Кристин Димитрова, Ефирни песни и тайни служби.
Образът на България в британската американската и англоканадската преса през периода 1980-2000 г. София: Колибри, 2015.

Познавам отдавна и ценя високо Кристин Димитрова като опитен преводач, интересен поет, белетрист със собствена физиономия, както и като журналист и публицист. Познавам и съм цитирал и някои от публикациите ѝ по темата на труда, които преди време представляваха много приятна изненада за мен. Всъщност изненадата не би трябвало да е прекалено голяма, тъй като във всички области, в които се изявява, Кристин Димитрова показва завидна, но ненатрапчива ерудиция и подчертано лична гледна точка. А публикациите ѝ се появиха след престоя ѝ в САЩ, който несъмнено е бил плодотворен, освен всичко друго, и като овладяване на една относително по-малко позната по това време у нас, особено сред литераторите, проблематика и методология – контент анализа на медиите. Чувствам се задължен да поясня, че през последните години този тип анализи се развиват бурно и успешно у нас, както от социолози и изследователи на журналистиката, така и от хуманитаристи с по-друг профил, а и, подчертано интензивно, от неправителствения сектор.

Трудът „Ефирни песни и тайни служби. Образът на България в британската американската и англоканадската преса през периода 1980-2000 г.” е свързан с дисертацията на Кр. Димитрова. Казвам „свързан”, т.к. печатният текст е с ново, „по-атрактивно” заглавие, освободен е от част от бележките, изчезнали са и някой характерни за жанра дисертация елементи, заглавията на главите също са променени. Но и в двата си варианта трудът е значимо и ценно изследване, което несъмнено ще бъде посрещнато с интерес от различни групи читатели, не само от професионалните изследователи на медиите. Всъщност проблематиката, свързана с медиите, далеч не изчерпва обхвата на труда. За мен поне не по-малко важна страна в него са наблюденията върху изграждането на образа на другия и мотивите, които стоят зад това изграждане. А също и очакванията, които тукашната публика има към изградените другаде свои образи. Трети тематичен кръг, които присъства по-дискретно, е българската култура (история, обществен живот, икономика и пр.), видени след корекциите, които следват от критично огледаните образи, изградени от другите. Във всички тези посоки книгата приканва читателите си към диалог, който обещава да бъде не само интересен, но и полезен, струва ми се – и за двете страни.

Още нещо за проблематиката. Така наречената „имагология” (Величко Тодоров дори се опита да лансира варианта „имагинистика”) има своите традиции у нас, особено при разглеждането на образите на другия в българската литература и други текстове. Има натрупан значителен корпус от наблюдения върху по-стари текстове – пътеписи, истории, дипломатическа и частна кореспонденция, литература, не на последно място – преса, и пр. Надявам се изследвания да продължат и да се насочат към пресата и в други страни и на други езици – френски, немски, руски, защо не – полски, чешки, сръбски, турски и пр. От друга страна, печатните медии отдавна не са сами, можем да се запитаме и дали са водещи. Бих казал, а и защо само медиите, пътеписите, научните трудове, литературата и киното също са интересен обект (и тяхното изследване отдавна е започнало). Очевидно е, че насочването към източници на други езици и от други сфери ще даде възможност за плодотворни сравнения и ще допълни и прецизира общата картина.

Трудът на Кр. Димитрова е отлично структуриран и основателно предвижда не само да бъде четен, но и да бъде препрочитан и използван за справки. На това се дължи целенасочената структурна еднотипност на двете основни глави – трета и четвърта.

Уводът аргументира избора на проблематиката, пояснява хронологическия обхват и целите, които авторът си поставя. Първата глава разглежда сравнително сбито „предисторията на репрезентациите на България” и естествено стига до ролята на Великите сили. Единствената принципна препоръка, която бих отправил към текста, е за по-категорично дистанциране от обекта и отказ от гледната точка „ние”, която се забелязва още тук и продължава в целия текст. Например: „В този текст сме само изостанали, но не и неспособни…”. Вярно е, че на много места тази конструкция позволява изграждането на интересни фрази („Тук далеч не сме толкова “други”, колкото ни предстои да станем.”), вярно е и това, че човек не може напълно да излезе от собствената си гледна точка, но подобен опит, струва ми се, не би бил безполезен. В сходна посока е насочен и въпросът доколко анализираните медийни текстове са директно свързани с държавата, в която са публикувани.

Втората глава – „Да прелистим стария вестник: Репрезентации на България от предвоенното минало” – представя познатите, но може би недокрай осмислени граници, които Западът (не само англоезичната преса) чертае на своите ментални карти. Те са внимателно проследени и анализирани от Кр. Димитрова, която стъпва на основните теоретични изследвания, които като цяло са свързани с по-ранните периоди и са необходими като въведение в разглежданите явления от края на ХХ в. Трудът не би загубил и от привличането на интересната и широко дискутирана идея за т. н. „Nesting Orientalisms”, лансирана от Милица Бакич-Хейдън, която вижда проблема в малко по-различна светлина от М. Тодорова.

Третата глава подробно изследва англоезичните медийни образи на България през 80-те години на ХХ в. Полезно и интересно е въведението, което представя изкованите в България експортни образи на своето и въвежда интересна база за сравнение, като Кр. Димитрова е еднакво критична (и иронична) и към двата типа образи, всеки от които има своите политически мотивировки, до голяма степен едни и същи, но с обратен знак. Кр. Димитрова основателно изтъква предпочитанията на англоезичните медии (а и на западните като цяло) към автори, ситуирани извън България.

Колкото и да му се иска на човек, няма как да възрази на точните изводи, че през този период (а и не само през него) образите на България заемат маргинално място в англоезичните медии, като цяло са политически мотивирани, повърхностни, съсредоточени върху няколко фигури и събития (убийството на Г. Марков, атентата срещу папата); в сферата на културата на преден план излизат несловесните изкуства (музика, балет), фолклора (впрочем, виждан също доста повърхностно) и археологическите обекти.

Изводите на Кр. Димитрова до голяма степен съответстват на интуициите, които всички ние имаме, приносните моменти са в аргументацията им, както и в осмислянето на общата картина. Важни са наблюденията върху различията между британските, щатските и канадските представи, както и обясненията за тези различия. Ценни са наблюденията върху няколко интересни текста, които авторката е открила и представя задълбочено и интересно. За 80-те години това е на първо място пространния пътепис на Нора Белоф.

Много интересни за мен бяха наблюденията върху промяната на англоезичните медийни образи, която настъпва след падането на Берлинската стена (четвърта глава). Тук изводите решително надхвърлят предварителните ми интуитивни представи, а авторката проследява интересна крива в еволюцията, която не се изчерпва със завоя, мотивиран от събитията, условно казано, от 1989 г. Ценностната гледна точка частично се преобръща, интересът се засилва, достига до своята кулминация и постепенно намалява, а стереотипите и предразсъдъците минават на заден план, но не изчезват. Интересни са наблюденията върху разширяването на обхвата на българската история, представяна в англоезичните медии, разширяване, което, както забелязва и Кр. Димитрова, едва ли обхваща всички периоди и значими явления, които българската историография разглежда.

Вниманието е привлечено и от наблюденията върху представянето на „контракултурата”, и разминаването на англоезичните и българските гледни точки. Сравнението дискретно, но успешно е насочено и към ако не промяна, то към преосмисляне на български явления от сферата на популярната култура. А и на културата с претенции да бъде „висока”. Към подобни изводи по отношение на балканското кино достига и авторитетната му изследователка Дина Йорданова; фигура, донякъде и от известна гледна точка сравнима с Ю. Кръстева и Цв. Тодоров от предишното поколение, които присъстват в изследването на Кр. Димитрова.

Един от фокусите в главата е задълбочен и критичен анализ на едно интервю на Ю. Кръстева, които, както и интерпретацията му, наистина заслужават специално внимание. Същото важи и за представянето на д-р Г. Лозанов (най-популярния в англоезичните медии български учен), историята на майор Томпсън, която познавах съвсем бегло, и пр.

Подобни представяния обикновено завършват с някаква положителна оценка на езика на труда. В случая обаче това няма да е обичайното клише, тъй като езикът на Кр. Димитрова е напълно достъпен, за разлика от често срещаната (псевдо)научна терминология и книжни конструкции, а блестящият стил на места е дискретно ироничен. Отлични са и преводите на многобройните цитати от вестници и научни текстове.  

• Предишна
• Следваща