Ще се опитам да хвърля един бегъл поглед към изображенията на кафенетата, кръчмите, „салоните” и хановете в някои представителни творби от българската литература от ХІХ в., за да потърся някакъв по-общ образ на българската и балканската култура от този период. Предварително признавам, че могат да се намерят и други примери, които не винаги съответстват на предложените обобщения, но нямам амбицията за каквато и да е изчерпателност. Така или иначе, към подобни обобщения трябва да се отнасяме с известна доза здрав скептицизъм и защото очевидно литературата не е обективен документ за времето (друг е въпросът дали такива документи въобще съществуват), много по-често нейните изображения имат субективен, тенденциозен, дори „пожелателен” характер. И все пак, нека опитаме.

Но преди това някои терминологически и типологически уточнения. Нека се опитаме да мислим за типологията на местата, в които живее човек в модерното (а и в края на предмодерното) време. На първо място те се разделят на публични и частни (семейни); публичните могат да бъдат светски и религиозни; и публичните, и частните могат да бъдат на открито и на закрито.

Кафенето и кръчмата са светски публични места за социални контакти, разположени в сгради и в рамките на селището. Струва ми се, че заведенията на открито се появяват по-късно по българските земи и са резултат от външни влияния. Главната опозиция, в която кафенетата и кръчмите попадат, е с църквата. Църковният храм е посветен на високи, духовни събирания на хората, а проповедите от амвона и църковната литература, особено дамаскинарската, по правило осъждат кръчмите и кафенетата. Следи от това демонизиране на кръчмата (а донякъде и на кафенето) са живи и днес.

Би могло да се допусне, че църквата е по-старата институция в рамките на селището, че тя се появява преди кръчмата и кафенето. Мемоарни и други текстове от ХІХ в., при това писани от противници на кръчмите, обаче не са толкова категорични. В спомените, а и в белетристиката на Ил. Блъсков сякаш има примери на села, в които първо се появяват кръчми, а след това църкви, най-накрая и доста трудно биват съграждани и училища. Така че вероятно трябва да се отнасяме по-предпазливо към традиционното клише, според което кръчмата измества църквата и това е белег за упадъка на нравите. В някои конкретни случаи, а може би и при една по-едра перспектива, може да се допусне, че черквата измества някакви светски места за социални контакти. Ще си позволя да прибавя почти на шега, че, поне в български контекст, кръчмата и кафенето като че ли са по-толерантни от църквата, те не я демонизират. Вероятно не навсякъде и не винаги е така...

Друга опозиция, в която кафенетата, кръчмите, хановете, а и салоните като цяло се противопоставят на други места за социални контакти, е че те са на закрито (за разлика от мегдана, пазара, булеварда, „стъргалото”). Не по-малко важно е, че на пазара контактите са по делови въпроси (или поне сделките служат като повод за междуличностни контакти, нещо подобно може да се каже и за църквата, където религиозната служба може да е повод за частни междуличностни, включително междуполови контакти); на мегдана като че ли по-правило събирането на по-големи групи хора е свързано с някакви публични въпроси. Според литературата това най-често са недоволство от данъци, обявяване на въстание, публични екзекуции и пр. Пак според литературата, такива събирания като че ли не стават повод за междуличностни срещи, което говори по-скоро за идеологизирането на литературата, отколкото за реалната картина на нравите.

Може би трябва да се спомене още един специфичен топос – гробищата. В българската литература от ХІХ, пък и от ХХ в. рядко се откриват характерните неоготически сюжети и фигури, познати от други европейски литератури. По-често срещани са изображенията на Задушница, които са представяни преди всичко като място за социални контакти между живите и дори могат да са изходна точка към бъдещ брак (Елин Пелин).

Тук, разбира се, пропускам един друг тип важни контакти на мегдана – фолклорните празници, хорото, които са нещо друго и изобразяването им литературата заслужава специално внимание. Ще прибавя само, че според българската литература кафенетата и кръчмите са по-скоро делнични места, празниците предполагат други топоси. В живота от последните години като че ли не е точно така – лични и семейни празници нерядко се отбелязват в ресторанти и сладкарници. От друга страна отслабва значението на „банкета”, който е (беше) празник в по-скоро професионална среда; в последните години той е изместен от коктейла. Разликата не е само в използваното название, тя е свързана и с нормата, с това, което се случва и се очаква да се случи на едното или на другото място. Като цяло коктейлът е по-малко официална и по-динамична форма от банкета. В единия случай участниците са седнали, тостовете са повече, може да се предполага някаква музика, която като че ли е по-традиционна и не изключва танци и хора.

В българската литература от ХІХ в. кафенето и кръчмата са общодостъпни, поне за мъжете. Това не навсякъде е така, при други места и в други времена част от подобните места за социални контакти предполагат някакъв минимален имуществен и социален ценз – не всеки може да влезе в изискан лондонски клуб, днес навсякъде неплатежоспособните посетители са нежелани в заведенията, понякога предварително се заплаща вход, куверт и пр. Всичко това е непознато за българската литература (а и за реалността) от ХІХ, пък и за началото на ХХ в. Тук сиромаси и длъжници непрекъснато пият на вересия или чакат някой да ги почерпи. (И в литературата, чак до Елин Пелин това обикновено става.)

Интересно е разграничаването е между кафенетата, кръчмите, т. е. между светски публични места за социални контакти, в разположени в сгради и в рамките на селището. То също не е толкова очевидно, колкото изглежда на пръв поглед. Уж е ясно – в кафенето се пие кафе, в кръчмата – вино и ракия. Изключенията обаче не са малко. От друга страна, кафенетата, така или иначе, се възприемат като свързани с турците и Ориента, а кръчмите, като нещо свое и изконно. Ако вярваме на Вазов („Под игото” и „Чичовци”) кафенетата са места, в които усилено се бистри политика. Те са и места, които се посещават в делника. Същевременно те са някак по-свързани с властта, в тях тя не се критикува директно. Затова когато патриотичния плам се разпалва у чичовците, те оставят филиджаните с кафе, набавят си ядене и пиене излизат от града в Силистра-йолу, където, както е известно, „въздухът трепери”.

Според българската литература от ХІХ, а и от началото на ХХ в. кръчмите са места, в които се срещат преди всичко работодатели и наемни работници (чорбаджии и измекяри), кредитори и длъжници. Тук рядко се бистри политика, а когато това става, то не е по „рационалния” кафеджийски начин, а по-екстатично, както е в Ботевото стихотворение „В механата”, в което поантата е „а вий, вий сте идиоти” – един невъзможен завършек на многобройните кафеджийски спорове между „волтерианци” и „елинисти” или между Иванчо Йотата и Селямсъза. Нека припомня, че Ботевото стихотворение се отнася до механа и, така или иначе, към чужбина. Заслужава си да се помисли и за разграничаването между механата и кръчмата. Не само Ботев, но и Крали Марко като че ли си пие виното по-скоро в механа. Вазов обаче предпочита да назовава мястото, в което се събират хъшовете, „кръчмата на Странджата”. А то не ще да е много различно от местата, които посещава Ботев. За него, за хъшовете и за Крали Марко кафенето е нещо негероично, дори женствено. Обратното – обичайното място за един Алеко е кафенето и бирарията (където, според името, алкохолът е по-лек, а може и да има и дамски оркестър, с който интелигентът да си направи някоя по-грубичка среда.)

Модата на салоните също идва отвън, от Европата, вероятно все пак по-скоро с посредничеството на Русия. Те са частни сбирки, обикновено периодични, на тях като че ли най-често се пие чай и се разговаря за по-високи материи, включително и за литература.

И едно отклонение за чая. Мемоарите за младия Чинтулов ни го представят на чаша чай в Одески „трактир” или чайна. Чаят – една напитка, която несъмнено идва в Европа от Ориента, от Далечния Изток – Китай, Индия, а и Япония, у нас се възприема по скоро като руска, а след това – като английска, което в контекста на българския ХІХ в. ще да рече европейска, цивилизована. Въпреки че отдавна е традиционна за добре познатите турци, които, разбира се, са обратното на европейци и цивилизовани, поне в контекста на една част от писанията от същия период.

Салоните се оформят след Освобождението, един любопитен образец на нещо подобно на салон може да се открие в „Миналото” на Ст. Заимов. Казвам нещо подобно, тъй като става дума за инцидентно (а не периодично) събиране на група хора; това, което го приближава до салона, е, че групата е на съмишленици, които разискват „високи” теми, и че „вино не се даде”. Става дума за сбирката на Хасковския комитет, който се състои преди всичко от учители, и на който присъстват и жени. Тук политиката по-скоро се разисква (отколкото да се бистри), пеят се интересни песни, на които съм се спирал друг път, и т. н.

Едно нещо прави впечатление. В даден литературен текст от ХІХ и началото на ХХ в., особено ако не става дума за разгърнат епичен роман, практически липсва конкуренцията между кафенето, кръчмата, ресторанта, бирарията, салона. Не само реалната публика се е специализирала, специализирала се е и литературата. А нравите се променят с времето – Вазов и Алеко ходят в кафенета, символистичната бохема по-скоро в евтини кръчми и бирарии (без оркестър), където е можело да бъде открит например Димчо Дебелянов.

Бих искал да спомена и нещо важно за литературните изображения на кръчмите, кафенетата и салоните в българската литература, а и в реалността. Доста дълго време в тях отсъстват жените; при това те отсъстват не само физически, но и в разговорите, което от днешна гледна точка изглежда странно. Ако се вярва на Л. Каравелов и „Маминото детенце”, груповите срещи между представители на двата пола на закрито, при които се пие алкохол, стават... в женските манастири и метосите. Към това трябва да се прибави, че много често младите момци и моми се виждат не само на кладенеца, на хорото, по жътва, но и в църквата.

Общуването на мъже и жени на закрито и с употреба на алкохол дълго време е рядко за литературата събитие, което при това се представя подчертано негативно. Много често то става на някакви скрити места или извън града и се свързва с Другия (обикновено развратни турци и туркини). Други (Каравелов, Ил. Блъсков) ни го представят в чужбина, където властват различни (порочни) норми. Радикалната промяна става при Йовков и неговия сборник „Вечери в Антимовския хан”. Сигурно има и по-ранни прецеденти, но за днешния българин Антимовския хан и неговите стопанки предлагат архетипите на освободеното, равноправно общуване между половете, съчетано с пиене и разгръщащо се на ръба на допустимото от гледна точка на традиционната норма. Тук се въвежда и друг топос хана, който реално съществува отдавна, споменаван е и в литературата (например хана на Рачко Пръдлето в „Под игото”). Важната отлика е, че той е разположен извън пределите на населеното място. Вероятно това му дава и по-особения статут, специфичната свобода. За други области от Европа през Средновековието влизането в града е давало (някаква) свобода, открай време храмовете на различни религии са защитавали от преследване. В контекстът на българската литература Антимовския хан дава (относителна) свобода за общуването между половете.

 

 

И накрая, в каква степен присъстват кафенетата, кръчмите и хановете в литературата на (а и за) ХІХ век? Много често те са някъде в периферията, една от сцените, в които се разиграва действието. Струва ми се, че само в „Немили-недраги” кръчмата е във фокуса на сюжета. През ХХ в. ситуацията се променя, но не радикално. Новото е по-скоро в престижа, на който се радват кафенето и кръчмата в писателския бит. И особено в мемоарната книжнина, в която трайно се настаняват откровенията „на маса”. Академичен човек като проф. Шишманов прилежно записва разговорите си с Вазов в Юнион клуб, дипломатът и С. Радев не пропуска да спомене страстта си по кафенетата. Струва ми се, че наред с очевидното следване на европейски модели тук има и типологическо сходство – кафенето е естествено място за писателя от началото на ХХ в. Или поне на един характерен тип писатели, защото има и други, които трудно си ги представяме там. (Лукаво спестявам примерите, тъй като се страхувам да не бъда опроверган с някой спомен, който се е изтрил от паметта ми.)

И тъй като и без това си вече си позволих едно по-лековато, по-есеистично изложение, нека завърша с впечатленията от следваща епоха, дори от следващите няколко епохи. Първата е времето, когато „писателско кафене” означаваше „кафенето на Съюза на писателите”. Освен средство за контрол, то бе и средство за нивелиране, не само на поведенията, но и на мненията, а дори и на писането. Няма как Кафенето (в единствено число) да не води до съхраняване на статуквото, до следване на конюнктурата, при това не само политическата. И това Кафене си имаше своите летописци и хвалители. Някои от тях (например Здр. Петров) обичаха да пишат и говорят за него. Това не бе някаква наложена отгоре конюнктура, дори обратното – наивен и не съвсем успешен опит да се следва примера на Големите от предсоциалистическата епоха. Други виждаха в разговорите в кафенето на Съюза (също в единствено число) и в ресторанта някаква проява на контраконюнктура. Тя като че ли се засили с появата на Кафенето на преводачите (има известна разликата и в наименуването – едното е на институцията, другото е на група хора с обща професия).

След промените кафенетата станаха много, но Писателското кафене първо се раздвои, а след това изчезна. И това стана повод за откровени или зле прикрити изблици на носталгия. Човек понякога се пита за какво – дали заради тоталитарния уют на 70-те, дали заради обгърнатите с ореол спомени за началото на века; дали за Виена от вчера или за литературата от вчера.

Дали се две нощи смесиха, или са зора довърши? Кукуригу! Ето петлите! Джав, джаф! Ето кучетата! Зимата свърши и нощта се измина.

- Гарсон бе, хей! юн кафе.

 

Кафене „Европа”. Съст. Р. Заимова. С.: Дамян Яков, 2007, с. 60-65.

• Предишна
• Следваща