Формулирането на темата на днешния форум провокира в мен желанието да споделя някои уточнения и по-различни гледни точки към визираната проблематика. Ще се опитам да го направя в следния ред.
Първо ще представя своето разбиране за идентичностите. Тъй като съм го правил многократно, тук ще го предложа съвсем конспективно.
След това ще се опитам, също конспективно, да разгледам сложните отношения между религиозна и национална идентичност.
Накрая, без да нарушавам добрия тон, следователно като се въздържам от примери, ще потърся мотивите, които стоят зад днешните употреби и (зло)употреби на християнската идентичност в български контекст, като погледа ми ще е насочен към примери, свързани с епохата на Възраждането.
* * *
Идентичността е сложно и динамично явление, може би по-точно е да се говори за мрежа от идентичности, която конструира общността, или за различни аспекти на една множествена идентичност1. Тя представлява сложна структура, която има своя йерархия, в която етническата и религиозна принадлежност стои някъде в основата. Или може би е по-точно да се каже, че етническата и религиозна идентичност са по-склонни да се манифестират, понякога доста агресивно, в различни ситуации; но едва ли те са непременно и винаги са по-въздействащи от половата, семейната, професионалната или класовата идентичност.
За да утвърдят идентичността си общностите изграждат свои система от репрезентации, чувства и стратегии, които ги ситуират в света вертикално и хоризонтално. Тези системи, които са изградени от различни елементи по механизма, който Леви-Строс нарича „бриколаж”, носят в себе си важни фигури и наративи, могат да бъдат осмислени и анализирани като митологии.
Предисторическите времена разкриват картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), което е обозримо и противостои на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентификация. Чуждото се разпознава не толкова по наличието на други знаци, колкото чрез отсъствието на своите, и се разбира негативно, т. е. не като друго или различно, а като “несвое”. Основната опозиция е подчертано полярна и образува два ясни семантични реда: Хаос - Космос, близко - далечно, горе - долу, добро - зло, Бог (богове) - Сатана (демони), чисто - нечисто, сурово - варено... Негативно оцененият полюс очевидно винаги обема твърде различни неща, които са още недиференцирани. Фигурите на злото са същностни и централни, а борбата с тях - разказът за различието, съпротивата и противопоставянето, е един от основните механизми на самодефинирането.
С времето територията на своето се разширява и придобива по-разнообразен релеф. Разнообразяват се и се обновяват включваните в митологията разкази за делата на предците и героите.
Въвеждането на християнството представлява радикална промяна на идентичността на хората. То може да се разглежда като разгърната митологична структура, която има своя детайлно разработена система от ритуали. Въпреки конфликтите, нерядко окървавени, които съпровождат въвеждането на християнството, то сравнително бързо успява да се наложи като официална религия и частично да измести, частично да се съчетае с по-старата митологическа схема. Това съчетание е възможно благодарение на общата структура, която присъства както в езическата, така и в християнската митология. От друга страна, християнството, както и всяка световна религия, представлява комплексно и йерархизирано явление. Официалната доктрина, канонът почти не се променя, но на практика хората възприемат някакви опростени нейни варианти, които търпят промени именно по посока на приближаване до заварената религия. Много често тези варианти биват наричани “народно” християнство, но терминът не е много точен, тъй като подобни варианти са характерни не само за необразованите маси, но и за аристокрацията, за елита на обществото.2
С въвеждането на християнството се дефинира се нова голяма общност на “своите”, която е необозрима и несравнимо по-обхватна от старата. Тя е религиозна, но предполага и наличието на друга голяма, надетническа общност – империя, която да (се опитва да) покрие религиозната общност. Но старите общности не изчезват, започват сложни и продължителни процеси на съгласуване между двата типа общности, което ще рече - между двете идентичности.
На практика универсализмът на християнството не е абсолютен. И през Средновековието, и през Възраждането на Балканите и другаде особено важна е опозицията православие – католицизъм. Представителите на другата (различната) деноминация нерядко биват поставяни в един ред с враждебните други, т. е. с еретиците и неверниците. От времето на нахлуването на османците и сложните търсения на военни и политически съюзници, което то поражда, е останала и една византийска фраза, приписвана на Лукас Нотарас и след това на Генадиос Схолариос: „По-добре турски тюрбан (чалма), отколкото папска тиара.” Фразата е актуална и по-късно.3 Един от възможните й прочити вижда в нея акцент върху имперското, противопоставено на общохристиянското.
Националната митология е вторична митология и се оформя сравнително късно не само сред българите - изследвачите поставят началото на европейския национализъм не по-рано от втората половина на ХVIII в. Много изследвачи не приемат и идеите за “изконността” на национализма и откриването му в по-ранните периоди. Частично смекчаване на тази теза се извършва чрез въвеждането на понятието “протонационализъм” (Хобсбом), което помага при осмислянето на предходни явления. Рационалният поглед към миналото и съвремието проблематизира и въпроса за лоялността на индивида към държавата, разкрива промените й във времето и подчертава разликата между държава и народ (нация).
Под въздействието на мощни социални процеси и на силни външни влияния голямата християнска общност на Балканите се разпада на отделни национални образувания. Нацията, разбирана като резултат от съзнателно усилие на някакъв елит да консолидира определена общност около “изконните” ценности, се нуждае от митология, която да я легитимира както пред другите, така и, на първо място, в съзнанието на своите членове. Новите общности прегръщат “националната идея”, техните идеолози и лидери дефинират, до голяма степен произволно, субекта на новоочертаната общност, която може да се разглежда и като “въобразена” (Б. Андерсън). Националните идентичности не са така самоочевидни и безспорни, както половата, възрастовата или професионалната идентичност. Проблематични са именно тъждествеността и непрекъснатостта, както и принципите, които ги определят. Затова и наличието на генеалогичен разказ за себе си е особено важно.4 Важността на генеалогическите конструкции е подчертана при етноси, които нямат своя държава, какъвто е случаят с българите и другите балкански народи, които се стремят да се отделят от Османската империя.5 Принадлежността към общността се изразява в идентифициране с нейния субект, в приемане на митологията и спазване на нормите, които тя формулира.
Възникващите нации усилено градят свои митологични системи, което ще рече - усилено реконструират и сакрализират някакво свое минало, което ги легитимира пред себе си и пред другите. Въпреки че не се изчерпва само с историческите времена, това минало е несъмнено по-исторично от сакралното минало на класическите религиозни митологии. От друга страна, повествованията на националната митология не са само исторически, нейната сакрална истина се носи и от други сюжети, които могат да приемат формата на разкази за съвремието. За да получат статуса на митология, повествованията на национализма трябва да изразяват някаква общовалидна истина за общността, да определят идентичността й и законите, на които тя се подчинява, да посочи враговете и потенциалните съюзници сред Другите. Като цяло може да се забележи изместване от духовното към светското, от по-универсалното към по-конкретното, от по-далечното към по-близкото минало. От друга страна, промяната не е така радикална, тъй като, поне сред българите и въобще на Балканите и в Европа, новата митологична структура (национализмът) не отхвърля старата (християнството), а напротив - декларира хармонията си с него, въпреки че го променя институционално - не само сред българите, но и сред останалите християнски балкански народи. По подобен начин националната митология черпи ресурси и от фолклора и народните вярвания, в които изследвачите обичат да търсят предхристиянски реликти. Както и при налагането на християнството, и при националната митология могат да се потърсят различни слоеве – по-високи (официални) и по-ниски („народен национализъм”), чиито сюжети и основни фигури се припокриват само частично. И това е само един аспект от многоаспектността на националната митология.
Появата на националната митология стъпва на по-старите конструкции, предавани от други носител, и изпълнява сходни функции, като същевременно отново предефинира субекта на идентичността. От известна гледна точка това предефиниране по същество представлява опит за съгласуване на неналожилата се реално докрай универсална християнска общност и нейната идентичност с някакъв вариант, до голяма степен хипотетичен, “въобразен”, на някаква по-ранна и по-малка общност. От друга гледна точка, появата на национализма може да се разглежда като преподреждане на йерархията на идентичностите, при което основната преди идентичност (религиозната) е изпреварена от друга (етническата, езиковата), която бива преосмислена и върху която се поставя нов акцент. Първичната митология постепенно се променя като цяло, въздействието й отслабва и под въздействието на вътрешни и външни фактори тя бива подменена или се трансформира в нова митологична структура. Посочваните от Б. Андерсън фактори на тази промяна не се различават съществено от факторите, към които историографията по традиция се обръща в подобен контекст - капиталистическите отношения, книгопечатането, новата представа за времето.
Преходът между двете системи е плавен, като идеолозите на национализма акцентуват върху приемствеността, върху древността на субекта, който те събуждат за нов живот. В търсене на своята древност в някакъв момент се стига и до предхристиянските времена, но това по правило на Балканите и въобще в Европа не поражда сериозно напрежение с декларираната християнска идентичност.
Националната идентичност е само една от идентичностите на хората, които я приемат. Нейната митология е изкована от определен елит и наложена на максимално широк колектив. На Балканите националните идентичности възникват като идеология на отделни потиснати малцинства в рамките на голямата държавна структура на Османската империя. Идеологиите на тези потиснати малцинства се влияят една от друга и същевременно яростно се конкурират при очертаването на територията на своето и налагането на неговото предимство.
Тотализиращата митология на националната идентичност влиза в различни по тип и интензивност взаимоотношения с другите идентичности и техните митологии. С едни от тях тези взаимоотношения са слаби, с други могат да се изразяват в определени конфликти (например между малцинствени или социални/класови или идентичности и националната идентичност), в трети случаи не съвсем безпроблемно определени идентичности (например териториалната) са призовани да станат част от голямата национална идентичност. Особено амбивалентни са отношенията между националната идентичност и идентичността на диаспората и емигрантите (извън собствената държава) и на „своите” бежанци от друга държава в своята. От една страна, подобни общности излъчват някои от най-активните националисти, от друга страна обаче, техните митологии пазят усещането за своята различност и я изразяват в някакви фигури и сюжети.
Религиозната принадлежност е същностна част от националната, а и от личната идентичност. Затова тя е пазена с особена ревност, поддържана е от мощната институция на църквата, която по време на османското владичество е единствената институция, възприемана като “своя”. (Или поне такава е тезата на национализма в случаите, когато не се коментира църковната борба – тогава църквата като институция се разглежда като “чужда” в смисъл “гръцка”.) Сблъсъкът между християнството и исляма, водещ до насилствена промяна на вярата, се възприема като важен митопораждащ сюжет, вариант на общия митос. Това е една особено съществена травма, която заема централно място в националната митология на българите, а и на другите християнски балкански народи. Сходни сюжети могат да се открият в националните митологии на останалите южнославянски народи и гърците, като при всеки от тях вероятно има и някакви специфики, както при конкретните сюжети, така и при мястото им в цялостната структура, при акцента, който се поставя върху тях.
Навсякъде вярата, религиозната принадлежност се мисли като особена ценност, която е обект на похищаване и преди всичко - на унищожаване. По това тя прилича на жените и книгите (другите два важни обекта за похищение в националната митология). За разлика от тях тя очевидно не може да бъде открадната, т. е. незаконно присвоена и ползвана от Другия. Явно в случая похищението е малко по-особено. С отнемането на вярата, която сама по себе си като че ли не е ценност за Другият, той фактически придобива друга ценност – самите носители на тази вяра. Което ще рече, че митът за похитената вяра по същество налага не само различието, но и особената ценност на своето, косвено призната от различния Друг. В масовото съзнание вяра и народност се сливат и популярното название за промяната на вярата е потурчване, докато думата ислямизиране се възприема като книжна.
По-дълбинното анализиране на сюжета би довело до разкриване на някаква предварителна вътрешна разколебаност и несигурност - човек се страхува да изгуби това, което може да бъде изгубено, с което всъщност не е органично и необратимо свързан. От известна гледна точка страховете могат да се разглеждат като преобърната форма на желанията. Отношението към Другия винаги е амбивалентно и страхът от него е преплетен с желанието за приближаване и общуване, в резултат реакцията може да придобие формата на агресия. Подобни мотиви подтикват през пубертета момчетата да дърпат плитките на момичетата, които харесват, а и момчетата, и момичетата се държат високомерно, за да прикрият своите спотаени и по правило неосъзнати желания. Амбивалентността на човешките действия ляга в основата и на възгледа, че агресивността е резултат на фрустрация, т. е. от реакцията при прекъсване на целенасочено действие, водещо до желан резултат. Крайно изкусително, но и доста рисковано е да се отнесе този възглед към изображенията на насилие в националистическата митология...
Тук обаче се налагат няколко важни уточнения, които трябва да се имат предвид при разглеждането на проблема за взаимоотношенията между религиозната и националната идентичност. Първото е, че основния акцент в историческата митология на българите категорично пада върху конфликтът България – Византия. При по-новите времена пък налагането на българската национална идентичност е категорично свързан преди всичко с борбата за независима българска църква, което ще рече конфликтът на поне едно поколение от идеолозите на национализма с Вселенската патриаршия, разбирана като „гръцка” патриаршия и гръцкия клир. Тези два фактора очевидно пораждат напрежение между религиозната (православна) идентичност и националната.
Второто уточнение е свързано с другият важен за национализма конфликт, който гради националната идентичност. Той е с „турците” и исляма. Несъмнено този конфликт събира националната и религиозната (православната) идентичност и дава основание да се говори за „ролята на християнството за оформяне на [националната] идентичност”. Но не толкова безпроблемно, колкото изглежда на пръв поглед. Проблемът произтича от това кога всъщност хората по-масово започват да възприемат този конфликт, формулиран от идеолозите. И дали историографията не го засилва и не го пренася по-назад във времето. Не малка част от документите и свидетелствата са със съмнителна автентичност или поне с недоказано разпространение и недоказана представителност за мисленето на българите от ХVІІІ и ХІХ в. Всъщност същото в някаква степен важи и за документите и свидетелствата за църковната борба. Както показват наблюденията на Н. Данова негативният образ на гърците, което ще рече и по-категоричното разграничаване на идентичността на българите от гърците е сравнително ново явление.
Най-общата картина на промяната, на динамиката на идентичностите, предложена от една по-модерна гледна точка за първи път от Р. Детрез, може да се представи по следния начин. В предмодерните времена мрежата от идентичности на хората е аморфна, но на преден план излиза религиозната (в случая православната, т. е. деноминационната) идентичност, съчетана с регионалната (идентичността свързана с конкретното село или град и неговите околности) и, разбира се с етническата (която се проявява преди всичко в езика и бита). Не може напълно да се отрече или пренебрегне и лоялността на хората към държавата (Османската империя), която несъмнено е съществувала и е пораждала някаква идентичност, някакъв елемент от общата мрежа на идентичностите. Друг е въпросът, че през ХVІІІ и ХІХ в империята запада и става все по-непривлекателна за поданиците си.
Под външни влияния и в резултат на вътрешни процеси идеолозите на национализма лансират своята митология, която се стреми да промени идентичността на хората. На преден план излиза националната идентичност, която се опира не само на етнически (на първо място езикови), но и на исторически аргументи, които са много по-малко актуални в предмодерната епоха.
За осмислянето на процесите, свързани с трансформациите на идентичностите на българите от епохата на Възраждането, трябва да се имат предвид няколко неща:
1. Промяната на идентичноста – от православна към национална, пренасочването от кръста към флага (според ефектната фраза на П. Китромилидис) няма как да не става за сметка на по-старата (православната).
2. Българската национална митология вижда във Византия и Вселенската патриаршия основен противник и това поражда напрежение между православието и национализма.
3. Идентичностите до голяма степен са резултат от (частично) осъзната и целенасочена дейност на определени елите. Казано по просто, част от хората са се чувствали такива, каквито са им казвали че са традициите, институциите и авторитетите.
4. Представите за това как са се възприемали хората от миналото е пречупена през внушенията на същите елите. И отново, по-просто казано, ние знаем за идентичностните представи на съселяните на Ил. Блъсков, примерно, по това, което Ил. Блъсков е написал. И дори не директно по него, а по по-новите коментари.
5. Внушенията на идеолозите на българския национализъм по правило са формирани в чужбина и винаги под осъзнатото или неосъзнато влияние на външни фактори, които имат свои интереси, които в някакъв момент може и частично да съвпадат с интересите на (част от) българското общество, но в никакъв случай не са идентични с тях.
* * *
В българското общество от края на ХХ и началото на ХХІ в. се извършват радикални трансформации. Те обхващат историческите дисциплини, медиите и друг другите агенти, които формират масовото съзнание, ценностните системи и доминиращите идеологии. Част от тези трансформации е възраждането (ако предпочитате галванизацията) на религиозните институции и рязкото повишаване на ролята им в обществото. Ако в началото на 50-те години на ХХ в. черпенето на авторитет от религиозните институции е било възможно само в много ограничен кръг от социални ситуации, то днес нещата са преобърнати – всеки офис, кръчма и бардак се открива с водосвет. Това преобръщане има поне два аспекта, пряко свързани с темата. Първият е рязкото активизиране на църквата като институция. Второто е готовността на значителна част от обществото да възприема безкритично предлаганите тези и да ги преповтаря в още по-профанизиран вид.
Към това се прибавя и активизирането на национализма, което също има комплексни причини. Една от тях е разколебаността на част от обществото и чувството за лична и групова застрашеност, което поражда прислоняване към някакви общностни ценности. Втората е преустройството на идеолозите и техния апарат, които се нуждаят от ценности, които да промотират.
Двата процеса (укрепването на църковните институции и разцвета на национализма) интерферират по специфичен начин, като не влизат в конфликт, а взаимно се подкрепят. Затова те оставят на заден план значителните си противоречия, включително напреженията между религиозната и националната идентичност, и произвеждат теории и текстове, които говорят за изконната им хармония и взаимна обвързаност. Подобни теории и текстове (част от тях претендират да бъдат научни трудове) се радват на непропорционално голяма, в сравнение с другите възможни гледни точки, финансова, институционална, академична и всякаква друга подкрепа. Нека отново ми бъде позволено да опростя нещата: днес много по-лесно и по-успешно може да бъде публикуван труд за, примерно, „Ролята на християнството за оформяне на идентичността...”, отколкото за напрежението между религиозната и националната идентичност като съзнателно изградени конструкции. Първият има много по-големи шансове да получи академично и публично признание, от него се черпят съвсем реални дивиденти.
Научна конференция Ролята на християнството за оформяне на идентичността
в България и Чехия през ХVІІ- ХІХ век
13-14 юли 2006, София
- Николай Аретов
- Възраждане
- 05 Май 2011
- Посещения: 5124
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.