружение български писатели, Съюз на независимите български писатели, Съюз на свободните писатели в България, има и регионални организации. По правило те следват структурата и леко преформулираните цели на казионната организация, като претендират, че привличат несправедливо отхвърляните от нея. А когато СБП рязко се отвори, този аргумент сякаш отпадна и повечето нови организации затихнаха, не само по тази причина, разбира се. По-различен е случаят със Сдружението, което бе учредено от признати писатели, които напуснаха казионния съюз, заради несъгласия с него. Не на последно място – политически, Съюзът бе „червен“, а Сдружението – „синьо“.

Започнаха да се появяват и групи, предимно на по-млади автори, при които заявената алтернативност се свързва с начина на писане (и на мислене), с проблематиката на текстовете, а и с жанровете и търсенето на различни форми на контакт с публиката. Някои от тях възникнаха са свързани с по-рано съществуващите литературни издания като „Литературен форум“ (по-рано „…фронт“) и с възникналия по-това време „Литературен вестник“. „Литературен форум“ предостави страниците си на няколко алтернативни групи, но, струва ми се, не създаде своя, докато „Литературен вестник“ определено възникна като алтернативна група, която еволюира във времето (да не кажа разцепи се) и постепенно се отказа от подобни амбиции. Други създадоха свои нови издания.

Започнаха да оформят и групи млади автори с амбицията да бъдат алтернативни или поне нови. Повечето от тях се оказаха краткотрайни, често се разпадаха или се разцепваха, участниците им преминаваха от една в друга. Без претенции за изчерпателност да спомена някои от тях – групата около списание „Ах, Мария“ (1990), която преводите са не по-малко важни от българските текстове, списание „Нава“ (1990) на вече наложения Иван Методиев, „Идиот“ (1998-1999), „Рамбо 13“ (1999), „Бърза литература“ (2003). В по-ново време с манифест заяви за себе си „Нова социална поезия“ (2016), от която много скоро се отдели „Нова асоциална поезия“ (2017). Амбициозна заявка за различна литература направи групата „Пеат някогаш“. Сред по-ясните белези, с които се идентифицират повечето от тези групи, наред с отхвърлянето на това, което се вижда като „старо“, е и разграничаването от „комерсиализма“, характерно за повечето, но не за всички групи. Същевременно, с налагането на имената, някои от участниците смаляват градуса на бунта и полугласно се присъединяват към мейнстрийма, очакват да бъдат забелязани, оценени, а и интегрирани от него. При някои спада и отхвърлянето на „комерсиализма“ и готовност за включване в т. нар. „лайфстайл медии“. Впрочем, подобни процеси са се случвали винаги и навсякъде, няма да е справедливо те да се виждат като някакъв недостатък на определена група автори.

Друго явление, което по-ясно заявява за себе си в последните десетина години благодарение и на Фейсбук, са фенгрупите на някои от наложилите се на литературната сцена след падането на Берлинската стена автори (Георги Господинов, Милен Русков, Калин Терзийски, Момчил Николов…), които понякога влизат в оживени спорове помежду си. Впрочем, отделни подобни групи има и по-рано, те не винаги са свързани със социалните мрежи, поради което са и по малобройни и по-трудно забележими. Подобна група почитатели се очертава още през 90-те около Кирил Кадийски, поддържана не без участието на поета.

Друг тип групирания възникват и около университетите, а и около изявени фигури в тях, нерядко заемащи някакви административни постове. Тези групи са доста аморфни, а и са виждани и коментирани преди всичко от техни критици, понякога неудовлетворени от собственото си присъствие на литературната сцена.

За мен е малко странно, че започналите да излизат още през 90-те литературни сайтове (Словото, Литернет, Литклуб, Грозни пеликани…), някои от тях с по-трайно присъствие от хартиените медии, като че ли не създават някаква своя литературна платформа, която да обединява съмишленици.

Всички изброени дотук канали използват традиционните за литературата медии – книги и периодични издания, литературни четения (с по-новия им вариант „хепънинг“) и фестивали, книжни и електронни медии, в по-ново време и социалните мрежи. Много слабо изследвано е използването на други медии в контекста на литературата. Сещам се за неофициални устни четения, за вицовете (и други фолклорни форми), за песните, за графитите, днес и за мултимедийни инсталации и пр. Имаше и леко кампаниен опит да се стимулира явление, наречено SMS поезия. Спомням си реплика от статия на Бл. Димитрова, която откриваше поезия в някои неологизми в графитите. Очевидният консенсус е че, дори и да имат отношение към литературата, те не са и не могат да бъдат част от „канона“. Все пак, отношението към тях е по-сложно.

Разграничаването между официално и алтернативно предполага и различна поетика. В някои случаи това е така, но далеч не винаги. Опасявам се, че немалко от най-изключените от литературния живот (например лагерниците) като поетика не се различават драстично от образците на социалистическия реализъм. Един по-радикален поглед (на Яна Букова) не без аргументи проблематизира българския модернизъм и постмодернизъм по линията на това доколко той (с някои изключения като К. Павлов, Н. Кънчев и Б. Иванов, които са вписани и в „алтернативния канон“) е адекватен на процесите в другите литератури, в известен смисъл и доколко поетиката му е радикална, ще рече и „алтернативна“ на заварената (вж. Букова 2014; Пенчев 2017). Появиха се няколко реакции, но възможностите за дискусия не бяха изчерпани.

Нетрадиционните пътища, по които се търси контакта с публиката, са свързани с друг възел от проблеми, а и с друг аспект на алтернативността. Успоредно с насочването към субкултурните общности, публиката може да бъде разглеждана като цяло, и да се държи сметка за нейните предпочитания, видени и в числови измерители. На българска почва проблемът не възниква с падането на Берлинската стена, нито дори с провъзгласяването на НРБ, а в известен смисъл – и с учредяването на Княжество България. Винаги съществува известно разминаване между авторите от канона и читателските пристрастия. Това напрежение донякъде е смекчавано от образователната система, която налага каноничните автори, а и от цензурата и държавната политика, която потиска неканоничните. Във времето на НРБ, особено в първите десетилетия това разминаване е по-трудно забележимо, но напълно реално. То всъщност съществува и преди това, когато, може би с изключение на Вазов, и най-безспорните канонични автори не са най-тиражните (извън училищните христоматии и помагала) и най-четените. Държавната машина определя на допуснатите автори от алтернативния канон по-скромни тиражи и по-слабо критическо внимание. И все пак, трудно може да се каже, че те са популярните и обичаните автори извън повече или по-малко тесни кръгове от почитатели. С изключенията, свързани с шумни скандали, тръгнали от остри негативни официални критики и действия по унищожаване или изземване на тиражите. Големите примери са „Тютюн“ (романът всъщност е част от официалния канон) и „Люти чушки“. Към тях, с уговорки, могат да се добавят и други, с несъмнено по-слаб обществен резонанс, както и ранни примери, когато социалистическият реализъм още се налага („Синият залез“ на Павел Вежинов) или практически е загубил своята власт и актуалност („Лице“ на Блага Димитрова).

И така, очертават се няколко линии на разграничаване: 1. Социално поведение (включително и идеологически пристрастия). 2. Публиката, към която творбите са насочени и която ги възприема. 3. Използване на различни канали за достигане до публиката. 4. Поетика. Възможно е да бъдат формулирани и други. Струва ми се, че границата би била най-ясна, когато тези критерии се съчетаят. Но и тогава картината няма да бъде напълно ясна и подредена. Защото и трита критерия са динамични, един автор може да промени социалното си поведение и заявените идеологически пристрастия (по конюнктурни, но и не само по конюнктурни мотиви), може да потърси други канали за достигане до публиката, може е да промени начина си на писане. А може и просто някак да не се вписва в разглежданата дихотомия. Само един, по-безболезнен за споменаване пример – Димитър Талев, писател, едва не загинал в затвори и лагери, а след това – основна фигура в официалния канон, пишеш по-скоро по традиционен начин, въпреки че между първите и класическите му книги има разлика, вероятно той изживява известна идеологическа еволюция, която впрочем очаква задълбочено осмисляне. Още по-сложна става картината, ако литературата се мисли в по-широко ветрило от обхвата между Левчев и Лъчезар Еленков, от една страна, и Николай Кънчев, Веселин Тачев, от друга.

Проблематиката, свързана с алтернативната литература всъщност отвежда до древния проблем за това какво всъщност е литературата и какво е мястото ѝ в съвременното общество. По какъв начин литературата въздейства върху обществото и задължително ли е това въздействие. А то очевидно е свързано с канона – каноничните творби достигат до по-широка публика. Мястото в канона е функция и от извънлитературни фактори – революционна дейност, героична смърт. Други елементи от житейският път на авторите също има значение, било то положителни или негативно, като влиянието на някои от тези факторите може да въздейства и в двете посоки, например активното членство в комунистическата партия. Значение има и наличието на авторитетна група (литератори и/или обществени фигури), които да лансират някой автор.

Очевидни този възел от процеси е сложен, а тяхното по-задълбочено осмисляне, което по условие не може да бъде окончателно, е все още предстои.

 

Литература

Ангелов, Б. Исторически очерк на новата българска литература от Паисия до днес. С., 1924 (2 изд. 1933).
Аретов, Н. Михаил Арнаудов и динамиката на българската литературна историография. Електронно издателство LiterNet, 29.10.2003 https://liternet.bg/publish8/naretov/marnaudov.htm
Аретов, Н. Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления. София: Кралица Маб, 2007 (1 изд. 1994).
Арнаудов, М. Канонът на българската литература. - Пролом, I, № 16-17, 15.11.1922, 493-501. (Електронно списание LiterNet, 16.09.2003, № 9 (46), https://liternet.bg/publish9/marnaudov/kanon.htm)
Балабанов, Ал. Един класик на българската проза (Захарий Стоянов). - Пролом, г. І, 30 юни 1922, кн. 11 – 12.
Букова, Я. Още нещо малко пак за думичката с „П”, част I., в. „Култура”, 21/2014 г.
Български писатели. Живот - творчество - идеи. Илюстрована литературно-историческа библиотека под редакцията на проф. М. Арнаудов. Т. 1 -6. София: Книгоиздателство "Факел", б. г., (1929-1930)
Българският канон. Кризата на литературното наследство. Съст. Ал. Кьосев. София: Ал. Панов, 1998.
Вазов, Ив. и К. Величков. Българска христоматия или сборник от избрани образци по всички родове съчинения. Т. 1-2, Пловдив, 1884.
Българска христоматия или Сборник от избрани образци от всички родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели. Съст. Ив. Вазов и К. Величков. Пловдив, 1884.
Господинов, Г. В пукнатините на канона. Провинции, Аероплани. Лексикони. Пловдив: Жанет-45, 2021.
Дойнов, Пл. Алтернативният канон. Поетите. София: НБУ, 2012.
Забранените писатели. Христоматия по литература за 12. клас. София: Център Хана Аренд, 2013.
Костов, Ст. и Д. Мишев. Христоматия по изучаване на словесността. Т. 1-2, Пловдив, 1888-1889.
Кръстев, Д. Канон и/или агон. Литературноисторическите (ре)конструкции. – В: Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 416-449. (https://liternet.bg/publish8/dkrystev/kanon.htm)
Кьосев, Ал. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературно история и конструирането на националната идентичност. – Литературна мисъл, 1992, кн. 2, 29-38. https://www.slovo.bg/old/lit-mis/199902/akyosev.htm
Лилова, Д. Канонът на феновете:фенфикшънът и новата екология на литературния процес. - В:Новата културна геометрия: уеб.мрежовици, култур-бракониери, кибер агитатори. София: Изток-Запад, 2012.
Маринов, Д. История на българската литература. 1887.
Москов, М. История на българската литература. Търново: Т. Джамджиев, 1895.
Неделчев, М. Двете култури и техните поети. София: НБУ, 2012.
Неслученият канон. Български писателки от 1944 година до наши дни. Съст. и ред. Милена Кирова. София, 2013.
Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. и ред. Милена Кирова. София, 2009.
Неслученият канон. Български писателки от 1944 година до наши дни. Съст. и ред. Милена Кирова. София, 2013.
Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 1-5, 1930-1936 (2 изд. в 4 т. 1976-1978).
Пенчев, Б. Постмодернизмът на 1990-те: имаше нещо, но какво беше? – Литературен вестник, бр. 19, 2017.
Попов, Г. Д. Кратък исторически преглед на българската литература от началото на писмеността до наше време. 1886
Пундев, В. Канонът на българската литература. // Слово, 1922, бр. 205.
Радославов, Ив. Българска литература. 1880-1930. София, 1936. (2 изд. 1947, 3 допълнено изд. 1992).
Самиздат. 1963–1966. Стихове от Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов. Съст. Пл. Дойнов и М. Ангелова. София: Кралица Маб, 2016.
Соцреалистически канон / Алтернативен канон. Съст. Пламен Дойнов, София: Пан, Департамент „Нова българистика” на НБУ, 2009.
Тачев, В. 40 капки черна кръв. 1963. Съст. Пл. Дойнов София: Кралица Маб, 2016.
Тачев, В. Противостоене. Съст. Ив. Цанев. София: Стигмати, 2016.
Тачев, В. Синята сфера. Съст. Ив. Цанев. София: Стигмати, 2016а.
Теодоров Балан, Ал. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив 1896.
Теодоров Балан, Ал. Български книгопис за сто години. 1806 — 1905. Държ. печатница, 1909.
Христоматия по изучаване словесността в горните курсове на гимназиите, петокласните, педагогическите и духовните училища. съст. Ст. Костов и Д. Мишев. Т. 1-2, 1888-1889.

Bloom, Harold (1995). The Western canon: the books and school of the ages. New York: Riverhead Books
Guillory, John (1993). Cultural capital the problem of literary canon formation. Chicago: University of Chicago Press.
Kolbas, E. Dean (2001). Critical Theory and the Literary Canon, Boulder: Westview Press
Morrissey, Lee (2005). Debating the Canon: A Reader from Addison to Nafisii. New York: Palgrave Macmillan
Owens, W. R. (2009), "The Canon and the curriculum", in Gupta, Suman; Katsarska, Milena (eds.), English studies on this side: post-2007 reckonings, Plovdiv, Bulgaria: Plovdiv University Press, pp. 47–59.

1 декември 2022, Прага

 

 

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.