За авторитетите по начало се пише трудно. Агиографските похвали не са препоръчителни – водят до свеждането на описваната фигура до тъповато клише за рецитиране от второкласници. Глорифициращата стратегия подлага на риск стойността на обекта – крайностите имат свойството да: едно – не носят значение; и две – да се трансформират лесно една в друга, обезсмисляйки титаничните имаготворни усилия. (…)

Не са приемливи и прекомерно критичните думи – в тях лесно се разпознава злобата на нищожествата, решили да си го върнат тъпкано на „големия“, да придобият слава чрез „рушене на митове“ – безотговорно, доколкото на мястото на вече утвърдените влиятелни фигури обикновено не се предлагат алтернативни. Да, никак не би било зле все пак да има референтни стандарти, по които да премерваме актуално своето равнище. (…)

Мъчно ще върви и предстоящият текст. Ако някой очаква слово, безупречно изваяно като елинска статуя, то покорно прося мигновено да пренасочи вниманието си към друго четиво. Не, не диря снизхождение – убеден съм, че има въпроси, чиито емоционален заряд прави писането трудно подредимо, слабо податливо на структуриране, далеч по-хаотично от желаното. Прочее, следващите редове ще изпитат търпението ти, читателю, в още един поглед – ще става дума за именно авторитети. За хора, които сме свикнали да греят на небосклона, а ние безпомощно да чакаме нощта, за да се полюбуваме с телешка усмивка на лице на блясъка им. Или деня, за да направим поредния опит да скочим до небето, който винаги се оказва неуспешен. (…)

Историята начева прозаично, чак безинтересно…

В случая това тълкуване не би могло да бъде удържано по достатъчно разумен и убедителен начин. (…)

Нека не бъда схващан погрешно – лявото мислене ми е далечно, ето защо акцентите върху сиромахомилски постулати за равенство или обща мизерия, на които комунизмът направи усилие да ни приучи, са ми дълбоко чужди. Бунтът ми не е насочен срещу понятийната система като такава, а против лицемерното живеене според стандарта на буржоазия, но продавайки в академичните си изследвания обратното. Ефектът на разминаване между гледаемия образ на нечий житейски избор и акустичното послание на ораторското му майсторство съм смятал всякога за неприемлив, присъщ именно на социализма, а точна негова метафора е съветският телевизор, който никога не съчетаваше идеален звук и кристално ясна картина. (…)

Литературната наука и животът не съвпадат – би отекнало клишето. Серпентините на ума, прочее, се разкриват, за да поведат действие и да причинят ефект, след като ефикасността бъде проверена мисловно, заточвайки интелектуалните инструменти за наистина прецизен разрез. … 
Най-значещия дял на писанието си оставих за финал. (…)

Учителката е повлияла на ученичката и в сферата на етическите правила на живеенето, на толерантността към лъжата и на приемането на истината реторически като дискурсивна практика, а не като екзистенциален избор, който – по Сартр – съучаства в идентичностното ни конструиране. (…)

Този жест тълкувам като публично денонсиране на: едно – собствената морална автономия; и две – на самостоятелността на научното изследване. Няма да бъде откритие, ако заявя, че академичните гилдии у нас практически отсъстват, разпаднати на приятелски кръгове, функциониращи на принципа на дребни и по-едри услуги: „аз – на теб, ти – на мен“. Едва ли има значение на какво интелектуално равнище ще бъде възпроизвеждан този неприемлив модел – той води всякога до деградация и разпад, до подмяна на професионалните отношения с лични, до израждане на интелектуалната почит в открит слугинаж. В случая жестове като морално отвратителното заставане на страната на тариката и обгрижването в летните месеци на английското имение на началничката, са смислово приравними в общия знаменател на изтръгнатата автономия, заместена с фенството и съзнанието за незаслужено усвоен ресурс, за получена грамадна услуга, която подлежи на перманентно връщане под формата на вечна преданост. (…)

Наченах, наред с настройката към приятелска, нерефлектирана и професионално непричастна отбрана на каузата, и със злорадо-дребнавото потриване на ръце пред падналия авторитет. Да, съществуват академични нищожества, които дебнат по характерен за трупоядните хищници маниер: атакуват всеки отслабнал и го глозгат, докато от него не остане нищо, без да се съобразяват с гилдийни или човешки норми. (…)

Деструктивната критика към големите имена е направила мнозина известни. Още повече са се издънили, опитвайки се да откраднат от чуждия престиж. Особено ако става дума за учени без принос, направили усилие да анихилират стореното от изследовател, разпознаваем на световно широка мерителна скáла. Собственото нищожество често пъти подхранва хищнически страсти. Дамата, обявена преди повече от десетилетие за депрофесионализиран философ от свой далеч по-продуктивен колега, огласила сама тази оценка в неуспешен опит за себемартиризация, притаила се в лоното на университета и всякога с мнение в пълен унисон с това на началниците, се осмели да излезе от самопричинена анонимност, но не с научен труд, а с атака под кръста, на която ответ няма, срещу утвърдена академична фигура, която, макар и съмнителна като човешки качества (…), не е дирила удобство в отбягването на публичност, в непродуктивността и не особено могъщата интелигентност, макар и обратното да не е вярно. (…)

П.П. Като даскал си позволявам да завърша тази поредица от цитати с друга реплика:
За бога, колеги, не пишете така.

Отправям го към малкото студенти, които се надявам, че ще научат нещо от мен. Знам, че авторите със самочувствие няма да ме чуят и ще продължат да ни радват с подобни текстове.

• Предишна
• Следваща