Обсъжданата тема предполага едно заслужено апологетично отношение към университета като институция и към статута на знанието, което той събира, съхранява и предава. Подобно отношение съвсем не ми е чуждо, но ми се иска в случая да погледна на нещата от малко по-друга гледна точка, която разбира се не е кой знае колко нова. Доколкото скромният ми университетски и академичен опит ми позволява да съдя, в момента съществува някаква странна ситуация, в която по неочакван начин се смесват две диаметрално противоположни тенденции. Естествено навсякъде имам предвид преди всичко хуманитаристиката. С изненада ми се е случвало да установя, че сред студентите и дипломиралите се наскоро специалисти доминира увереността в абсолютното знание, дори в единственият правилен прочит на даден текст или творба. Подмолно или при едно по-ограничено малцинство се забелязват проявите на характерното за постмодернизма недоверие в метаразказите, в големите разкази¹, което лесно отвежда до доста прибързаното съмнение във всякакъв авторитет и по-точно до незаинтересованост от вече съществуващите мнения. Историята на проблема е част от неговото осмисляне, а познаването й е предпоставка за решаването му и това е аксиома, която днес често се приема с любезно мълчание. При това точно многообразието от хронологически сменящи се интерпретации и гледни точки може да разкрие езиковите игри, които са използвани за налагането им, набавянето на легитимност и авторитет, от които се интересуват постмодерните автори, постструктуралистите. Казано твърде на едро, точно такъв е подходът- на М. Фуко в "археологическите" му трудове - "История на лудостта в класическата епоха", "Надзор и наказание", "История на сексуалността".

Очевидно тук не настоявам за някаква елементарна прогресистка представа за непрекъснато увеличаване на знанията и за единствено възможна връзка между текст и интерпретация. Трудно може да се възрази на К. Попър, който в "Нищетата на историята" (1960) твърди нещо, което след това многократно е цитирано: "Преди да можем да събираме данни, трябва да се възбуди нашият интерес към данни от определен вид. Най-напред винаги се появява проблемът[...] Теориите предхождат наблюденията, както и експериментите, в смисъл, че последните имат значение само във връзка с теоретичните проблеми." Подобни идеи се възприемат охотно и от историци и хуманитаристи като А. Тойнби.²

"Проблематичността на академичното знание", за която пледирам, предполага познаването на историята на проблема, съчетано с критично вникване в тази история, - анализ или дори "психоанализа" на мотивите, които стоят зад една или друга гледна точка. Такъв подход например ще се окаже много полезен, убеден съм, при големият проект на Югозападния университет, свързан с "българската мяра", активно лансиран в последно време. Задълбочаването в проблематичността на знанието и навлизането в мотивите, които определят подбора на това, което се събира, съхранява и пре(по)дава в университета, както и мотивите за избор на определена интерпретация, не могат да не доведат до проблематизинане на академичното знание. То също не е абсолютно, напротив, определя се от множество предпочитания, нагласи, а и извъннаучни закони. За всички нас, които сме свързани по един или друг начин с академичните институции, академичното знание по презумпция притежава много висок статус, вероятно най-високият, ако останем в рамките на светското. Затова и често сме склонни да се отнасяме снизходително към "любителското" знание, към теории и хипотези, идващи от "лаици", т. е. от "непосветени", "неръкоположени", каквото е етимологическото значение на думата. И в много често подобни преоценки и присъди са основателни. Но дали винаги и непременно е така? Няма съмнение, че гласовете на лаиците предават някакви обективно съществуващи нагласи и мнения, които са част от многогласието на времето и на социума. Тези гласове могат да са мотивирани от други закони, което в някои случаи може да им даде възможност да опонират успешно на авторитетните и техните мотивации. Включително и на академичните авторитети. Нерядко всички гласове от една епоха, и на академиците, и на лаиците, могат да говорят неща, с които днес не сме склонни да се съгласим, но не бихме искали, а и не можем да пренебрегнем.

Един от най-важните дебати, които текат в българското общество от ХIХ и ХХ век е свързан с етногенезиса на българите. Особено многогласен и разгорещен е той през Възраждането. Тогава се очертават няколко тенденции, които акцентуват върху различни представи за миналото, което се възприема како "славно" и основополагащо за предстоящия културен градеж. По същество тези тенденции представляват идентификационни модели, които съдържат, макар и в неразгърнат вид, свои различни варианти на националния мит, а и на значещите травми в националното съзнание, свое очертаване на границите на етноса, свои знаци за принадлежност както към относително по-малката общност (нацията), така и към голямата; всяка от се основава на собствена теория за произхода на българите и тяхното културно развитие. Тук няма да повтарям неща, които съм се опитвал да разглеждам другаде³, а ще маркирам само един момент от този дебат - спорът между Гаврил Кръстевич и Марин Дринов. Освен – всичко друго тази дискусия днес е интересна и с това, че участниците в нея открито говорят за авторитета и начините, по които той се набавя.

Няколко думи за хронологията на спора и за участниците в него. През 1858 г. Г. Кръстевич публикува "Кратко изследване на българската древност". Трудът е важен за него и той излиза и в сп. "Български книжици"⁴, и като самостоятелно издание.

Единадесенина години след студията на Г. Кръстевич е публикуван значимата кратка⁵ монография на Марин Дринов "Поглед върху произхождението на блъгарский народ и началото на блъгарската история" (Пловдив, 1869). В текста не се споменават тезите на Кръстевич, включително и в последната глава "Кратък преглед на няколко теории за произхождението на нашия народ", където са разгледани теории, с които авторът не е съгласен. По-късно Дринов прави редица ръкописни "поправки и добавки", които са включени към посмъртно издадените му съчинения.⁶ В добавките поне на едно място има отпратка към "История на блъгарите" от Кръстевич⁷, като става дума не за възражение, а за обикновено позоваване. В текста авторът полемизира с други - П. Шафарик, Й. Туман, Й. Енгел, Й. Раич, Ю. Венелин и др., като отношението му към тях съвсем не е тотално отрицателно, дори напротив.

Две години по-късно Кръстевич издава солидната книга "История блъгарска. Част I" (Цариград, 1871). Вътре в текста заглавието е уточнено: "Част I. История блъгарска под имя Унов". По замисъл трудът трябва да бъде продължен с още два тома, за които в предисловието се посочва, че "ний сме приготвили веществото", и евентуално още един, но "за по-нататък не смеем да ся обещаем нищо, защото, като немами йоще никое вещество събрано..." Книгата има множество спомоществователи, за нея се появяват обяви във вестниците "Македония" и "Свобода", отзив в "Турция" и т.н.

След още две години Кръстевич се спира на "Поглед върху произхождението на блъгарский народ..." в статията "Г-н Дринова теория за произхождение на българский народ"⁸. Тя е публикувана на челно място в сп. "Читалище" и е придружена с подкрепяща я бележка, подписана от Л. I. [Лазар Йовчев, по-късно екзарх Йосиф].

По същото време М. Дринов пише рецензия за труда на Кръстевич с темпераментното заглавие "Хуни ли сме?"⁹. Тя пък е подкрепена от бележка, подписана "от Редакцията", дело вероятно на В. Д. Стоянов. Рецензията на Кръстевич е датирана "В Цариград, 1871, 19 ноември", а на Дринов - "ноември 4, г. 1871, Москва". Явно двамата автори не са знаели какво пише другият по същото време.

След излизането на Дриновата рецензия Кръстевич публикува "Отговор на г. Дриновата критика върху Българската история на Г. Кръстевича", който излиза в сп. "Читалище"¹⁰ и като самостоятелно издание (Цариград, 1873).

След известно време полемиката между двамата ще се пренесе в друга сфера, когато Г. Кръстевич публикува "Критическо разглеждание на г. Дриновото "новобългаско азбуке"¹¹. Това е позакъсняла реплика към друг голям спор от това време - за правописната и езикова норма. Репликата е позакъсняла, тъй като възразява на статия от преди години.¹² Позицията на Дринов в този спор днес е залегнала в книжовната норма, а на Кръстевич звучи доста консервативно, след повече от век ни е трудно да приемем и желанието му Дринов да се съобразява с негови по-ранни публикации.

Двамата опоненти са ситуирани по напълно различен начин в българското общество. Гаврил Кръстевич (1817-1898) е сред най-изявените фигури от цариградския кръг. На титула след името му е пояснено "член от върховното ц. съдилище Диван-и Ахкям-и Адлие". Завършил е право в Париж и преподава търговско право в Юридическата академия. Двадесетина години по-младият Марин Дринов (1838-1906) е "кандидат на историко-филологическите науки" на Московския университет (1865) и първи председател на Българското книжовно дружество в Браила (1869). В годината, която пише рецензията за "История блъгарска", Дринов защитава магистърска дисертация в Москва, а следващата ще бъде избран за доцент в Харковския университет.

Най-физиономичното в по-късните им биографии донякъде си прилича. След Освобождението Кръстевич е директор на вътрешните работи във васалната на Османската империя Източна Румелия, след това е главен секретар на генерал-губернатора Алеко Богориди и главен губернатор. След Съединението се връща в Цариград.

Дринов се включва в руската администрация на България след Освобождението като съветник на княз В. А. Черкаски, после става вицегубернатор на София и управляващ отдела за народното просвещение и духовните дела, но през 1881 се връща в Харков, казано по друг начин - оттегля се във втората си родина.

Очевидно двамата черпят авторитет и легитимност от доста различни източници, които са в конфликт помежду си. Въпреки несъмнения си патриотизъм Кръстевич остава докрай лоялен на Османската империя; зад него като историк не стои пряко някаква институция. Въпреки несъмнено високият социален статут, като историк той е лаик, особено в очите на московските възпитаници, и Дринов не пропуска да отбележи това: "Почтений сочинител (курс. М. Др.) на тази Българска история под име унска отдавна работи на нашето книжовно поле, гдето името му е славно чрез главните му и дълбокоучени трудове в забрана на историческите и каноническите църковни правдини. А у нас са мнозина онези, които мислят, че човек, като знае нещо в науката, трябва всичко да й знае добре, като ревностен родолюбец, трябва и всичко, щото казва той за народа си, да е все хубаво и все право."

И Дринов, и В. Д. Стоянов се боят, че социалния авторите на опонента им може да наложи възгледите му. Дринов: "Нас ни е страх, че мнозина, прелъстени от честното име на Г. Кръстевича, щът да се спуснат на уно-блъгарската му история като на голямо нещо." В. Д. Стоянов е склонен към обобщение: "Като нямат нито време, нито възможност да правят строги издирвания, особено в историческите въпроси, българските читатели се насланят приемуществено на авторитетите в науката и по тях си съставят известно понятие за въпросите, които ги интересуват."

Обратното, дори преди да приеме поста в Харковския университет Дринов има самочувствието (основателно) на легитимен член на научната общност и черпи от нейния авторитет.

Тезите и на двамата не са безупречни от днешна гледна точка. При това те отиват в две диаметрално противоположни крайности, въпреки че и двамата излизат от една и съща изходна точка. Това е славянската принадлежност на съвременните им българи, славянския генезис на българския народ. Като тръгва от тази обща изходна точка М. Дринов упорито омаловажава значението на другите "субстрати" на българската нация, казано с днешния език - траките и прабългарите. Като излага своето мнение за етногенезиса на българите, той основателно оборва и най-популярната по това време гледна точка, изложена от друг велик "лаик" - Ю. Венелин, според когото и Аспаруховите българи са славяни. Още по-категорична е бележката на В. Д. Стоянов към статията му: "Покойният Венелин със своят си силен догадлив ум разви цяла една теория за древността на българите, която теория, както е известно - силна отвън, но слаба... отвътре - не можа да се утвърди пред строгата критика и падна."

Кръстевич не подлага на съмнение славянския корен на съвременните му българи, но той го свързва с хуните, които според него и според неговите източници също са славяни. Така той изгражда един драматично различен "голям разказ" за миналото на своя народ. В този разказ основна фигура се оказва Атила, неговите предходници и наследници, които се явяват под интересни славянски имена - Беломир, Владо, Радо, Мъндю, Руйо. На тази основа е можело да се гради една съвсем друга вторична национална митология, от която също може да се черпи авторитет и легитимност, включително и в европейски план. Може да се допусне, че тази митология би предполагала и една по-друга стратегия, която да не включва задължителна непоносимост към Османската империя и нейните наследници. Интересно е и това, че на челно място сред авторитетите, на които се позовава Кръстевич, е Ю. Венелин. Това освен всичко друго ни предпазва от лесното противопоставяне на руско-славянофилска (Дринов) и западноевропейско-туркофилска линия (Кръстевич), което не би било основателно.

Днес "лаикът" Г. Кръстевич се възприема като маргинална фигура в българската историография. Обратното - М. Дринов стои в основата на по-късната академична традиция и уточняването на неточностите в неговите трудове винаги става с подобаващия извинителен тон. Интересно е, че най-значимият сред "лаиците" от тази епоха - Ю. Венелин - предложил несъмнено най-въздействащата, макар и неточна етногенетична хипотеза, е в някакъв смисъл дори поставен на най-висок пиедестал, а уточняването на неточностите при него е оставено за по-специализираните трудове. Интересна косвена защита на "лаика" Венелин прави Л. Каравелов. По повод на "историята на г. Кръстевича" той подхвърля, че е "високоучена и принадлежи на молците", но мнението му за Венелин и неговите опоненти е по-различно: "За славянското произхождение на българите са говорили досега Венелин, Уваров и някои други, ако техните мнения и да са били посрещнати от привилегированите историци и филологи или с насмешка, или с пренебрежение, или с "учена" ярост.[...] Боже мой, и за тия неща се пишат цели томове, множество учени дисертации и украсени с разноезични цитати изследвания!"¹³

Очевидно подобна конфигурация на отношението към различните възрожденски историци е резултат на сложни оценъчни промени, извършвани от академичното знание, които трябва да се изследват. Не само по отношение на минали, но и на днешни дискусии. А знанието за мотивите и механизмите на миналите събития може да помогне и при осмислянето на днешните.

За проблематичността на академичното знание. -
В: Университетът и младите на Балканите. Благоевград: 2000, с. 168-174.

• Предишна
• Следваща