Чавдар Ценов Кучета под индиго. (Роман) София, Рива, [2012].

 

Категорично харесвам прозата на Чавдар Ценов, но ми е трудно да пише за него. Сигурно голямата част от вината е в мен, но ми се струва, че част от нея е и на автора. Той не е от писателите, които крещят, които се насочват към актуални жанрови и проблеми или заявяват някаква „ясна гражданска позиция”. По-скоро обратното, Чавдар като че ли се пази от злободневното и модното, заобикаля го, гледа го отстрани с иронична усмивка. В първите си книги открито експериментираше с езика, дори с графиката на текстовете си, но сега като че ли се е поотдръпнал и от това.

Но какво тогава е „Кучета под индиго” и защо го харесвам? Лесната част от отговора е роман, първи след няколко сборника с разкази; нататък става хлъзгаво. Би могло да се каже, че „Кучета под индиго” разказва интересна човешка история, разказва я свободно, не държи да има особено напрежение, не ни увлича с някакъв особен засукан сюжет; събитията следват своя ход „като в живота”, развръзка май няма, както и кой знае каква игра с формата.

Доста повърхностен прочит. Всъщност всичко това го има, но в един втори план, а привидно непретенциозно предадената история има своята здрава структура. Романът може да бъде прочетен като любовна история, героят сякаш я очаква, нещо подобно е започнало преди години, после чувствата се разгръщат (Стендал го нарича „кристализация”, дори май различаваше първа и втора), достига се до някаква кулминация, предадена детайлно, но дискретно, после… После следва раздялата и отворения финал.

Това ли било? Не, не е (само) това, далеч не. Дори бих казал, че това е само основата. Над която е изградена разгърната картина на днешния ден. (Не намирам начин да избягам от омръзналото ни клише, а би трябвало да може.) Само че това като че ли не е точно картина, не е само изображение, а платно, видяно през очите на днешната литература, не без съзнателно дистанциране и при всички случаи – без лесни присъди и „изобличаване на недъзи”. Иначе доста неща си ги има – и врачка, и новобогаташи, и мизерия и посткомунистически нрави, и емблематичните за времето на зрелия социализъм сюжетни елементи и битови детайли. Май само мутрите (почти) ги няма. Но всички те са леко изместени от стереотипите, познати от литературата, от медиите, от ежедневното мислене. Писателят се опитва по-скоро да разбере, отколкото да осъди.

Споменах нещо за поотдръпване от експеримента и успокояване на езиковите игри. Но в никакъв случай не става дума за отказ от тях. По на рядко Чавдар продължава да вмъква познатите на читателите му иронични фрази и конструкции. Но интересът му сега е насочен в по-голяма степен към цялостни композиционни решения, които винаги са ме привличали при големите майстори. Внимателният читател със сигурност ще забележи как сходни, да не кажа идентични истории се повтарят, как те са ситуирани в различно време и различна среда, как взаимно се допълват и тълкуват. Лекомислено обявих „Кучета под индиго” за любовен роман, но това е и роман за изчезнал ръкопис (да не посочвам образците), роман за бащи и деца (друга възможна аналогия), за отсъстващия баща – един колкото битов, толкова и психоаналитичен елемент. Ако щете и, дано не прозвучи патетично, за смисъла на живота и житейските цели. И за индигото, разбира се, то изчезна като канцеларски артикул, но в джаза (пък и в литературата) актуалността му не намалява.

Литературен вестник, № 21, 05-11. 06. 2013

• Предишна
• Следваща