Емил Найденов. То. Варна: 2014.
Иван Василев. Балкански кръгове. Историческа приказка. Смолян: Пинта-Ком, 2015.
Камен Михайлов. Мемоаристиката на ранните руско-турски войни. 1768 – 1830. София: Изток-Запад, 2015.

 

До мен едновременно достигнаха три книги, публикувани практически от авторите им, независимо от това, какво е отбелязано в карето. Трите са много различни, като всяка от тях е интересна по свой начин. Трудно ще ги намерите в книжарниците (вкл. и онлайн), което като че ли влиза в противоречие с традиционната представа за книга. И за трите е жалко, защото те наистина ни казват нещо, дали ще го приемем е друг въпрос.

Не съм голям познавач на поезията, затова ще бъда пределно лаконичен. Стиховете на Емил Найденов ми допадат, прочетох ги с интерес, сега се връщам към тях. Причината вероятно е в това, че те потапят читателя в настроения, които са ми близки (надявам се – не само на мен). Винаги съществува риска да объркаме автора с фигурите, които присъстват в поезията му – те са близки, но по условие не се припокриват. Същото важи и за читателя – споменах, че настроенията ми са близки, но още докато четях стиховете се запитах – това картини на реални или желани мои преживявания ли са.

Всичко започна
в мръсния бар
от който ме изхвърлиха

Не знам за Емил Найденов, но мен май не са ме изхвърляли от барове, били те чисти или мръсни. А май ми се иска. Не само за да мога след това да подхвърля ефектния финал:

Не може да обичаш Буковски
и да си щастлив

задълго

Иска ми се да можех да говоря като този поет спокойно, умно, ерудирано, въздействащо. Но и това ми желание едва ли ще се изпълни. Иска ми се обаче да вярвам, че Емил Найденов ще намери читатели, не непременно многобройни, но хора, които ще разберат деликатните му алюзии, хора, с които би седнал някоя вечер, с които биха си споделяли разочарования, поражения и редки моменти на умерена радост. И с които ще гледат към хората, които минават край тях. С разбиране, съчувствие, почти безмълвно и не без щипка ирония.

* * *

С „историческата приказка” на Иван Василев сякаш трябва да ми е по-лесно. Творбата има сюжет, който е от интересно време, което се очаква да познавам. Книгата също не е обемна, може да се прочете на едно сядане (все пак, по-добре е на две-три, за да не си пропусне някой от интересните завои в сюжета, а и в мисленето на автора).

„Балкански кръгове” несъмнено е актуална в няколко отношения книга. Проблематиката ѝ (или може би по-точно средата, в която се разгръща сюжетът – балканската общност от ХІХ в.) е активно и разпалено обсъждана в последно време, а и по-рано. Мяркат се и реални исторически лица, които привличат вниманието – например Мидхад паша. Не по-малко интересен и актуален е начинът, по-който е изградено повествованието. С основание в послеслова на М. Шнитер се споменава магическият реализъм. Авторът заплита в увлекателен възел фолклорни елементи (не непременно от познатите и в някаква степен банализирани мотиви), реални и предполагаеми събития, невероятни и делнични случки. Съзнателно фрагментарни, прескачащи назад и напред във времето.

Този тип повествование приближава автора до търсенията на немалко значими български автори от последните поне петдесетина години, всъщност и по-рано, но за да не затъвам в изреждане на имена бих споменал Георги Марковски („Хитър Петър”), в някаква степен и по различни начини „Балкански кръгове” се приближава до високо ценените и бурно обсъжданите в последно време „Възвишение” на Милен Русков и „Калуня каля” на Георги Божинов. А, след като декларирам конфликта на интереси, ще си позволя да спомена интересните търсения в сходна посока на Боряна Христова („Да преминеш по сенчестата пътека”) и Евгения Иванова („Фото Стоянович”, „Планът Константинопол”).

* * *

Третата от разглежданите книги малко парадоксално излиза с марката на сериозно издателство, но е с най-много технически и правописни грешки. Проблемът ѝ е изключително интересен и актуален, Камен Михайлов е събрал значителен материал, който заслужава вниманието на специалистите и до голяма степен преобръща популярните представи за отношението на Русия към българите. Практически непознатите и на специалистите мемоари на руските офицери от войните от втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в. документират една важна гледна точка към Балканите, която само частично се покрива с официалната политика на империята. Авторът предлага своя типология на проблемите, които извлича от текстовете и свои тълкувания, които биха спечелили от съобразяването с натрупаната вече сериозна литература за външните образи на европейския югоизток, ако се въздържаха от патриотични увлечения и градяха по-безпристрастна аргументация.

Трима автори отправят директно своите послания към читателите. Надявам се, да достигнат до избраната публика. Пожелавам им го. Въпреки неясния, вероятно символичен тираж, не без подкрепата на сериозни лобита, изследването на мемоаристиката на ранните руско-турски войни ще изпълни първата си функция - академичното израстване на автора. Много бих искал трудът на К. Михайлов да породи дискусията, към която основателно се стреми. Подобна дискусия има потенциала да стане същностен елемент от уточняването на картината и преосмислянето на утвърдени исторически представи. Исторически ли, та те са си напълно живи, дори прекалено активни и днес, когато споровете за Русия се разгарят с нова сила. А и гледните точки понякога преминават през драстични промени, които дори е трудно да бъдат осмислени, още по-малко – обяснени.

Споделих вече надеждата си, че стихосбирката „То” на Емил Найденов ще намери своята публика. Същото пожелавам и на Иван Василев, но, за съжаление, не съм прекалено голям оптимист. Не само защото „Балкански кръгове” според жанра си предполага повече читатели. Но и защото, да повторя – за съжаление, трудно виждам пътя на един несвързан с институции и влиятелни литературни групи автор от Смолян до по-широка национална аудитория. Но това е тема за друг, дълъг разговор.

• Предишна
• Следваща