Пенчо Ковачев, Защо се самоубиват поетите.
Хроники за отвъдното в българската литература. С.: Изток-Запад, 2013.

 

Според данни от преди няколко години повече от един милион се самоубиват всяка година, а други 10-20 милиона правят неуспешен опит да сложат край на живота си, значителна част от тях на сериозно, някои – с надеждата, че ще бъдат спасени, а посланието, което оправят към някого - разбрано. Ясно е че проблемът е огромен и има различни аспекти – религиозен, философски, психологически, социален и какъв ли още не. Не на последно място, самоубийството е тема на изкуството, а и съдба за част от създателите му. В изкуството то е разглеждано от различни страни, все пак като че ли в последните около два века налага една романтична, идеализираща, героизираща гледна точка. Самоубийците са нещастни влюбени, неразбрани от обществото индивиди. По-рядко в литературата, по-често в живота те са болни хора (не само психически болни), които събуждат съчувствие.

В още по-голяма степен това се отнася и за „творците”, посегнали на живота си. Практически неизменно те пораждат съчувствие (най-естествената ни първа реакция), а и биват обвити с романтичен плащ на горди страдалци и неоценени гении. Следващата ни, също естествена реакция е да разберем колкото се може повече подробности, да влезе (канени или неканени) в интимния свят на покойника. Склонни сме да проявяваме любопитство, да надничаме в коша с бельото, да съдим лесно за неща, които познаваме само повърхностно. Медиите охотно стимулират този интерес, експлоатират го, бих казал дори, че го формират.

Няма да скрия, че разтворих книгата на Пенчо Ковачев с известна боязън. Дали авторът, известен журналист, не е решил да се възползва от този интерес, без да се интересува от дълбоките пластове на личните драми, които неизменно стоят зад всеки подобен жест. Много бързо, още в началото се убедих, че страхът ми е бил пресилен. Авторът избира средният път между „високата” екзистенциални проблематика и търсенето на пикантерията (ако не бяха възможните нежелани политически асоциации бих казал и чия е фразата за „средния път”). Този среден път повежда читателите из криволиците на българската литература от последните 100 – 150 години.

Книгата с интересно заглавие, макар и не съвсем точно – в нея не става дума само за поети, а за някои от героите авторът не вярва, че са се самоубили (Гр. Ленков), за други се колебае (Хр. Банковски). Актът на самоубийството е поводът П. Ковачев да ни разкаже за писатели, повечето от които отдавна цени. Отделните глави имат обща структура – в началото се представя фаталният край, следва връщане към живота на поета, цитират се представителни негови творби, разглежда се пътя му в литературата и в края се стига до фаталния жест, като се търсят мотивите, въвеждат се гледните точки на близки и познати. Всяка глава завършва с подбрани източници, някои от тях малко познати или забравени. Но особено ценни са сведенията, които авторът черпи от разговорите си с писатели и техните семейства. Старите приятелства и познанства, уважението към хората на перото и техните семейства, дискретно поставените въпроси отварят много врати пред П. Ковачев, осигуряват му достъп до предсмъртни писма и различни непубликувани текстове.

Отношението към източниците, особено съм спомените, е рационално и скептично, не без основания. По повод публикуваните спомени за Пеньо Пенев авторът подхвърля, че те са „трогателни, противоречиви, някои – доста съмнителни”. Бих добавил, спомените са жанр, който изкушава да се самоозариш с отразената светлина на големите.

Едно от несъмнените достойнства книгата е че тя ни връща към литературата, в един момент, в който, за добро или за зло, художественото, а и всяко писано слово губи територия и престиж. Не само у нас.

Един по-общ въпрос се въртеше в главата ми докато дочитах книгата, а и след това. Каква е всъщност българската литература, която ни представя П. Ковачев. Дали той се стреми да пренареди йерархиите, да въведа нови ценности, или предпочита да остане при съществуващия ред. Някъде в отзивите прочетох, че това е

книга за истинския писател. За разлика от графомана, който иска да живее вечно и да обира всички лаври, убеден, че е сътворил поредния шедьовър, истинският писател е постоянно измъчван от съмнение.

Може и така да се каже, въпреки че графоманите, вероятно също страдат и по правило се смятат за недооценени. Повърхностното ми впечатление, че П. Ковачев се придържа към „канона” на съвременната българска литература, не е съвсем точно. Най-малкото защото ценностите, които той разглежда или просто споменава при съвременниците, са наложени не само и не толкова от традиционните институции, носители на власт /авторитет – творчески съюзи, официална критика, музеи и пр., а в не по-малка степен от читателите и особено от институцията на писателското кафене. Оттам като че ли идват и въведените от него писатели, които не се радваха на кой знае каква институционална почит – Григор Ленков, познат на първо място като блестящ преводач, или Тодор Велчев. Сред предишните поколения Иван Ст. Андрейчин и Никола Ракитин също са писатели, останали във втората редица, за Т. Пеев да не говорим. Кафената и клубовете, не само писателското, наричано от някои „При сивия поток” са интересен феномен, който предлага свои ценности, своя йерархия. То (писателското кафене) си има своя митология, то заслужава внимателен анализ, а лансираната от него представа едва ли трябва да се приеме на доверие.

С новата си книга П. Ковачев се нарежда сред популярни в медиите литератори като неговия редактор Р. Тахов, като П. Величков, К. Зографова и още един-двама. Така както с предишната си книга – „Пегас се смее с глас” - той навлезе в един жанр, наложен преди десетилетия от Ив. Богданов. А аз съм го запомнил като автор преди със сладкодумните му документални книги за българското кино.

И накрая, България, казват, била „страната на убитите поети”. Не знам дали е така, не знам и дали посегналите на живота си български са много или малко. Искаше ми се да допълня тъжния списък на П. Ковачев, но не си спомних за друг безспорен казус. Поетите често се разделят с живота преди да са достигнали до естествения му неминуем залез. Понякога те доброволно тръгват към смъртта по други пътища, понякога насочват пистолет не към себе си и така предизвикват фаталния куршум. Понякога се отказват от поезията, а понякога упорито крепят неконсумирания си брак с нея. Но това са други тъжни истории, които чакат своите изследователи.

Слово при представянето на книгата – Софийската градска художествена галерия, 6 февруари 2013.

 

П.П. Може би все пак да напомня за един неуспешен трагичен жест на Мехмед Карахюсеинов през 1985. Но той като че ли не отговаря на казионните критерии за "поет".

• Предишна
• Следваща