Конкретният подтик за тези размисли ме сполетя, докато препрочитах предговора на Н. Хайтов към спомените на П. Хитов. В този любопитен текст авторът не само откровено доизгражда една митология, но и по непривично искрен, на места дори наивен начин говори за издания, тиражи, читателски интерес. Общата картина ми бе ясна предварително, но детайлите също са интересни. И затова реших да проверя как са издавани мемоаристите, които разказват за Българското възраждане, какво е отношението към тях, в какви слоеве на словесността попадат. Тук може само бегло да се маркира и още един кръг от въпроси – каква е рецепцията на мемоарите и на конкретните издания, какви истории разказват за тях издателите им, какво е отношението на съвременниците на автора (т. е. на другите участници или свидетели на събитията), на литературната критика, на историографията. И на последно място – на “обикновените” читатели. Те наистина са най-важните възприематели, но тяхното възприемане е функция от възприемането на специализираните (в известен смисъл – и привилегировани) групи възприематели. И особено на институциите, на първо място образователната система – рецепцията на една творба пряко зависи от това дали е включена в образователните програми. Друг е въпросът, че тази зависимост е многоаспектна, в някои случаи изучаването на даден текст отблъсква читателите.
Основната опозиция, използвана от литературните историци, е между автобиографии (които, грубо казано, поставят в центъра авторовата личност) и мемоари (при които в центъра са поставени събития и личности, които авторът е наблюдавал). Струва ми се, че в случая тя може да остане на по-заден план. За навлизане в проблема по-съществени са две други типологии – на авторите и на изданията. Привидно литературноисторическа, първата е по същество идеологическа и едва ли има смисъл това да се прикрива зад някакви уговорки и пояснения. В случая повече или по-малко основателната опозиция революционери – просветители си е на място. Но тя не изчерпва многообразието на явлението. Съществува още поне три важни фактора. Първият е къде са писани и публикувани мемоарите – в Османската империя или извън нея, което определя и към кого са насочени те. Вторият е кога се появява изданието – приживе или посмъртно. Друга типологията групира мемоарите според намесите в текста, които могат да бъдат различни: “литературна обработка”, “нормализиране на текста”, наличие на коментари и степента на тяхната задълбоченост.
Тук не се занимавам със спомените и автобиографичните елементи в творчеството на Неофит Бозвели, Г. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, които са отделен проблем. Те са пръснати в различни текстове, а се издават изключително като част от техните съчинения. Отделен проблем представляват и фикционалните творби, изградени на основата на авторови преживявания (например “Немили-недраги”). Ограниченият обем не позволява да се отдели внимание и на някои автори, които за съжаление и тук няма да намерят достойно представяне. Но, макар и с известно приближение, предлаганата картина, надявам се, ще е достатъчно представителна.
Спомени на просветители
Така наречените “просветители” по условие са хора на перото, по-охотно пишат спомени и приживе имат по-пряк достъп до каналите за тяхното тиражиране. Жанровият корпус на автобиографиите, мемоарите, дневниците и пр., писани от просветители, възниква по-рано, той е по-многоброен и по-разнообразен. Поради това, както и поради интегрираността им със социалните структури и позицията им на проповедници, учители, вестникари и въобще на говорители на обществото те имат, или би трябвало да имат, по-голямо въздействие върху съвременниците. Как стоят нещата със следващите поколения не е толкова еднозначно ясно.
Ранни текстове са ръкописни и по правило не достигат до особено широка аудитория. Струва ми се, че тук може да не се разглеждат житийните произведения и делото на католика Петър Парчевич (ХVII в.) Сред първите образци на жанра е Автобиографията на Партений Павлович (ХVIII в.). Тя е ръкописна, кратка, около нея има редица текстологични въпроси, съществуват дискусии и около националната принадлежност на автора. На практика тя няма самостоятелно издание, частично или изцяло, текстът присъства в сборници, антологии и студии. Основните публикации в България са две, и двете от втората половина на ХХ в.1 Делото на Партений Павлович е породило известен интерес у литературните историци, то присъства като детайл в университетските курсове по възрожденска литература и практически не е познато на неспециализираните читатели. Още по-непознато е делото, включително и спомените, на католиците и на представителите на другите веророизповедания.
Най-популярната ранновъзрожденска творба несъмнено е “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Тя също представлява ръкопис, писана е в началото на ХIХ в., практически непозната е на съвременниците до публикацията на Г. Раковски през 1861 г., която поставя началото на интереса към творбата и на многобройните й издания. До края на Втората световна война2 те са 7 (едно от които преиздадено) и 5 в различни издания на Софрониевите съчинения (и тук едното е преиздадено). След това интересът продължава с повече от 10 издания. Житието има сериозно място в университетското образовани, под различни форми то е включвана и в училищните програми по литература, а и по история. На делото на Софроний са посветени множество изследвания, поне два сборника (1989, 1990), монографии на М. Арнаудов, В. Киселков, К. Ничева, В. Мутафчиева, Ив. Радев и др.
Парадоксално е, че зрялото Възраждане, времето, когато пишещите са много повече, а възможностите за издаване – по-добри, всъщност няма своя голям и популярен сред по-късните поколения мемоарист. Най-значителните представители на епохата – Г. Раковски, П. Р. Славейков – на няколко пъти се захващат с подобни проекти, но не успяват да ги доведат докрай. Най-издавана е писаната през 1884-1885 г. автобиография на Григор Пърличев, публикувана първо в Сборник народни умотворения (Т. 9, 1894), след това като отделна книга (1928, 1929) и в четири издания на съчинения на Пърличев, едно от които е преиздадено (1930, 1939, 1943, 1970, 1980). Има и публикации в Република Македония (1967 и др.) На Пърличев са посветени монографии на М. Арнаудов, К. Топалов, Р. Детрез и немалко сериозни изследвания. Насочването към този наистина интересен текст до голяма степен се определя от националистически мотиви и споровете за българската или македонска национална идентичност на поета. Подобни мотиви стоят и зад съставеното от И. Тодоров и Н. Жечев издание на записки и писма на Кузман Шапкарев “За възраждането на българщината в Македония” (1984).
Относително по-често до публиката достига и Иван Богоров. Откъси от неговата автобиография “Живота ми, описан от мене” (1887) и от други подобни творби попадат в няколкото еднотомни издания на негови избрани съчинения (1940, 1944, 1963, 1970, 1983). Самостоятелно е преиздавана и книгата му “Няколко дена разходка по българските места” (1942). Обяснението на относително по-големия интерес може да се свърже с това, че освен всичко друго тази наистина колоритна личност стои в началото на българската журналистика.
Парадоксално е, че Илия Блъсков, човекът който има няколко мемоарни произведения и който активно и продължително се занимава с книгоиздаване и след Освобождението, не успява да се наложи като един от гласовете на епохата. Ил. Блъсков е автор на поредица от мемоарни творби “Из дневникът на един стар учител…” (1885), “Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот” (1907), “Материали из историята на нашето възраждане” (1907), “Спомени из народния живот” (1912) и др., които не са включени в избраните му съчинения (1940) и достигат частично до публиката чрез подготвения от Д. Леков малък том “Спомени” (1976), след това почти същите текстове попадат и в съставеното от Ив. Радев издание “Повествования за възрожденското време” (1985). Интересът на литературните историци е сравнително висок – публикувани са няколко монографии (Ил. Конев, Е. Налбантова) и специален сборник с изследвания (1995).
Не по-добра е съдбата на спомените на повечето възрожденски учители. Интересната автобиографична творба “Чърти от живота и записки на Атанас Иванов, бивший учител в Стара Загора” (1885, 1896), автобиографията на Юрдан Ненов, публикувана в Сборник народни умотворения (Т. 18, 1896) и автобиографията на Рашко Блъсков, публикувано посмъртно (СбНУ, Т. 18, 1901) са обединени в едно томче (1979), съставено от Н. Жечев. Сред творбите, които все още имат само едно първо издание, подготвено от автора, са “Кратка автобиография. Извлечена от пространната му…” (1893) на Сава Доброплодни, “Моите спомени” (1906) на Йоаким Груев, “Автобиография” (1911) на Анастасия Тошева, “Спомени” (1927), за нея през 90-те години на ХХ в. излизат две книги, Рада Киркович и др.
С по едно посмъртно издание са писаните през 1855-1857 на гръцки “Исторически спомени” на Иван Селимински, публикувани посмъртно в превод - Библиотека “Д-р Ив. Селимински” (кн. 1-14, 1904-1931). Първото издание на избраните му съчинения (1978), съставени от Н. Кочев, излизат в поредицата “Българско философско наследство”, а по-късно се появява и изданието, подготвено от Р. Димчева и Н. Кочев (1989). За Селимински има няколко очерка и самостоятелни изследвания, дело на Н. Стоянов, М. Арнаудов, Ц. Кристанов и др, Г. Ангелов.
Подобен акцент се открива и в изданията на Тодор Икономов. Неговите мемоари са публикувани частично през 1897 и цялостно едва през 1973. На него са посветени монографии на Ив. Тодоров и Т. Жечев, който го представя като “Захари Стоянов на цариградския кръг”. Подготвеното от М. Бъчваров издание на Т. Икономов - “Философски и социологически съчинения” (1983) – поставя малко по-различен акцент. Марко Балабанов е автор на “Страница от политическото ни възраждане” (1904) и др., но от него също са издадени “Философски и социологически съчинения” (1986). Тодор Бурмов е автор на “Българо-гръцката църковна разпра. 1867-1870” (1885, 2 доп. изд. 1902) и други публикувани и непубликувани мемоарни произведения, които са преиздадени само веднъж в съставения от Р. Радкова том “Спомените ми. Дневник. Автобиография” (1994). Иван Е. Гешов е автор на “Спомени и студии” (1928), през 1994 г. е публикувана неговата кореспонденция.
Сравнително по-популярни са “Спомени” на Арсений Костенцев, които излизат първо в Сборник на БАН (1916), на следващата година получават самостоятелно издание с предговор на Ив. Вазов, публикувани са и през 1984 г. През 50-те години на ХIХ в. д-р Христо Стамболски води дневник, който е публикуван посмъртно заедно с други текстове в тритомното издание “Автобиография. Дневници. Спомени” (1927-1931), което след това е частично преиздадено (1972) в подбор на Стр. Димитров. Ръкописните спомени на Тодор Пеев, които са свързани повече с просветителската, отколкото с революционната му дейност, излизат за първи път в неговите съчинения (1976), подготвени от Д. Леков. По едно издание, появило се много след смъртта на автора, имат “Спомени” (1979) Ефрем Каранов, “Дневник, дипломатически рапорти и писма” (1995, съст. Ил. Пасков) на Атанас П. Шопов. Пандели Кисимов е автор на “Исторически работи. Моите спомени” (Т. 1-4, 1897-1903). Част от мемоарните му текстове влизат в съставения от Ив. Радев том “Българските завери. 1821-1877” (1994).
Малобройни са просветителите, чиито останали в архиви спомени, са публикувани по-късно от изследователи, а не от признателни наследници и съграждани. При това и тук се забелязва една любопитна особеност, която много добре се илюстрира с примера на Димитър Душанов. Той е типичен просветител, но неговите интересни спомени разглеждат и Априлското въстание и може би и поради това успяват да достигнат до публиката, макар и с един век закъснение чрез съставения от Цв. Нанова том “Спомени (Писма и документи. Публицистика)” (1989). Много късно до читателите достигат цялостно и спомените на Неделя Петкова (1987), подготвени от Б. Киряков, сборникът “Епоха, земя и хора” на Царевна Миладинова-Алексиева (1985), подготвен от Ел. Миладинова, и “Дневник по съграждането на първата българска в Цариград черква Св Стефан 1847-1848” (1999) на Никола Сапунов, публикуван от Хр. Темелски.
Несъмнено в архивите могат да се открият и други автобиографични текстове, например спомени на Васил Чолаков, чието творчество като цяло е незаслужено подценено от издатели и изследователи. Съществуват и спомени публикувани в печата през ХІХ в. или в краеведски сборници, който са известни само на специалистите, но заслужават да достигнат до по-широка публика: “Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I” (Казанлък в миналото и днес. Т. 1, 1912) и др. от Иван Найденов, “Жизнеописание митрополита Охридско-Пловдивскаго Натанаила” (СбНУ, 1909), мемоарните публикации в периодичния печат на Атанас Шопов, “Спомени из живота ми” (Калоферска дружба, Т. 1, 1908) на Димитър Фингов и др. Много мемоарни текстове, обикновено откъси, присъстват в “Български мемоари. (Записки, дневници, автобиографии). Отбор и бележки М. Арнаудов” (1938), както и в различни антологии, христоматии на възрожденската литература, сборници и пр.
Изреждането може да бъде продължено, в друг контекст една типология на текстовете би била наложителна. В случая по-важни са изводите. Просветителите сравнително охотно пишат спомени, голяма част от тях са публикувани приживе и в рамките на Османската империя. След това обаче издателската им съдба не е особено щастлива. По правило те са преиздавани рядко, най-често със съкращения, а следващите издания обикновено повтарят по-старите и рядко се възползват от възможността да включат пропуснати текстове и да привлекат нови. Несъмнено най-голям е интересът към Софроний, неговото житие напълно основателно влиза в канона на българската литература и се издава, разпространява и чете като литературна, а не като мемоарна творба. При другите мемоарни текстове интересът, доколкото го има, е определян от националистически, юбилейно-конюнктурни и нетипични за конкретния автор мотиви. Забелязва се и че “типичните” възрожденци – учители и “скромни” книжовници, от чиито спомени може да се навлезе в детайлите от живота на преодсвобожденските българи, като че ли пораждат по-малък интерес, в сравнение с “философските и социологически съчинения” на техни съвременници, които обективно са много по-малко. Друг е въпросът, че подобна оспорима жанрова йерархия дълго време е съпътствана от по-голяма критичност към идеите на философите, социолозите и мемоаристите на църковната борба в Цариград.
В корпуса на изданията на мемоарната литература, писана от просветители, категорично доминират текстовете на православни мъже, обикновено учители, които все пак имат някакво отношение към революционните борби. Гласовете на останалите (жени, католици, протестанти) трудно достигат до потомците.
Революционери
Големият и най-популярен образец на революционни мемоари са “Записки по българските въстания на” Захари Стоянов. Първият том излиза през 1884 г., вторият - през 1887 г., а третият остава недовършен и вижда бял свят през 1892 г., след смъртта на автора и е преиздаден през 1894 г. Книгата се посреща с голям интерес от съвременниците, появяват се редица рецензии, възникват и спорове около отделни детайли. Първоначално Записките се възприемат преди всичко като документ за миналото, и то като изключително важен документ, по-късно, след знаменитата статия на А. Балабанов “Един класик на българската проза” (“Пролом”, 1922, № 11-12) те се възприемат и като значима творба на българската литература. След това книгата е издадена в съкратен вид под името “Априлското въстание”, по-късно “Въстанието в 1876” и “Из Записки по българските въстания” и има над 40 издания от 1917 до 2000 г. В пълния си вид тя достига до публиката под редакцията на Ал. Балабанов през 1928 и след това в още три преиздания, под редакцията на Б. Йоцов (1940) и още два преиздания, продължени от 13 издания след Втората световна война, а тритомното издание на съчиненията на З. Стоянов (1965-1966) е преиздадено през 1983 г. Многобройни са и изследването на тази книга за “най-българското време” (Е. Каранфилов).
“Миналото” на Стоян Заимов е вторият значителен опит в тази насока. Творбата на Ст. Заимов също е публикувана на част и претърпява сериозно развитие. По замисъл тя е трябвало да излезе в 12 книжки. През 1884-1888 г. са публикувани първите четири – “Миналото. Белетристични и исторически очерки из областта на българските движения от 1870-1877 год.” След това, през 1898-1899 излиза второ, изцяло преработено издание в три тома. То е преиздадено частично едва през 1968 и 1969, а ново пълно издание се появява през 1983 (второ изд. 1986). През първата година на века по-популярната книга на Заимов е биографията на Левски, която между 1895 – 1937 г. достига до публиката в пет издания. Интересно е, че в архива на Заимов остават интересни текстове, свързани с революционната борба, които излизат за първи път цялостно едва през 1999 г., събрани и редактирани от Кл. Заимова и К. Мирчева под заглавие “Записки от терсханата”. За Ст. Заимов има само една монография на Д. Димитров и малобройни изследвания.
Доста популярна са спомените на Панайот Хитов. Под заглавието “Моето пътуване по Стара планина…” те са преписвани от П. Берковски, а са издадени първо под редакцията на Л. Каравелов (1873), след това на Ст. Младенов (1834) и на А. Бурмов (1940, 1962), превеждани са на руски, чешки и немски. Друг техен вариант - “Как станах хайдутин” излиза през 1973, след това той е допълнен и се появява през 1975 с заглавие “Спомени от хайдутството” (следващо допълнено изд. 1982). В предговора към изданието от 1982 Н. Хайтов говори за “бурен читателски успех” – “…двадесетте хиляди екземпляра бяха разпродадени светкавично”. Втората част от ръкописа се открива у “другаря Пенчо Кубадински, който на времето, в качеството си на първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Русе, се заинтересувал от застрашената архива на Хитов и успял да я запази. Другарят Кубадински има любезността да предостави въпросните тетрадки на Военното издателство…” и т. н.
Интересно е, че Никола Обретенов, който принадлежи към може би най-изявеното или поне най-популярното революционно семейство и който е сред апостолите на Априлското въстание, не се радва на някакъв особен статут. Под редакцията на М. Арнаудов неговите “Спомени за българските въстания” (1943, 1970, 1983) имат няколко издания, а след това се появяват и по-пълните “Дневници и спомени” (1988), съставени от В. Дюлгерова и Д. Минцев. На относителен издателски интерес се радват и “Записки на Христо Македонски, бивш войвода във въстанията за освобождението на България” (1896, 1973, 1983).
Друга популярна фигура на мемоарист е Минчо Кънчев. Неговите спомени остават в ръкопис, откъси от тях се появяват в различни специализирани издания, но истинската им популярност започва през 80-те години на ХХ в., когато част от творбата излиза като подлистник на в. “Антени”, и след това в три издания (1983, 1985, 1995) в голям тираж, които събуждат интереса на по-широката публика. Книга втора излиза през 1995 г.
Особена тематична група представляват спомените за затворнически преживявания – Л. Каравелов, Атанас Чернев “Русчушките тъмници или българската революция за 1867 г.” (Букурещ, 1876), З. Стоянов, К. Величков и др. Особено място в нея заемат “Спомени от цариградските тъмници” (1875) на Светослав Миларов. Те излизат първо на хърватски, няколко години след Освобождението са публикувана и на български (1881) в превод на Спас Вацов и Христо Белчев, авторизиран от Св. Миларов. Той е издаден отново едва през 1994 г. По-късно Миларов води и политически дневник, в който е документирано участието му в политически заговори. Дневникът става главно доказателство, въз основа на което авторът му е осъден на смърт.3
По няколко издания, които обаче по днешни критерии могат да се определят и като допечатки, имат спомените на Иваница Данчев “Черти от живота и поборническата му дейност в свръзка с похода на Ботевата чета” (1878, 1903, 1904), “Записки. (1875-1876)” (1900, 1901) на Никола Кючуков и др.
Спомените на Михаил Греков “Как освобождавахме България” се появяват в периодични издания в началото на ХХ в. (1905-1909). Много по-късно те са събрани в книгите “Спомени” (1971) и “Как освобождавахме България” (1990). Подобна съдба имат “Спомени от страшната пролет на 1876” (1884) на Христо Попконстантинов, които по-късно лягат в основата на неговата книга “Спомени, пътеписи и писма” (1970). Малко по-различен е случаят с богато илюстрованите записки на Атанас (Танчо) Шабанов “Описание на живота ми”, поместени в “Юбилеен сборник Копривщица” (Т. 2, 1937). През 1965 г. Ив. Шабанов издава биография на своя родственик, а през 1966 албум с биографични бележки.
С по едно издание са мемоарните книги “Любопитен поглед за народното ни движение. Събития от 1874 до 1878” (1878) на Ив. Данчов Свищовчанин, “Из възпоминанията ми” (1894) на Петър Берковски, “Възпоменания от разбърканите времена” (1884) на Петър Иванов, двете томчета “Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1877” (1902, 1925) на Минко Марковски, “Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи” (1905) на Иван Касабов, “Спомените ми от турско време” (1927) на Иван Андонов, “Спомени на Мито Анков за размирните години (1872-1878)” (1936), няколкото кратки мемоарни брошури на Петър П. Димитров и др. Струва ми се, че не достигнаха до читателите съставеният от Д. Дойнов том “Записки за народния живот и страданията на българите през паметните 1877/1878 г.” на Евтим поп Стефанов, публикуваните в Браила на румънски “Спомени на капитан Вълков” (1872) и др.
И при спомените на революционерите доминират текстовете на православни мъже. Нерядко в техните думи могат да се открият атеистични или поне неортодоксални елементи. Но гласовете на католиците, протестантите и на представителите на други етноси практически липсват. Вместо тях се открива една изненадващо богата галерия от образи на етнически и религиозния друг, обрисуван от православни българи.
Обяснимо малко са спомените на жени, свързани с революционното движение. Странното е, че интересът към тях не е особено силен. Показателен е примера с автобиографията на Райна Попгеоргиева – една от емблемите на Априлското въстание – тя е публикувана на руски още през 1877 г., а на български се появява чак през 1935 (1976)4. В по-новото издание е прибавен и друг подобен текст – “Какво знам и какво съм претърпяла по време на Българското народно освобождение”5 от Цвета Иванчовица Изограф. Отчасти към същата епоха отпращат и спомените на Теофана Златарова, появили се под заглавието “Цената на свободата” (1988).
Специален акцент представляват сборниците със спомени, свързани по правило с революционното движение. Ст. Каракостов съставя “Диарбекирски заточеници. Героични сенки. Биографични сказки, писма, дневници”(1946) и “Левски в спомените на съвременниците си” (1940, 1943, 1973, 1987), Ал. Бурмов – “Христо Ботев през погледа на съвременниците си. Спомени, впечатления и изказвания на Ботеви другари и съвременници” (1945), Н. Жечев – “Спомени за Априлското въстани от 1786 г.”(1975), Н. Ферманджиев – “Ботевите четници разказват” (1986), Ив. Радев – “Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера). Материали и документи” (2000) и др.
Значителна част от включваните в подобни сборници “спомени” са всъщност лични писма, извлечения от молби за пенсии, откъси от други текстове и пр. Много често зад тях стоят някакви конкретни мотиви и намерения, при всички случаи те биват извадени от естествения си контекст. Не липсват и намеси в текста или бележки с възражения, а и случаи на преразказ на автентичния документ. Някои от по-големите текстове на хайдути и революционери биват подложени на “литературна обработка”. В подобни случаи дори и намесите да са напълно коректни, крайният резултат представлява творба, която очевидно се различава от оригинала и променя общата картина на епохата. Може да се окаже, че някой хайдутин, чиито спомени са минали през ръцете на Л. Каравелов или Н. Хайтов, е по-добър стилист от негов връстник, учител или дори вестникар, чиито мемоари достигат до нас само с езиково нормализиране. По принцип ясен, но обикновено загърбван е проблемът със съкращенията и публикуването на откъси, една практика, която очевидно променя авторовата картина на представяните събития.
* * *
Възраждането е особена, привилегирована епоха в българската история. Публицисти, политици и всички, които получат достъп до медиите, охотно се изказват възторжено за него и често се позовават на примера на революционерите и просветителите. Затова би трябвало да се очаква, че мемоарите на възрожденците, като един от основните източници на сведения за епохата (наистина не единствен) също имат особен статут, който включва и относително често преиздаване, което да прави текстовете достъпни до новите поколения. Тук едва ли е мястото да се разглежда сложния проблем за привилегироваността на който и да е отрязък от историята. Разглежданият проблем е доста по-конкретен - издателската съдба на мемоарите за Възраждането. Оказва се, че фактически не всички възрожденски спомени се ползват със заявения привилегирован статут, преиздават се отделни творби (на първо място “Записки по българските въстания”), като в съзнанието на публиката, благодарение и на съкратените издания и христоматиите, тези творби на практика са представени от отделни техни фрагменти (“Великото народно събрание в Оборище”, “Въстанието в Батак”), които естествено редуцират наистина богатата картина на епохата, която се съдържа в цялата творба. Друг е въпросът, че Записките на З. Стоянов са всъщност само една от гледните точки към представяните събития, при това полемизираща, а и проблематична. Другите гледни точки към същите събития са поставени в неравностойно положение – те не попадат в канона и имат малко издания. В още по-неравностойно положение се оказват гледните точки, които не виждат епохата през призмата на четите, Априлското въстание, Ботевата чета.
Чисто количествено, дори без да се смятат преизданията, потомците разполагат с повече спомени на революционери, отколкото на просветители. Това парадоксално положение противоречи както на броя на двете групи и на тяхната книжовна активност. Очевидно обществото и неговите институции, и то не само от втората половина на ХХ в., изпитват по-голяма нужда от спомените на революционерите и много по-последователно ги издирват, обработват и публикуват. Така се конструира българската национална митология6, в която основният акцент пада върху потушаването на Априлското въстание и гибелта на Ботевата чета. Събитията от 1876 г. са несъмнено най-плътно наситени с всевъзможни текстове – спомени, литературни произведения, публицистика, историография. Днешният читател лесно може да се пропусне очевидния факт, че мемоарите на революционерите са публикувани за първи път извън Османската империя или, най-често, след Освобождението, което ще рече че предосвобожденският българин практически не ги познава.
Много интересен, но и изискващ по-разгърнати наблюдения, е въпросът за редуването на интереса към различните мемоари. Интересът към революционерите също е подборен. Ако се прибегне до прочутото противопоставяне, наложено от З. Стоянов, като цяло предпочитанията са на страната на дейци като Бенковски, а не като Волов. Или, казано по друг начин, поп Минчо Кънчев е по-популярен от М. Греков; насочван от институциите, българинът е по-склонен да се идентифицира с автора на “Видрица”. В определени моменти на преден план могат да излязат и просветители или революционери от типа на Волов, а появата на интерес към съзнателно загърбвани по идеологически автори – най-характерният пример е бумът в изданията на Ст. Стамболов през 90-те години на ХХ в. Подобни случаи дават възможност за актуализиране на митологемите за “забравения” автор мъченик и за откриването на (книжовни) съкровища.
Изданията на мемоарите чертаят и едно по-особена география на българските земи. Възловите топоси в нея са хайдушкият (и въстаническият) Балкан, Влашко, Македония и Диарбекир. Цариград - големият център на българския книжовен и обществен живот - също присъства, но мястото, което по-късните издания на мемоарите му отделят, несъмнено не отговаря на ролята, която е играл през епохата. Специално изследване заслужава въпросът за по-малките селища, които присъстват в спомените на просветителите. Те трудно се съгласуват с общата картина, но това едва ли е проблем на издаването на мемоарите.
В резултат епохата бива представена от една най-малкото едностранчива поредица от картини. Тя започва със Софрониевата творба, която в публицистиката и учебниците обикновено е коментирана повърхностно, с акцент върху страданията, а не, да кажем, върху житие или върху грешен. След нея идва “Как станах хайдутин” и “…животопис на някои българи, стари и нови войводи” на П. Хитов и завършва с Априлското въстание според З. Стоянов и Ботевата чета, както и спомените за затвори и заточения. Дори и спомените за Левски са относително малко, не попадат в канона и са заместени от биографии и особено от литературни творби, писани от съвременници (З. Стоянов, Ив. Вазов). Малобройността на тези образи позволява да се градят лесни връзки и конструкции, които не държат сметка за останалите свидетелства. Някъде във втория план се мяркат фигурите на Гр. Пърличев и Ил. Блъсков. Комуникациите между спомените на революционерите и просветителите са учудващо малко. Многогласието на епохата, запазено в спомените, е сведено до няколко гласа, които в известна степен са или ни изглеждат съзвучни. А постигането на истинското многогласие предполага реконструирането дори на онези гласове, които не са успели да постигнат до публиката, които са били потиснати още от съвременниците. Внимателния анализ на целия корпус от текстове – спомени, публицистика, делова и лична кореспонденция, архиви, литературни текстове, фолклористки записи и пр. - вероятно може да открие техните следи, да възстанови репликите и мненията на опонентите, които по една или друга причина са загубили спора (например Иванчо Пенчович). Българското възраждане, както и всеки друг отрязък от миналото, заслужава подобни изследователски усилия.
Цялостната картина, която възрожденските мемоари изграждат у по-късните читатели, се оказва доста едностранчива. Реалният бит на хората от епохата остава на заден план, донякъде поради стеснените представи на българската историография за своя обект, донякъде и поради субективните предпочитания на групата историци и литератори, които се заемат с издаването на мемоарите. Днешният читател на възрожденски мемоари остава с впечатлението, че хайдутите и революционното движение заемат централно място живота на българите от епохата, които не просто са им известни (което, статистически погледнато, едва ли е съвсем точно), но и че имат някакво отношение към него. И че това отношение по правило е положително, въпреки многобройните свидетелства за противното и у З. Стоянов, и в разказите за Ботев.
Всичко това разбира се не е някакво уникално българско явление. Всяка нация гради своя митология, която се опира на някакви привилегировани епохи, събития и герои, поставя определени акценти и “забравя” или поставя на заден план други страни от живота по същото време. Издателската съдба на българските възрожденски мемоари представлява отлична илюстрация на този процес и може да послужи за изходна точка към едно цялостно преосмисляне на миналото – един от императивите пред днешната хуманитаристика.
История на книгата - начин на живот. Сборник в чест на Ани Гергова. Съст. Кр. Даскалова. С.: ЛИК, 2002, с. 182-198.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 12 Април 2011
- Посещения: 6468
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.