Мария Пипева. Своето в чуждото, чуждото в своето: Българските преводи на английска детска литература.
София: УИ Св. Климент Охридски, 2014, 272 с.
Корнелия Славова. Американската драма на българска сцена: театърът като превод на култури. София: Полис 2014, 320 с.

Заглавието на този преглед звучи суховато, но е точно, а и сравнително кратко. Трудно ми е да намеря кратка и ефектна формулировка за наблюденията си върху две важни за мен книги, които са едновременно близки по проблематика, а и методология, но разглеждат българското възприемане на явления от различни сфери на културата, свързани с различни национални традиции.

Монографията на Мария Пипева "Своето в чуждото, чуждото в своето: Българските преводи на английска детска литература" е ерудирано, компетентно и полезно издание. То представлява несъмнен принос в осмислянето на няколко явления - рецепцията на английската литература в България, развитието на детската литература (в България, а и в европейски контекст) и, не на последно място - в предлагането на актуални литературоведски инструменти за анализиране на процеси в литературата и културата.

Първата глава на труда въвежда в използваната "теоретична рамка и методология", като М. Пипева разглежда теоретичните конструкции на няколко сериозни изследователи (на първо място Итамар Евен-Зохар, Зохар Шавит, Гидеон Тури, Лорънс Венути, Антоан Берман, Антъни Пим), посочва както плодотворното в техните идеи, така и разминаванията помежду им, и доста успешно изгражда своя подход към българските явления (нещо което трудно се отдава на много други изследователи). Българската хуманитаристика от години използва идеите на Пиер Бурдийо, идеите на Антоан Берман също не са непознати на част от изследователите. Под някаква форма у нас се дискутират и добре поднесените в труда концепции за "репертоар", "преводни норми", "адекватност и приемливост" и пр. Заслугата на М. Пипева тук е извличането на адекватното им дефиниране от трудовете на други изследователи, съгласуването им и успешното им насочване към български материал.

Втората въвеждаща глава представя развитието на представите за детето и детската литература в български контекст. Наблюденията са точни, интересни и целенасочено, осъществени са в адекватно широк социален, културен (а, бих казал, и политически) контекст. Още тук се очертава и едно друго важно достойнство на труда - избегнати са както подценяването на "своето", така и наивното му надценяване. Много внимателно М. Пипева открива, наред с различията, и сходни идеи и процеси, развивали се без непосредствен контакт, без да са резултат от някакво влияние, в английската и българската култура. Друго несъмнено достойнство на труда е намирането и адекватното използване на немалко "странични" източници - не само критически текстове, интервюта и спомени, но и дискусии в интернет форуми, а дори и неформална анкета с дъщеря на преводачката Вера Славова.

Особено интересни са разделите, посветени на ключови автори и творби - Р. Киплинг, "Алиса", "Мечо Пух", "Питър Пан". Всяка от тях представя сбито, но задълбочено особеностите на творбите и рецепцията им в британска (и европейска) среда, като държи сметка както за първите реакции, така и за актуалните днешни анализи. По-разгърнато е представено българското им възприемане, основните фигури (не само преводачи, но и критици, издатели и пр.), стратегиите, към които те (съзнателно или несъзнателно) се придържат, възможността или невъзможността за други подходи, мотивите, които стоят зад едно или друго решение, развитието на рецепцията им, представена във връзка с развитието на културната среда. Тук се разкрива и ефективността на въведените в началото концепции за "репертоар", "преводни норми", "адекватност и приемливост" и т.н. Предложени са и множество внимателно подбрани паралелни текстове, които илюстрират не просто сполуките или несполуките в конкретните издания, а преводаческите стратегии и възможности, нормата на възприемащата култура, представите за допустимост и т. н. Развитието е видяно в широк културен и социален контекст и то основателно не е представено като някакъв постоянен възход, нито като резултат от качествата на отделните преводачи.

Монографията на Корнелия Славова Американската драма на българска сцена: театърът като превод на култури представлява сериозен, задълбочен и ценен труд в една малко изследвана област. В първата глава и тук е очертана "теоретичната рамка", като авторката изразява предпочитанията си към "културологично ориентирани теории" в театрознанието (Сюзан Баснет, Андре Льофевр, Патрис Павис и др) и преводознанието (отново и с основание Итмар Евен-Зохар, Лорънс Вентури, Антоан Берман и др.). Тук е мотивиран и разгърнатата при конкретните наблюдения амбиция акцентът да падне върху "превода на култури / културния превод" (cultural translation), допълнен от използването на методологията на джедър изследванията.

Анализът на различните подходи, които след това са умело използвани, ме изправи пред един въпрос, който много пъти съм си задавал и на който нямам еднозначен отговор за себе си - какво всъщност се възприема в един конкретен рецепционен акт - чужда национална (регионална) култура, жанра, текста, автора. Вероятно някакво съчетание от всичко това, но това съчетание не е постоянно, а пропорциите са трудни за установяване.

Конкретните наблюдения логично започват с навлизането на американската драма в Българи и рецепцията на Юджийн О’Нийл, случили се сравнително късно и свидетелстващи за това, че американската култура (и в частност - драматургия) трудно и не веднага придобиват висок статут в очите на европейците (не само на българите и източноевропейците).

След главата, посветена на "Американската драма в контекста на новия социалистически театър" - един проблем който основателно преминава през цялата книга, вниманието се насочва към богатата и интересна рецепция на Артър Милър. Публикуваният превод на "Смъртта на търговския пътник" дава възможност на К. Славова да предложи внимателни и точни наблюдения върху адаптирането ("одомашняването") на текста.

Главата "Ефектите на кривото идеологическо огледало: парадоксалният успех на "Двама на люлката" от Уилям Гибсън и "Всичко в градината" от Джайлс Купър / Едуард Олби на българска сцена" предоставя на К. Славова възможност да се насочи и към по-популярни образци на американската култура и отново да предложи задълбочени наблюдения както върху творбите сами по себе си, така и върху тяхната рецепция отвъд Желязната завеса. Тук е маркирана и постановка на "Случка в Уест Сайд" от 1964 г., която би могла да стане основа за наблюдения върху доста проблематичната, струва ми се, рецепция на жанра мюзикъл, като причините едва ли се изчерпват с идеологическия диктат, вероятно те са свързани и с подготовката и представите на българските театрали от епохата, а до голяма степен - и днес.

Закономерен акцент в труда е рецепцията на Тенеси Уилямс, която преминава през интересно развитие, през различни режисьорски и преводачески интерпретации. "Трамвай Желание", пиеса, която се радва на значителен интерес и в България, има три превода (единствено тя от американската драматургия, поне засега). К. Славова отново предлага интересни сравнения, които целенасочено оставят на заден план чисто езиковата страна и се насочват към превода на култура и различните преводачески стратегии на Любен Сечанов, Григор Павлов и Евгения Панчева (свързани и с времето, по което те са осъществени).

Още при представянето на рецепцията първия американски автор, достигнал до българската сцена, се забелязва умението на К. Славова да представи сбито, но в пълнота и без да налага свои предпочитания, развитието на рецепцията на същия автор в САЩ и в Европа и дебатите, които той поражда.

Интересна е разгърнатата рецепция на Едуард Олби, към която К. Славова се връща в седмата глава на труда, която проследява процеса практически до наши дни. Сравнително многобройните български постановки дават възможност на авторката да проследи интересни развития, съпоставени с аналогичните процеси в други части на света, и да ги разгледа в техния широк културен контекст. Отрезвяващи спрямо скептицизма по отношение на българските намеси в текста са посочените в труда аналогични прояви не само в САЩ, но и във Великобритания, където, оказва се, "цензурирането на театрите чрез Кралските служби просъществува до 1968 г.")

Когато навлязох в труда, с изненада констатирах колко недостатъчни и частични, а и несигурни са източниците, с които разполагаме днес. При това по отношение на ХХ век, който безспорно е най-добре документираната епоха от миналото. По отношение на рецепцията на американския театър в България обаче изследователят има достъп до съвсем малко публикувани преводи, малко повече непубликувани, но запазени в архивите на театрите, до относително многобройни, но доста стандартни и подвеждащи критически текстове, до програмите на повечето спектакли и с личните си впечатления, които естествено имат ограничен времеви обхват. При това изминалите години няма как да не оставят някакъв отпечатък върху тях. Могат да се добавят и шепа спомени и други текстове на актьори и режисьори, появили се в по-ново време, всички те нелишени от субективизъм, а и от духа на времето, в което са писани и публикувани. Отчайващо малко са обаче данните за възприемането на постановките от публиката. К. Славова съвестно се позовава на статистиката за броя на представленията, можем да приемем, че при постановките на американски пиеси организираните посещения (които несъмнено деформират картината) са пренебрежимо малко, но мотивите за интереса (или отхвърлянето) им са неясни.

Вероятно става дума за смес от различни мотиви - следване на препоръките на казионната критика или обратното - интерес към онези елементи, които казионната критика отхвърля, липса на алтернативен избор, своеобразно имагинерно бягство от тукашното или осъзнат или неосъзнат снобизъм и следване на някаква мода. За мен поне крайно интересният въпрос за пропорцията между тези и други мотиви остава неясен.

Едно от средствата, с които К. Славова в някаква степен компенсира тази оскъдица, е последователното позоваване на рецепцията на същите творби в други култури - британската, но и испанската. И, разбира се, най-полезни са сведенията за руската и въобще източноевропейската рецепция. Издирването и внимателното интерпретиране на подобни сведения е едно от сериозните достойнства на труда, което не се среща често в компаративистките изследвания, които често се задоволяват с наблюдения върху двете култури - на източника и на възприемателите.

В "заключителните думи" на труда К. Славова съумява да изведе и да формулира ясно няколко общи тенденции, свързани с идеологическия и естетически диктат над американската драма, който води различни "изкривявания и парадокси": унифициране на авторите с етикета критици на капиталистическото общество, заличаване на жанровото многообразие, разместване на оценъчните парадигми, изличаване на американския контекст и др.

В началото с особен интерес и усмивка четях цитатите от критическите отзиви, особено от първите десетилетия след Втората световна война, изпълнени с клишета и съмнителни интерпретации. В един момент усмивката бе изместена от по-миньорно настроение, когато се стигне до текстове на ценени от мен (мисля - и не само от мен) автори, които в някаква степен и по различен начин следват конюнктурата (Вл. Полянов, Цв. Стоянов, А. Натев и др.) Наблюденията на К. Славова са обективни и, струва ми се, не спестяват истината. Друг е въпросът, че днес е практически почти невъзможно да се разбере в каква степен подобни текстове са искрени, в каква степен служат като индулгенция за интереса към западните автори, или просто удобно попълват библиографията на критиците.

Интересна тенденция, която К. Славова констатира, е бързото овладяване на театъра от новата власт веднага след 1944 г. В други области - книгоиздаването, разпространението на филми - процесите като че ли протичат по-постепенно и до национализацията (1947) пътят американската литература, а и американското кино до българската публика не категорично отрязан. Да добавя и това, че в България по това време (1944-1947) действа Съюзническата контролна комисия, в която, разбира се, участват и представители на САЩ.

Сходен е случаят и с Перестройката, условно казано - 1985-1989 (на едно място трудът предлага друга хронология). Тя като че ли също оказва по-слабо въздействие върху театъра, отколкото върху други области на културата.

Една от малкото бележки, които имам към текста, е последователното странно изписване на името "Хрусчов". На места читателят може да се запита дали позоваването на теоретичните концепции и използването на тяхната терминология при конкретните наблюдения винаги е необходимо.

Чувствам се длъжен да завърша с адмирациите си към практически едновременната поява на три много сериозни труда на колеги от катедрата "Англицистика и американистика" на Софийския университет, посветени на рецепцията на англоезични културни явления - трудовете на Мария Пипева, Корнелия Славова и Владимир Трендафилов (Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България, София, Колибри, 2015). Много интересно би било да се потърсят както сходствата в методологията на тримата изследователи, така и индивидуалните им предпочитания към различни възможни интерпретационни подходи. И трите труда, в най-голяма степен монографията на К. Славова, косвено ни убеждават, че изследванията несъмнено ще спечелят от други трудове, посветени на рецепцията на англоезичното (и особено - на американското) кино на популярната култура.

Библиотека, ХХІІ (LXI), № 4, 2015, с. 118-122.

• Предишна
• Следваща