Темата за житейските и творческите връзки на Чудомир с неговите съвременници отдавна ме привлича. Преди време имах възможност да представя отношенията му със Сава Злъчкин (Аретов 2020), в началото двамата са близки приятели и си сътрудничат (по-точно Чудомир сътрудничи на Савата), а след това като че ли пътищата им се разделят. Тук ще се насоча към един епизод от това сътрудничество, на който преди не отделих специално внимание – сътрудничеството на Чудомир в редактирания от Злъчкин седмичен хумористичен вестник „Жило“, от който между от 14 март до 30 май 1910 излизат 12 броя. По това време двамата младежи са постоянни сътрудници на „Барабан“, питах се каква е причината да му изневерят – творческа, финансова, личен конфликт с главния редактор Борис Руменов (Борю Зевзека) или издателя Ст. Хайрлов.

Нека първо припомня кой е Сава Злъчкин, псевдоним на Сава Стоянов Иванов (1882 - 1930) от Сливен, художник, хуморист и бохем. (За него вж. Петров и Гел 2011) Той е няколко години по-възрастен от Чудомир (р. 1890) и идва в София преди него, в Рисувалното училище също е преди него, през 1897 – 1900, но за разлика от Чудомир, не успява да го завърши поради финансови проблеми. Междувременно сътрудничи на няколко хумористични издания („Огледало“, 1903; „Шантиклер“, 1910-1911) и редактира вестник „Сатър“ (1909, 1919-1920) и („Барабан“, 1908-1921).

  

Чудомир и С. Злъчкин, автопортрети

Злъчкин е автор и на няколко кратки комедии, по-известната от които е „Дъщерята на Бай Ганьо и нейните кандидати“ (1921) (вж. и Стаменова 2013-2014), по-късно публикува „Гангрената на България“ (1926), приготвя хумористичния календар „Смехурко“. Произведенията на Злъчкин са в различни жанрове, от стихове ¹ през злободневки до фейлетони, хуморът му е грубоват, често битов, сатирите му са насочени към събития и лица от българския и европейския политически живот, пародиите му се заиграват с утвърдени и по-млади писатели и поети, включително Ив. Вазов. Като че ли единствено към Алеко Константинов отношението е почтително. От друга страна, творчеството на художника Злъчкин не се изчерпва с карикатурите и шаржовете, той рисува и църковни стенописи, при това май не само срещу заплащане. (Ачева 2011)

Злъчкин редактира няколко хумористични издания, но името му се свързва на първо място с „Папагал“ - популярните стенни календари, голям формат, с политически карикатури, излизал под различни имена, първият опит е са 3 броя от 1892, през 1910 заглавието е използвано от С. Злъчкин първо за приложение на „Жило“, след това, под различни имена и с различни редактори изданието излиза с прекъсвания до 1961 г. Злъчкин е свързан с тях от 1910 до смъртта си през 1930 г. Те са приготвяни по модела на „Il Papagallo“ (1873-1915) на италианеца Аугусто Гроси, което се радва на голяма популярност и е последвано от аналогични издания по цяла Европа. Самият Гроси публикува френска версия „Le Perroquet“ (от 1876) и английска версия „The Parrot“. Българският вариант на Злъчкин започва като „[Български] Папагал“ - част от сп. „Жило“ Чудомир участва като художник в дванадесетте му броя от 1910. (Петров и Гел, 2011: 155, 158). За разлика от обичайната насоченост на карикатурите в „Папагал“ към европейската политика, карикатурите на Чудомир интерпретират вътрешни проблеми и отношенията със съседните балкански страни.

* * *

Сава Злъчкин и Чудомир, вече наложени автори в „Барабан“, опитват да организират свои издания. Първо Злъчкин самостоятелно основава вестник „Сатър“ (1 бр. от 1909), в който, по наблюденията на С. Беляева, има карикатури и може би неподписани материали от Чудомир (Периодика, 3, 1994: 679), след това двамата списват - вестник „Жило“, Чудомир публикува карикатури и стихотворения, подписани от Максим Гладний и в „Остен“, но след няколкомесечно прекъсване, през септември 1910 г. двамата отново се появяват в „Барабан“, за да останат в него, с прекъсвания до края на 1916.

Не са точни твърденията, че в „Жило“ „Димитър Чорбаджийски получава псевдонима Чудомир“ (Каменов 1994: 687). С него той подписава карикатура на цяла страница в „Барабан“ (бр. 13, 21 септ. или 14, 28 септ. 1908), след това на две черно-бели карикатури от бр. 15 (5 окт. 1908). Наистина, след това казанлъчанина използва главно псевдонима „Максим Гладний“. През 1910 г. списанието излиза редовно (г. 2, бр. 48-100), но броевете до 83 от 5 септ. 1910, когато Чудомир отново е „барабанист“ (малко по-късно – и Злъчкин) не са запазени и не може да се разбере кога и дали той и Злъчкин са напуснали изданието и има ли някаква конкретна причина за това.

„Жило“ повтаря заглавието е друг кратковременен (9 броя) сатиричен вестник, издаван през 1902 от Любомир Бобевски. Й. Каменов, който почти единствен го е разглеждал по-подробно, го определя като „междинно издание, рожба на честите прегрупирания на хумористичните сили“ и акцентира на големия му „социален и политически заряд“ (Каменов 1994: 683) и критиките срещу Фердинанд, свързва го с „кръвопролитните погроми на властта в Русе… и несполучливите флиртове на Фердинанд със съседните страни за решаване на македонския въпрос“ (Каменов 1994: 684). Към езика и точността на тези твърдения могат да се изкажат известни възражения.

Материалите на страниците на вестника са подписвани с няколко от псевдонимите на Злъчкин, повечето карикатура са подписани от Чудомир, останалите текстови материали са неподписани, като предположенията са, че те пак са дело на Злъчкин, някои – и на Чудомир. В брой 11 е публикувано шеговито стихотворение, в което е назован „редакционния екип“:

Съединението прави силата
1. Нашия директор Лаки,
Що задиря разни каки.
2. Злъчкин Сава фукарата,
Зъл противник на парата –
Той все булка с зестра дири, -
Тридесет години как тримири.
3. Отподир –
е самия Чудомир.
4. Администратора Коста
(и стопанин е), кой доста
Зарад „Жило“ и за нази
До шия в борч загази.

От втория брой на последната страница е посочено: „Издател стопанин: К. Кожухаров – София. печ. „Зем. Знаме“ – София“. Вероятно той е Коста от стихотворението, не мога да разпозная кой е директорът „Лаки“.

Чудомир е основният карикатурист на изданието, подписва се и с инициалите Д. Ч., а вероятно и А. Б. В. Г. Карикатурите на Чудомир са предимно политически, често на тях се появява Александър Малинов, който по това време е начело на правителството на Демократическата партия (1908 – 1911).

 

Ал. Малинов

Друг обект на карикатурите му е Васил Радославов, лидер на либералната партия, през 1910 той е бивш и бъдещ министър-председател. Не липсва и Михаил Такев, лидер на Демократическата партия, по това време министър на вътрешните работи. (Подписът на някои от карикатурите не се чете, а по това време епизодично в „Жило“ се появяват и други карикатуристи – П. Стайков, Е.В., така че авторизирането на неподписаните или неясно подписаните карикатури не е окончателно.)

 

 

 

 Михаил Такев

  

Васил Радославов

 

 

 

Традиционна мишена за карикатуриста е и Фердинанд, от скоро (8 септември 1908) – цар на българите.

Друг интересен обект на негова карикатура е Едуард VІІ, крал на Великобритания, първи от династията Сакс-Кобург-Гота, по-късно преименувала се на Уиндзорска.

 
На няколко места се появява и османския султан Мехмед V (1909-1918), облечен в скромна носия, каквато той май не е носил.

 

При всички карикатури на видни политически фигури, но особено при английския крал, се забелязва реалистичен рисунък, който се съчетава с гротескно засилване на чертите на лицето. И докато Едуард е представен само като портрет, българските политици (а и султанът) често са въвлечени в различни сюжети, като под карикатурата има и текст, който представя ситуацията.

 

Няколко политически карикатури са свързани с така наречените Русенските събитията от 1910 г, които привличат вниманието на пресата. Каква е историята. Двама съседи - 32-годишния българин, вдовец Юрдан Стефанов, баща на шестгодишна дъщеря, и турската девойка Емине Мехмедова (между 16 и 19 години) се влюбват. След време момичето може би дори забременява, двамата решават тя да се покръсти да се оженят. Стига се до съд, избухват вълнения. Християни напада дома на Мехмедови. Полицията отвежда Емине на сигурно място в един от полицейските участъци. Русенският управител се свързва с министъра на вътрешните работи Михаил Такев, който издава заповед да се стрела на месо. Сблъсъкът между тълпата българи и българския кавалерийски ескадрон, командван от генерал Радко Димитриев, се разиграва по време на карнавала на Заговезни (28 февруари).

Русенските събития се разиграват на фона на сложна външнополитическа обстановка. България обявява своята независимост на 22 септември 1908 г., но Великите сили я признават когато на 6 април 1909 г. е подписан турско-български протокол, който гарантира религиозните, гражданските и политическите права на живеещите в България мюсюлмани. За 8 март 1910 г. в Цариград е планирана официална среща на цар Фердинанд (придружен от министрите Малинов, Паприков и Ляпчев) със султана Мехмед V. Русенските събития, няколко дни преди визитата няма как да не ѝ се отразят негативно.

Други карикатури са свързани с битови закачки, те са близки до появилата се по-рано спомената най-ранна карикатура в „Барабан“.

 

 

В последните броеве на „Жило“ се появява Бай Ганьо, в един-два случая практически същата фигура не е наречена открито с името на Алековия герой. Прави впечатление и това, че Чудомир още не е достигнал до характерните за него „нашенци“, дори и Бай Ганьо е по-различен от тях, по-градски, а и не толкова карикатурно представен, както политиците.

Дружбата и сътрудничеството между Чудомир и Савата продължава както в „Папагал“, така и в „Барабан“, където и двамата се завръщат. Появяват се и различни приятелски закачки между двамата, като и стихотворно писмо „Чудомир – Турия“ от Савата:

Защо бе, Чудо, калимерата разтури я
със Борю и ойде във Турия?
Не знайш ли ти, че много са хамали
що под наем биха си гърбеца дали?
Но как да е, Барабан пак зърка,
чефтето си без теб макар че май обърка.
Но как си ти сред дивите хърцои?
Там миткаш ли в Амурските покои?
Щастлив си там, че гладен бар не ходиш,
а Щърка тук съвсем за теб линее -
от ден на ден сюрмах пусталее.
На бас готов е с всякой да се хване,
че в месец два на чироз цял ще стане.
А аз? Ти знаеш какво съм и що радя.
Не смея, брат, в стих да го обадя,
Зер знаш таквос... и муза, па на лира
не рачат хич вонята на безира! …
(Барабан, бр. 180, 15 юли, 1912)

Няколко подобни шеги се разменят след края на Междусъюзническата война и възстановяването на спрялото издание, като по-активен е Савата, който приветства завърналите се фронтоваци, между които е и Чудомир. „Отговор до Чудомир, войник с ботуши, без мундир и то защото е от „тиловото“ (Барабан, бр. 195, 23 юни 1913), „Втори отговор на Савата до Чудото“ (Барабан, бр. 197, 7 юли 1913), „Дойдоха пак. (Щъркелостишие)“ (Барабан, бр. 205, 1 септ. 1913) и т.н.

Закачливите отговори на Чудомир също са приятелски:

Послание първо до Савата –
Старши помощник-редактор на „Барабан“
…
далече си, о, Савле, със мутрата мила,
далече е София от нашия „курорт“.
Добре че си далече от тая дивотина,
за да се не стреснеш, о, Саме жалостив,
от моя вид трагичен, обрасъл в четина,
и в мундир чутовен, почтено кирлив.
(Барабан, бр. 194, 16. 06. 1913; Чудомир 2010: 104)

От един момент и Чудомир като че ли започва да се разграничава от Савата. В публикуваните му спомени и в непубликувания приживе Дневник името на Злъчкин се среща рядко и почти само в изрежданията на имена. Струва ми се, че отдалечаването е преди всичко е естетическа основа, възможно е да е имало и някакъв личен конфликт, но той едва ли е бил решаващ. С оттеглянето в Турия и особено след установяването му в Казанлък, както и при сътрудничеството му в „Зора“ (1932-1940), където той се потапя в света на „нашенците“, Чудомир се отделя от столичната бохема, а и придобива ново самочувствие, което променя начина, по който той гледа на Злъчкин, на Борю Зевзека, а, по-късно, дори и на Константин Щъркелов. И ако в този случай можем да предполагаме какви са мотивите му, то причините краткото бягство на двамата в „Жило“ остават неясни.
Ил. 24

 

Литература

Аретов, Н. Дневникът на Чудомир и неговия контекст. - Електронно списание LiterNet, 14.05.2017, № 5 (210) http://liternet.bg/publish8/naretov/chudomir.htm Също в: Чудомир, другите, годините… В. Търново: Абагар, 2018, с. 135-146.
Аретов, Н. Чудомир и Сава Злъчкин. Раздалечаване. – В: Чудомир между противоречията, Велико Търново: Абагар, 2020, 7-22.
Ачева, Величка. На 8 април 1880 г. е роден Петър Стайков. - http://peshterainfo.com/%D0%BD%D0%B0-8-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1880-%D0%B3-%D0%B5-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2/ (08. 04. 2011)
Беляева, Сабина. Сатър. – В: Периодика и литература. Т. 3. 1902-1910. Ред. Колегия К. Бъклова, Л. Стаматов, Ю. Обретенова. София: БАН, 1994.
Божинов, Ал. Минали дни. София: Български писател, 1958, с. 79-80.
Стаменова, Цветина. „Дъщерята на Бай Ганю“ от Сава Злъчкин.- В: Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.
Каменов, Йордан. Жило. – В: Периодика и литература. Т. 3. 1902-1910. Ред. Колегия К. Бъклова, Л. Стаматов, Ю. Обретенова. София: БАН, 1994.
Димитрова, Веселина. Сатър. – В: Периодика и литература. Т. 5, 1918-1920. София: Карина М, 1999.
Петров, П. и К. Гел. Оперението на българските „папагали“. Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915-1945). – В: Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945. София: Сиела, 2011, с. 149-241.
Стойков, Атанас. Българската карикатура. София: Български художник, 1970.

Научна конференция „Чудомир – познатият Непознат“. Казанлък, 31 март 2023

 

 

Бележки

¹ Скромна подборки от три стихотворения на С. Злъчкин е поместена в сайта „Литературен свят“.

• Предишна
• Следваща